— Себе си? — попита той, наслаждавайки се на шегата им. — Откъде накъде?
— Защото — отвърна сериозно и тихо тя — не мога да плувам.
Джордан пребледня.
— Да не си мръднала, за Бога, нито сантиметър! Не знам колко дълбока е водата под теб, но е достатъчно дълбоко, че да се удавиш, а е и достатъчно мътна, че да не мога да те открия. Стой където си, докато не дойда при теб.
С ловкостта на атлет той се качи на дървото и започна да върви към нея.
— Александра — каза спокойно, — ако се приближа още малко, клонът може да се счупи.
Той се наведе и протегна ръка към нея.
— Не се плаши. Просто хвани ръката ми.
За пръв път тя не оспори, забеляза облекчено Джордан. Вместо това протегна лявата си ръка и здраво хвана клона над нея за равновесие, после протегна дясната си ръка и хвана неговата, а Джордан я стисна.
— А сега бавно се изправи. Използвай ръката ми като лост.
— Предпочитам да не го правя — отвърна тя. — Предпочитам да поплувам, а ти не искаш ли?
— Да не си посмяла — предупреди я мрачно Хоук, когато не успя да освободи ръката си. В тази нестабилна позиция той бе изцяло зависим от волята й и те го знаеха.
— Ако не можеш да плуваш, аз ще те спася — предложи тя.
— Александра — каза тихо и заплашително той, — ако ме метнеш в тази студена вода, по-добре да плуваш за живота си в противоположната посока.
Той не се шегуваше и тя го разбра.
— Както желаете, милорд — каза смирено и послушно отпусна ръката му.
Джордан бавно се изправи и я загледа развеселено и вбесено.
— Ти си най-възмутителната… — започна той, но не се сдържа и се усмихна.
— Благодаря — отвърна весело тя. — Предвидимостта е толкова скучна, не мислиш ли? — извика му тя, когато той скочи на земята.
— Откъде бих могъл да знам? — отвърна той, докато се настаняваше на брега и взимаше въдицата си. — Откакто те срещнах, не съм прекарал един предвидим час.
Следващите три часа изтекоха като три минути и накрая Джордан бе установил, че тя не само е добър рибар, но освен това крайно приятен, духовит и интелигентен събеседник.
— Виж! — извика тя внезапно, когато въдицата му се огъна, почти изправяйки го на крака, докато той се бореше да я задържи. — Кълве…
След пет минути кордата рязко се скъса. Младата му съпруга, изправена на дървото си, откъдето бе наблюдавала цялата борба и с превъзходство му бе давала съвети, изстена и вдигна ръце.
— Изпусна рибата!
— Това не беше риба — отвърна Джордан. — Това бе кит с огромни зъби.
— Казваш го само защото изпусна рибата — не му остана длъжна тя и се засмя.
Ентусиазмът и смехът й бяха заразителни и той се засмя, въпреки че се опитваше да изглежда суров.
— Ще бъдеш ли така добра да престанеш да подценяваш кита ми, ами дай да отворим кошниците. Умирам от глад.
Алекс ловко се придвижи по падналото дърво. Но когато се опита да му подаде въдицата си, той я хвана за кръста и я свали на земята. Щом тялото й докосна неговото, тя се вцепени.
Реакцията й го подразни. Седна срещу нея, облегна се на едно дърво и мълчаливо започна да я изучава. Гледаше я как изважда храната от кошниците и се опитваше да отгатне причината, поради която настояваше за това излизане. Очевидно не искаше да бъде романтична прелюдия.
— Сутринта бе прекрасна — рече Алекс. Джордан каза сухо:
— И сега, като свършихме, защо не ми кажеш защо е всичко това?
Тя откъсна поглед от водата и го погледна.
— Какво имаш предвид?
— Искам да кажа, защо искаше да прекараш сутринта по този начин?
Не бе очаквала да я попита и въобще не бе готова да му отговори. Засмя се и каза неспокойно:
— Реших да ти покажа живота, който наистина бих искала да водя.
Хоук изкриви устни.
— И като ми показа, че не си напълно изискана и елегантна дама, каквато изглеждаше, се предполага, че трябва да се отвратя от теб и да те оставя да си вървиш в Моршам, така ли?
Думите му бяха толкова далеч от истината, че Алекс се засмя.
— Никога не бих могла да измисля толкова сложен план. Опасявам се, че не съм толкова изобретателна. Не ми вярваш, нали?
— Не съм много сигурен.
— Някога правила ли съм нещо, с което да те накарам да мислиш, че съм непочтена?
— Това е присъщо на жените — отвърна сухо той.
— Вината за това е изцяло на мъжете — подразни го тя, легна и се загледа в пухкавите облаци, които се носеха по синьото небе. — Мъжете не биха понесли, ако сме честни и откровени с тях.
— Така ли? — Той се отпусна до нея и се облегна на лакът. Тя кимна, обърна глава и го погледна.
— Ако жените бяха откровени и безкомпромисни, нямаше да можем да убеждаваме мъжете, че са по- умни, по-мъдри и по-смели от нас, когато в действителност ни превъзхождате само по физическа сила, която понякога е нужна, за да се вдигат много тежки неща.
— Алекс — прошепна той, — внимавай да не обидиш някой мъж. Или ще бъда принуден да ти докажа превъзходството си по-обичайния начин за мъж.
Дрезгавостта в гласа му и блясъкът в очите му караха сърцето на Алекс да бие силно. Жадувайки да обгърне широките му рамене и да го притегли към себе си, тя попита:
— Аз накърних ли гордостта ти?
— Да.
— З-защото казах, че жените са по-умни, по-мъдри и посмели от мъжете, ли?
— Не — прошепна той, а устните му почти докосваха нейните, — защото хвана по-голяма риба от моята.
Смехът й бе задушен от целувката им. Джордан дълго целува жена си, после се отдръпна и легна до нея.
Тя изглеждаше изненадана и разочарована.
— По-късно — обеща й с усмивка, от която Алекс се изчерви, сетне се усмихна и бързо отмести поглед. След минутка изглеждаше силно заинтригувана от нещо на небето.
— Какво гледаш? — поиска да знае Джордан.
— Един дракон. — Когато той я погледна изумено, тя вдигна ръка и посочи към небето на североизток. — Точно там… онзи облак… какво виждаш?
— Голям облак.
— Какво друго виждаш?
Няколко мига той замислено изучава небето.
— Още пет големи облака и три по-малки. — Приятно изненадан, видя как тя избухна в смях, търкулна се настрана и го целуна по устата, но когато той се опита да я задържи, Алекс се отдръпна и продължи упорито да изучава небето.
— Никакво въображение ли нямаш? — смъмри го меко тя. — Погледни тези облаци… със сигурност виждаш някой, който ти напомня нещо. Може да е нещо вълшебно или нещо истинско.
Предизвикан от думите й, че няма въображение, Джордан присви очи, загледа се и най-накрая забеляза позната форма. На небето имаше облак, който изглеждаше и забележително приличаше на… женски гърди! Точно когато разпозна формата, Александра го попита развълнувано:
— Какво виждаш? Той се засмя:
— Мисля… — Чудейки се каква приемлива форма да измисли, изведнъж се сети. — Лебед — отвърна, — виждам лебед.
