— Утре следобед имам ангажимент — обясни остро Джордан. — Ще ходя на пикник.
Адамс кимна и се поклони. После се обърна и се спъна в един стол.
Казвайки си, че е неспокоен и че е стоял прекалено дълго време затворен в къщата, Джордан се отправи към конюшнята. Но когато Смарт се затича и го попита дали ще желае кон, той промени мнението си и тръгна към пътеката, която водеше към дома на пазача в края на гората, отвъд конюшнята, където Александра преподаваше уроците си.
След няколко минути дочу песните и докато изкачваше двете дървени стъпала към къщата, той се усмихна на себе си, разбрал, че вместо да си губи времето в пеене на песни, както бе предположил, Алекс учеше учениците си на азбуката, пеейки весела песничка, която назоваваше всяка буква. Пъхна ръце в джобовете си, застана в коридора и се заслуша в гласа й, оглеждайки се наоколо с удивление.
Не само децата, но и няколко възрастни слуги бяха седнали на пода и пееха. Джордан позна две от жените, съпруги на наемателите му, и един възрастен мъж, който бе дядо на главния управител. Нямаше представа кои са другите възрастни и от кои семейства са децата.
Те обаче го познаха и престанаха да пеят. Александра наклони глава и с усмивка попита:
— Стига ли ви толкова? В такъв случай ето фразата, която трябва да запомните за следващата ни среща в петък: „Всички хора са еднакви“ — изрече тя цитата и тръгна към вратата, където бе застанал Джордан. — Не това какви сме родени ни различава, а добродетелите ни.
Алекс се бутна в съпруга си и рязко се извъртя.
— Какъв цитат си избрала само — рече меко той, без да обръща внимание на присъстващите, които бързо се бяха изправили и го гледаха със страхопочитание. — Ще предизвикаш анархия.
Той излезе от коридора и селяните правилно схванаха това като знак да си вървят.
— Дори не те поздравиха — рече тя изумена, че веселите ученици, които толкова харесваше, излязоха тихо и избягаха в гората.
— Защото аз не им казах нищо — обясни Джордан без капка загриженост.
— А защо не го направи? — попита неуверено Алекс.
— За разлика от повечето собственици моите прадеди никога не са се държали фамилиарно с работниците си — отвърна той.
Александра внезапно си представи самотното момче, на което му е забранено да общува с всички, живеещи в обширното имение. Копнеейки да го дари с любовта, която изпълваше сърцето й, тя го хвана под ръка и рече:
— Изненадана съм, че те виждам тук този следобед.
„Липсваше ми!“ — помисли си той.
— Свърших с работата си по-рано — излъга я той. Покривайки ръката й със своята, Джордан тръгна с нея по полята към павилиона в далечния край на езерото. — Това е любимото ми място в Хоторн — обясни й и се облегна на една от белите колони на беседката. Пъхна ръце в джобовете си и се загледа към езерото и гората. — Ако събера всички часове, които съм прекарал тук, ще получа години.
Щастлива, че прекрасният и загадъчен мъж, за когото се бе омъжила, най-накрая е започнал да се разкрива пред нея, Алекс се усмихна.
— Това бе и моето любимо място, когато живеех в Хоторн. Ти какво си правил, когато си идвал тук? — попита тя, спомняйки си, че бе мислила за Джордан, докато бе седяла в беседката.
— Учих — сухо отвърна той, — стаята за учене не ми харесваше особено. Нито пък харесвах учителя си.
Алекс се усмихна, докато си представяше красивото момче, подтиквано от баща си да бъде най-добро във всяко отношение.
Джордан забеляза нежния блясък в очите й и се усмихна, а дори не знаеше защо се бе променило отношението й.
— А ти какво правеше тук? — попита я той. Тя сви рамене.
— Най-вече мечтаех.
— За какво?
— За обичайните неща. — Не й се наложи да обяснява, защото вниманието на Джордан се бе насочило към сечището в гората.
— Какво е това? — попита той и тръгна натам. Отиде право при клиновидната мраморна плоча и прочете подписа.
Сетне се обърна към Александра с комично отвращение, изписано на красивото му лице, и настоятелно попита:
— Антъни ме е заврял тук в горите? Не заслужавах ли място в семейната гробница?
Тя се засмя на неочакваната му реакция при вида на собствения му надгробен камък.
— Там също има паметник в твоя чест. Но аз… ние… помислихме, че това е толкова хубаво място за ъ- ъ-ъ, ами, паметна плоча. — Тя изчака той да обърне внимание, че сечището е разширено и че наоколо растат цветя, но тъй като не го направи, тя попита: — Забелязваш ли нещо различно тук?
Джордан се огледа, но не видя красотата и спокойствието, които Александра бе създала.
— Не. Има ли нещо различно?
Тя извъртя очи, смеейки се:
— Как може да не забележиш тази цветна градина?
— Цветя — повтори без интерес той. — Да, виждам ги — добави, отвръщайки поглед от сечището.
— Наистина ли ги забеляза? — подразни го жена му, но стана сериозна. — Без да се обръщаш и да поглеждаш, би ли ми казал какви са на цвят.
Той погледна, хвана я за ръката и двамата поеха към къщата.
— Жълти? — предположи след миг.
— Бели и розови.
— Бях близо — пошегува се той.
Но на път за дома забеляза, че розите в сандъчетата до къщата са разделени по цветове и че розовите му напомнят за устните на жена му. Леко смутен от сантименталността, която Александра събуждаше у него, хвърли поглед към сведената й глава, но следващата му мисъл бе още по-шокираща… Рожденият му ден бе само след пет дни и той се зачуди дали съпругата му е забелязала това, докато гледаха датите на паметната плоча.
Представи си Александра, която го събужда с целувка и му честити рождения ден. Изведнъж на Джордан много му се прииска младата му съпруга да е запомнила датата, за да направи нещо малко, с което да му покаже, че държи на него.
— Остарявам — изрече.
— М-м-м — отрони разсеяно Алекс, която се чудеше как да осъществи това, което беше намислила.
Очевидно, осъзна Джордан разочаровано, тя не мислеше за рождения му ден, а намеквайки й за него, той се държеше като влюбено хлапе, което мечтае за някакъв специален знак на обич от любимата си.
Щом влязоха във фоайето, Джордан понечи да я остави и да повика управителя, но думите на Алекс го възпряха:
— Милорд…
— Джордан! — поправи я той.
— Джордан — повтори тя, усмихвайки се по начин, който го караше да иска да я притисне в прегръдките си, — все още ли смяташ да отидем на пикник? — Когато той кимна, тя обясни: — Трябва да направя няколко посещения — госпожа Литъл, съпругата на пазача, току-що е родила момченце и трябва да й
