„съжалявам“.
Заболя го, но той й се възхити, защото беше искрена. Не можеше да обвинява Виктория за това, че се е отдала на Андрю. Разбираше как се е случило. Съвсем ясно си представяше колко лесно е било за най- богатия мъж в околността да убеди една невинна девойка, отгледана в провинцията, че наистина ще стане негова жена. А след като веднъж я е убедил в това, едва ли му е било трудно да открадне девствеността й. Виктория беше обичливо, щедро момиче, което вероятно би се отдало на мъжа, когото обича съвсем естествено, така както се отнасяше с внимание към слугите или както даваше любов на Улф.
След разгулния живот, който сам беше водил, за Джейсън би било върхът на лицемерието да обвини Виктория за това, че е отдала девствеността си на мъжа, когото е обичала, а той презираше лицемерите. За съжаление не можеше да понесе и мисълта друг мъж да държи любимата му гола в обятията си. Андрю добре я беше обучил, гневно си помисли той, когато каретата спря на Ъпър Брук Стрийт номер 6. Беше я научил как да целува един мъж и как да разпалва страстта му, притискайки се към него…
Откъсвайки се от тези болезнени мисли, той слезе от каретата и пое нагоре по стълбите. За тези няколко седмици Виктория отново се беше върнала към Андрю в мислите си, гневно си помисли той. А него беше забравила.
Той почука на вратата, чувствайки се малко глупаво от това, че стои на прага и в нощта преди сватбата им. Единствената причина да го направи беше заради удоволствието да я види, надявайки се и тя да се зарадва, да й каже за индианското пони, което беше наредил да натоварят на един от корабите му, пристигащи от Америка. Това щеше да бъде един от сватбените му подаръци, но всъщност той гореше от нетърпение да види ездаческите й умения. Представяше си колко красива щеше да изглежда на коня, привела ниско изящната си фигура над шията му с прекрасни коси, блеснали на слънцето…
— Добър вечер, Нортръп. Къде е лейди Виктория?
— В жълтия салон, милорд. Със сестра си.
— Сестра й? — усмихна се Джейсън приятно изненадан, когато икономът кимна. — Очевидно старата вещица е отменила забраната на Дороти да идва тук — добави той.
Доволен от възможността да се запознае с по-малката сестра, за която Виктория толкова много му беше говорила, Джейсън отвори вратата на жълтия салон.
— Не мога да го понеса — ридаеше младо момиче. — Радвам се, че баба няма да ми позволи да присъствам на сватбата ти. Не бих могла да понеса да те гледам как вървиш към олтара, като знам, че си представяш, че това е Андрю…
— Очевидно пристигам в неподходящ момент — обади се Джейсън. Надеждата, която бе изпитвал, че Виктория наистина иска да се омъжи за него, рухна — бърза, болезнена смърт, при разкритието, че тя има нужда да си представи, че той с Андрю.
— Джейсън! — Годеницата му се извърна ужасена от това, че той е чул глупавите брътвежи на Дороти, но бързо се съвзе и протегна ръце към него с нежна усмивка: — Толкова се радвам, че си тук. Моля те, ела и се покажи на сестра ми.
Тя реши да му каже истината, надявайки се той да прояви разбиране:
— Дороти е чула някои неприятни неща от приятелката на баба ми лейди Фоуклин и поради това си е създала най-абсурдното впечатление, че си някакво чудовище.
Прехапа устни, когато Джейсън иронично повдигна вежда и нищо не каза. Виктория веднага се обърна към сестра си:
— Дороти, моля те, бъди разумна и поне ми позволи да ти представя лорд Филдинг, за да се убедиш сама колко е мил?
Дороти вдигна поглед към студеното неумолимо лице на мъжа, който стоеше пред нея като разгневен гигант. Очите й се разшириха. Тя се изправи, но вместо да направи реверанс, се обърна предизвикателно към Джейсън:
— Лорд Филдинг, не зная дали сте много мил или не. Но ви предупреждавам, че само косъм да падне от главата на сестра ми, няма да се поколебая да ви застрелям! Разбрахте ли ме? — Гласът й трепереше от гняв и страх, но тя храбро бе приковала погледа си в студените зелени очи на Джейсън.
— Напълно.
— И тъй като не мога да убедя сестра си да избяга от вас, ще се върна в къщата на баба ми. Довиждане.
Излезе, а Виктория хукна след нея.
— Дороти, как можа, как можа да се държиш толкова грубо!
— По-добре да ме помисли за груба, отколкото безнаказано да злоупотребява с теб.
Виктория я погледна изумено, прегърна я и побърза да се върне в салона.
— Съжалявам — каза унило на Джейсън, който стоеше до прозореца и гледаше как каретата на Дороти се отдалечава.
Той я погледна и повдигна въпросително вежди:
— Тя може ли да стреля?
Виктория нервно се засмя и поклати глава. Джейсън се върна до прозореца, без да каже нищо повече, и тя се опита да му обясни:
— Дороти има живо въображение и упорито вярва, че се омъжвам за теб само защото съм огорчена от Андрю.
— Нима не е така? — подигравателно прозвуча гласът му.
— Не.
Тогава той се обърна към нея и студено заяви:
— Утре, когато тръгнеш към олтара, Виктория, не твоят безценен Андрю ще те чака там, а аз. Запомни го. Ако не можеш да приемеш истината, не идвай в църквата.
Беше дошъл да й каже, че й е намерил индианско пони; искаше да я накара да се усмихне. Тръгна си, без да каже нито дума.
Глава двайсет и първа
Небето беше облачно и сиво, а лакираната черна карета на Джейсън, теглена от четири дорести коня с великолепни сребърни юзди, бавно си проправяше път през претъпканите улици на Лондон. Начело на процесията вървяха шестима мъже, облечени в зелени кадифени ливреи, а други четирима в униформи яздеха зад каретата. Двама кочияши седяха гордо изправени отпред, а други двама — в задната част на каретата.
Виктория се беше сгушила в меките луксозни възглавници на каретата на Джейсън, загърната в изключително красива, пищна наметка, а мислите й бяха мрачни като времето навън.
— Студено ли ти е, мила моя? — загрижено попита Чарлз, седнал точно срещу нея.
Тя поклати глава, като през цялото време нервно се питаше защо Джейсън беше настоял за толкова грандиозно сватбено шествие.
След няколко минути подаде ръка на Чарлз и слезе от каретата, поемайки бавно нагоре по широките стъпала на голямата готическа църква като дете, доведено от родителите си на някакво страшно събитие.
Зачака заедно с Чарлз зад църквата, опитвайки се да забрави за греховността на това, което се канеше да извърши. Мислеше си за огромните различия между лондонските аристократи, облечени в коприна и изящен брокат, които бяха дошли на сватбата й, и обикновените дружелюбни селски хора, които винаги бе искала да бъдат до нея на сватбения й ден. Почти не познаваше повечето от гостите, а някои от тях виждаше за пръв път. Бавно отмествайки поглед от олтара, където скоро щеше да я очаква Джейсън, а не Андрю, тя се загледа в пейките в църквата. На първата отдясно имаше свободно място, запазено за Чарлз, но останалите вече бяха заети от гости. Точно от другата страна, на първата пейка, където обикновено заставаха най-близките на булката, стоеше възрастна дама с коси, прибрани под яркочервен сатенен тюрбан, която се подпираше на бастун от абаносово дърво.
Лицето й й се стори някак познато, но Виктория беше твърде напрегната, за да си спомни къде я е срещала, освен това Чарлз насочи вниманието й към лорд Колингуд.
— Джейсън пристигна ли? — попита Чарлз, когато Робърт Колингуд се приближи до тях.
