Изучаването на облаците бе доста приятен начин за прекарване на времето, осъзна скоро Джордан. След няколко минути се разсея от близостта на жена си. Целуна я и се вгледа в прелестното й лице, чувстваше се смирен от нежността и сърдечността й.
— Казвал ли съм ти някога — прошепна тържествено, — колко си сладка?
Но преди тя да успее да отговори, той я целуна страстно.
Наближаваше обяд, когато се върнаха. Без да осъзнава, че е наблюдавана скришом от Смарт и две дузини коняри и помощници, които искаха да узнаят какъв е резултатът от тяхната разходка, Александра постави ръце на широките рамене на съпруга си и му се усмихна, докато й помагаше да слезе.
— Благодаря ти за този прекрасен ден — каза тя. — Би ли искал да го направим отново?
Джордан се засмя.
— Пак — обеща дрезгаво, мислейки за любенето им, — и пак… и пак… и пак…
Александра силно се изчерви, но очите й заискряха.
— Имах предвид дали искаш отново да отидем за риба?
— Ще ме оставиш ли следващия път да уловя по-голяма риба от теб?
— Разбира се, че не — отвърна му тя, — но обещавам, че ще се застъпя за теб, ако разкажеш на хората за кита, който хвана и после остави да се измъкне.
Джордан отметна глава и се засмя. Смехът проехтя в конюшните, където Смарт и един от конярите стояха и наблюдаваха херцога и съпругата му.
— Казах ти, че ще успее да го направи! — рече Смарт, сръгвайки коняря, и му намигна. — Казах ти, че ще го направи много щастлив!
Джон Коучман спря да полира една сребриста сбруя, за да може да наблюдава влюбените, а после отново се върна към работата си, но вече си подсвиркваше някаква весела мелодийка.
Едно конярче остави вилата си и се загледа в херцога и херцогинята и после започна да си подсвирква и загреба наръч сено.
Джордан поведе Алекс към къщата, после рязко спря, защото слугите започнаха да си подсвиркват или да си тананикат весели мелодийки, докато изпълняваха задълженията си.
— Нещо не е ли наред? — попита Александра и проследи погледа му.
На лицето му се появи леко учудено изражение, после той сви рамене, неспособен да открие какво точно бе привлякло вниманието му.
— Не — отвърна й, придружавайки я до къщата. — Но мързелувах почти цял ден и сега ще трябва да работя два пъти по-упорито днес и утре, за да си наваксам.
Макар че беше разочарована, Александра каза весело:
— В такъв случай няма да те разсейвам повече със забавни развлечения — поне до вдругиден.
— А за какви развлечения става въпрос? — попита Джордан.
— За пикник.
— Предполагам, че ще успея да намеря време за това.
— Седни, Фокс, ще ти обърна внимание след минута — рече Джордан по-късно същия следобед, без да вдига поглед от писмото, което четеше и което бе пристигнало тази сутрин от един от съдружниците му в Лондон.
Следователят не се обиди от неучтивостта на клиента си. Фокс, който се представяше за един от помощник-управителите в Хоторн, седна пред масивното бюро.
След няколко минути Хоторн хвърли писалката си, облегна се назад и рязко попита:
— Е, какво има?
— Ваша светлост — започна Фокс, — снощи, когато ми дадохте бележката за лорд Антъни, не ми ли казахте, че сте й наредили да не го посещава?
— Така направих.
— И сте сигурен, че тя ви е чула и е разбрала искането ви?
— Напълно.
— Много ясен ли бяхте?
Той раздразнено издиша и се сопна:
— Да.
Лицето на Фокс се изопна от безпокойство и загриженост, но той бързо се съвзе и каза:
— Вчера вашата съпруга отиде до конюшнята и поиска каретата си. Казала е на Олсън, че отива да посети някаква къщурка в имението и следователно нямала нужда от услугите му. Както се съгласихме снощи, когато лорд Антъни мистериозно реши да се върне в Хоторн, Олсън е последвал съпругата ви, без да бъде забелязан, за да може да я предпази, без да я плаши. — Той замълча и продължи многозначително: — След като посетила за кратко един от селяните, съпругата ви е отишла право у лорд Антъни. Предвид случилото се там, смятам тази случка за тревожна и дори подозрителна.
Джордан се намръщи.
— Не мога да разбера защо това ви тревожи — отвърна остро. — Не е изпълнила заповедта ми, което е мой проблем, не ваш. Обаче това не е причина да я подозираме в…
— Съучастничество? — тихо подсказа Фокс. — Може би не, поне все още не. Моят човек, който е наблюдавал къщата на лорд Антъни и се е оглеждал за подозрителни непознати, които биха могли да потърсят братовчед ви, ми каза, че братът на лорд Антъни и майка му са били вътре. Но трябва да ви уведомя, че съпругата ви е прекарала малко време с тях. След около петнайсетина минути лорд Антъни и съпругата ви са излезли заедно и са отишли в градината до къщата, където не биха могли да ги видят. После са провели личен разговор, който Олсън не е успял да чуе, но е изглеждал доста напрегнат, съдейки по израженията и жестовете им. — Фокс се загледа в една точка на стената. — Докато са били в градината, са се прегърнали и са се целунали.
Болка, подозрение и съмнение блеснаха в очите на Джордан, забиха се като горещи стрели в сърцето му, когато си представи Александра в прегръдките на Тони… устата му върху нейната… ръцете му…
— Но това не е продължило дълго — рече Фокс.
Херцогът вдиша дълбоко и затвори очи. Когато проговори, гласът му бе спокоен:
— Жена ми и братовчед ми са роднини. И освен това са приятели. След като не знае, че братовчед ми е заподозрян в опитите за моето убийство — или че нейният живот също може да е в опасност — тя със сигурност е решила, че моята забрана да посети Тони е несправедлива и неоснователна, затова не я е уважила.
— Съпругата ви явно престъпва желанията ви и въпреки това вие не го намирате за ъ-ъ-ъ… подозрително? Или поне странно, ваша светлост?
— Намирам го за вбесяващо, но не и за подозрително — отвърна той саркастично, — освен това не и странно. Жена ми прави каквото си поиска още от дете. Това е много неприятен навик, който смятам да изкореня, но не я превръща в съучастник на убиеца.
Осъзнавайки, че няма смисъл да обсъжда въпроса повече, Фокс кимна учтиво и неохотно се изправи. Понечи да си върви, но леденият глас на работодателя му го спря.
— За в бъдеще, Фокс — нареди строго Джордан, — нареждай на хората си да се обръщат с гръб към нас, когато съм навън с жена си. Предполага се, че трябва да търсят убиец, а не да ни шпионират.
— Да… да ви шпионират — заекна удивено той. Херцогът кимна рязко.
— Вчера, когато се връщахме, забелязах двама от твоите хора в гората. Гледаха съпругата ми, а не търсеха евентуални убийци сред дърветата. Разкарай ги.
— Сигурно има някаква грешка, ваша светлост. Хората ми са добре обучени професионалисти…
— Разкарай ги!
— Както желаете — съгласи се той с поклон.
— И още нещо, когато съм със съпругата си, можеш да кажеш на хората си да стоят на разстояние. Ако си вършат работата, би трябвало да можем да се разхождаме из околностите, без да се страхуваме. Няма да жертвам нашето уединение, нито ще бъда принуден да се крия в къщата си денем и нощем. Когато съм със съпругата си, сам ще я пазя.
— Ваша светлост — отвърна Фокс, — знам от дългогодишния си опит, че подобни ситуации са предизвикателство, да го кажем по-меко, за мъже от вашия ранг. Но трябва да ви кажа, че решението на лорд Таунсенд да се върне у дома по това време на годината го прави главен заподозрян. Още повече, че
