— Наистина работи упорито — отвърна Александра, благодарна на Бърти, че се бе намесил. С ръст метър и осемдесет и пет, той бе малко по-висок от Тони, имаше пясъчноруса коса и лешникови очи. Въпреки че притежаваше чара на Таунсенд, постоянната болка бе оставила следа върху лицето му. Около устата му се бяха образували бръчки от напрежение, придавайки му мрачно изражение.
— Той искаше Алекс да почака, преди да ни дойде на гости, така де, да дойде заедно с нея — намеси се Тони, обръщайки се към майка си и брат си. — Обещах й, че няма да разваляме удоволствието на Джордан, като му кажем, че Алекс вече ни е навестила и ни е казала как се справя той.
— А как се справя той? — настоя лейди Таунсенд. Чувствайки се неловко от лъжата, Александра с радост прекара следващите десет минути, разказвайки за залавянето и пленничеството на Джордан. Когато най-накрая свърши да отговаря на притеснените въпроси на лейди Таунсенд за здравето на племенника й, Тони се изправи и покани Александра да го придружи на кратка разходка из полята.
— По тези бръчици на челото ти разбирам, че нещо не е наред. Какво има? — попита я той, докато се отправяха към градините.
— Не съм сигурна — призна унило Алекс. — От момента, в който се върнахме в имението, Джордан се промени. Снощи ми каза, че е израснал в Хоторн и че мястото го потиска. Но когато го попитах защо, не пожела да сподели. А вчера Смарт ми разказа много странни неща за родителите на Джордан… — продължи тя, наричайки съпруга си с рожденото му име за пръв път откакто се бе върнал. После попита: — Какви бяха неговите родители? А детството му?
Тони се усмихна, но явно се чувстваше неловко.
— Какво значение има?
— Нямаше да има никакво значение — отчаяно проговори Алекс, — но всеки път, когато задам този въпрос, всички стават напрегнати.
— Кого си питала?
— Ами, Гибънс и Смарт.
— Мили Боже! — Тони смаяно се вгледа в нея. — Гледай Джордан да не научи. Той не одобрява фамилиарно отношение с прислугата. Това не е непозволено — добави, — но не и в моя клон от семейството. Ние имаме само шестима прислужници и е почти невъзможно да се отнасяме с тях като с подчинени.
Тони се наведе, за да откъсне една роза от градината.
— Трябва да зададеш въпросите си на Джордан.
— Той не иска да ми отговори. Преди много време му казах, че предпочитам истината пред баналностите. Снощи, когато го попитах защо не харесва Хоторн, той ми отговори, че се опитва да се научи да изразява мислите и чувствата си, но че не е свикнал да го прави и да не го насилвам — добави с лека усмивка. — Обеща някой ден да отговори на въпроса ми.
— Мили Боже! — пророни удивено Тони, гледайки я втренчено. — Джордан ли каза всичко това? Казал е, че е готов някой ден да си излее душата пред теб? Сигурно много държи на теб.
— Това се превърна в загадка, която трябва да разреша — рече Александра, щом разбра, че Тони не е склонен да й каже нищо повече.
— Защото отново се влюбваш в него?
— Защото съм ужасно, безкрайно любопитна — поправи го Алекс, но когато и това не убеди Антъни, жално въздъхна. — Добре тогава. Страх ме е да се влюбя в непознат човек, а той не бърза да ме допусне до себе си.
Тони се поколеба, но се смили над нея.
— Е, добре, след като не е само от любопитство, ще се опитам да ти отговоря. Какво искаш да знаеш?
— Първо, имаше ли нещо нередно в имението, докато Джордан е расъл тук. Какво е било детството му?
— Сред благородническите семейства — започна Тони — наследникът обикновено получава специално внимание от родителите си. В случая на Джордан бе още по-специално, понеже бе единствено дете. Докато на мен ми бе позволено да се катеря по дърветата, той трябваше да е наясно с положението си през цялото време. Трябваше да бъде чист, подреден, точен, официален и по всяко време да съзнава важността си.
Родителите му бяха единодушни за едно нещо обаче и това бе превъзходството на техния ранг. За разлика от синовете на други благородници, на които им е позволена компанията на останалите деца на тяхната възраст, дори и ако тези деца са синове на коняри, леля ми и чичо ми смятаха за крайно неподходящо Джордан да общува с други деца с по-ниско обществено положение. И тъй като няма много малки херцози и графове, особено в тази част на страната, той израсна в пълна изолация. — Тони се загледа в короните на дърветата и въздъхна: — Навремето се чудех как понася самотата си.
— Но със сигурност родителите на Джордан не са намирали твоето присъствие за неприемливо?
— Така е, но рядко го посещавах в Хоторн, и то само когато леля и чичо отсъстваха. Когато те бяха в имението, не можех да понасям потискащата атмосфера в къщата — побиваха ме тръпки. Освен това чичо ми ясно ни даде да разберем, на мен и на родителите ми, че присъствието ми не е желано в Хоторн. Казаха, че преча на учението на Джордан и го разсейвам от важни дейности. Когато имаше свободно време, той предпочиташе да идва тук, вместо да ме вика в Хоторн, защото обожаваше майка ми и му харесваше да бъде с нас. — И довърши с тъжна, снизходителна усмивка: — Когато бе на осем години, се опита да размени наследството си за моето семейство. Щеше доброволно да ми позволи да бъда херцог, ако аз отидех да живея в Хоторн.
— Въобще не си представях така живота му — отбеляза Алекс, когато Тони замълча. — Когато бях малка, си мислех, че сигурно е невероятно да си богат. — Припомни си детството си, игрите с приятелите си, безгрижните и приятни моменти, приятелството й с Мери-Елън и семейството й. Натъжи се, като разбра, че Джордан очевидно е пропуснал своето детство.
— Не всички деца от благороднически семейства са отгледани толкова строго.
— Ами родителите му, какви хора бяха те? Александра го гледаше с такава загриженост, че Тони я прегърна през раменете и продължи:
— За да го кажа най-кратко и ясно, майката на Джордан бе кокетка, а любовните й афери бяха всеизвестни. Чичо ми очевидно не го бе грижа. Той смяташе жените за слаби, аморални същества, които не могат да контролират страстите си — или поне така твърдеше. Но що се отнасяше до Джордан, бе изключително строг. Никога не го оставяше да забрави, че е Таунсенд и бъдещ херцог на Хоторн. Никога не го оставяше да се отпусне. Настояваше Хоук да бъде по-умен, по-смел, по-горд и по-достоен за името Таунсенд, отколкото всеки друг Таунсенд преди него и колкото повече Джордан се опитваше да му угоди, толкова по-взискателен ставаше баща му.
Ако Хоук не се справяше добре с уроците, на учителя му бяха дадени нареждания да го бие с пръчка. Ако не дойдеше за вечеря на секундата — нито миг по-рано или по-късно не му бе позволявало да се храни чак до следващата вечер. Когато беше на осем или девет, той вече бе по-добър ездач от повечето мъже, но по време на един лов конят му отказа да направи един скок. Може би защото Хоук бе прекалено малък, за да го застави, или защото се бе уплашил. Никога няма да забравя този ден. Нито един от другите ездачи не бе опитвал да прескочи това препятствие, но чичо ми препусна напред и прекъсна лова. Той се подигра на Джордан за страха му, след което го накара да скочи.
— А навремето — каза Алекс — си мислех, че всички деца, които живеят с бащите си, са по-щастливи от мен. А той… той направи ли скока?
— Три пъти — отвърна сухо Тони. — На четвъртия път конят му се спъна и падна върху Джордан, счупвайки ръката му. Джордан не плака. Не му бе позволено да плаче дори и когато бе малко момче. Според чичо не било мъжествено да се плаче. Беше доста тесногръд за тези неща.
Александра погледна към слънцето и започна да примигва, за да прогони сълзите в очите си.
— И какво по-точно?
— Той вярваше, че един мъж трябва да бъде суров и самонадеян, за да бъде истински мъж, и точно по този начин възпита Джордан. Емоциите не бяха мъжествени. В това число и любовта, и привързаността. Всичко, което правеше един мъж уязвим, не бе мъжествено. Чичо ми не одобряваше и лекомислието, изключение правеше флиртуването с противоположния пол, което за него бе образец за мъжественост. Не мисля, че някога съм го виждал да се смее — поне не с искрен смях. И като заговорихме, доста рядко съм
