аз и хората ми само се опитваме да предпазим съпругата ви…
— За което ви плащам цяло състояние! — прекъсна го рязко Джордан. — Следователно по-добре да го правите, както аз поискам.
Фокс бе свикнал със странните желания на благородниците и кимна в знак на съгласие.
— Ще се опитаме, ваша светлост.
— И повече няма да търпя вашите безпочвени подозрения относно съпругата ми.
Следователят отново се поклони и излезе. Но когато вратата на кабинета се затвори зад него, абсолютната увереност бързо напусна Джордан. Той облегна глава назад и затвори очи. Но в главата му сякаш се забиваха хиляди нажежени пирони. „Завръщането на лорд Таунсенд го прави главен заподозрян… Съпругата ви и лорд Таунсенд излязоха на разходка и проведоха напрегнат разговор… Прегърнаха се и се целунаха… Намирам поведението им за подозрително…“
Джордан яростно отхвърли думите на следователя и се изправи. Това бе лудост! Беше достатъчно трудно да повярва, че Тони, когото той обичаше като брат, вероятно се опитва да го убие. Но нямаше да си позволи да мисли дори и за миг, че и Александра го предава. Непринудената, очарователна млада красавица, която го бе дразнила и се бе смяла с него днес, не изпитваше тайни копнежи по Тони, каза си Джордан. Тази идея бе нелепа! Отвратителна!
Той отказа да повярва.
Защото не можеше да понесе да го повярва.
Въздъхна, когато осъзна истината. От момента, в който бе нахлула в живота му, Александра бе откраднала сърцето му. Като момиче го бе омагьосвала и развеселявала. Като жена го задоволяваше, вбесяваше, възбуждаше и интригуваше. Но каквото и да правеше, усмивката й го сгряваше, допирът й сгорещяваше тялото му, а от мелодичния й смях духът му се възнасяше.
Дори и сега, обзет от ревност и съмнение, се усмихна, когато си помисли за начина, по който изглеждаше тази сутрин, седнала върху падналото дърво.
В бална рокля изглеждаше елегантна и спокойна като богиня. В леглото му несъзнателно го предизвикваше като екзотична съблазнителка. И дори седнала на одеяло с подвити под себе си крака и с развята от вятъра коса, тя пак бе истинска херцогиня.
Босонога херцогиня. Неговата босонога херцогиня, помисли си Джордан. Тя бе негова по божиите и човешките закони.
Взе писалката си и решително се зае с работата си. Но за пръв път в живота си не успя напълно да се потопи в работата. Нито успя напълно да забрави, че Александра го бе излъгала за това къде е ходила вчера.
Двадесет и седма глава
Слънчева светлина се процеждаше през единствения прозорец на стаята, където Джордан бе учил уроците си под заплахата да бъде бит с пръчка. Прибирайки немирно кичурче в кока си, Алекс започна да изучава заглавията на книгите, които пълнеха библиотеката, търсейки такива, които да й помогнат при преподаването на четене на децата, които скоро щяха да се събират в къщата на пазача на дивеч.
Изпълни се със страхопочитание и удивление, докато разглеждаше книгите и когато осъзна колко много познания имаше Джордан. Имаше дебели, подвързани с кожа томове на Платон, Сократ, Плутарх, както и на някои по-неизвестни философи, чиито имена само беше чувала. Имаше цели раздели за архитектура, книги за всеки период от европейската история, книги за живота и постиженията на всеки европейски владетел. Някои бяха написани на английски, други — на латински, гръцки и френски. Математиката явно е била доста интересна на Джордан, защото имаше твърде много книги на тази тема, някои от тях с толкова сложни заглавия, че Александра можеше само да предполага за какво се отнасят. Книги по география, книги за изследователи, книги за древни култури — всеки предмет, който дядо й бе споменавал, бе представен достойно в тази библиотека.
Младата жена стигна до края на една от библиотеките, където намери букварите, които търсеше. Наведе се и избра два, които щяха да свършат работа на първо време. С книгите и плочка за писане в едната ръка, тя тръгна бавно по дървения под, чувствайки същата странна атмосфера на сантименталност и тъга, която усети и първия път, когато влезе в тази неприветлива стая.
Как бе успял да прекарва толкова време тук, в тази стая, зачуди се. Тя бе учила в светла и приветлива библиотека или навън под лъчите на слънцето, спомни си щастливо. Обучаваше я дядо й, който откриваше спокойствие и наслада в знанието и бе предал и на нея тази радост, когато й преподаваше.
Спря пред бюрото срещу голямата учителска катедра и забеляза издълбаните върху него инициали. Алекс с любов докосна всяка буква: Д.А.М.Т.
Когато за пръв път видя тези инициали, мислеше, че Джордан е мъртъв, и си спомни отчаянието, което изпитваше тогава. Но сега той работеше в кабинета си — жив и здрав. Джордан седеше на бюрото си, носеше снежнобяла риза, която контрастираше със загорялото му лице, и тесни кожени бричове.
Той бе жив и здрав, бе тук, с нея, точно както се бе молила и бе мечтала навремето. Бог наистина бе отговорил на молбите й, осъзна тя, и това заключение изведнъж я изпълни със дълбока радост и благодарност. Той й бе върнал Джордан, дори й бе помогнал да започне да разбира нежния, властен, мил и понякога циничен мъж, когото обичаше.
Замислена, Алекс отиде бавно до вратата, но когато я затвори, се чу силно дрънчене и нещо се търкулна на пода. Александра се обърна. Объркано погледна към пода и с ужас забеляза дебелата пръчка, с която жестоките учители бяха изпълнявали заповедите да бият Джордан.
Гневно впи поглед в дяволското приспособление. Прииска й се да причини болка на безименния учител, който бе използвал пръчката. Сетне се обърна и затръшна вратата след себе си. Когато подминаваше един слуга в коридора, тя тикна пръчката в ръцете му и рече:
— Изгори я.
Застанал пред прозореца на кабинета си, Джордан наблюдаваше как Александра се отправя към конюшнята с няколко книги под ръка. Заля го почти неконтролируемо желание да я повика и да я помоли да прекара деня с него. Вече му липсваше.
След два часа изненаданият секретар на Джордан, Адамс, когото бе повикал, за да му диктува, седна с писалка в ръка, готов да запише писмото до сър Джордж Бентли. Докато му диктуваше, Хоторн изведнъж спря и се загледа през прозореца.
Учуден от необичайното държание на херцога, секретарят колебливо прочисти гърло, чудейки се дали мълчанието на работодателя му означава, че трябва да си върви.
Джордан спря да съзерцава облаците в небето и се вгледа в притеснения секретар.
— Докъде бях стигнал?
— До писмото до сър Джордж — отвърна Адамс. — Тъкмо бяхте започнали да издавате нареждания за инвестирането на печалбите от последното пътуване на „Цитадела“.
— Да, разбира се — рече Хоук, а погледът му отново се насочи към прозореца. Един огромен облак, приличащ колесница, се преобразуваше и добиваше формата на чайка. — Напиши да екипира „Чайка“, ъ-ъ- ъ… „Валкирия“ — поправи се, — за незабавно отплаване.
— „Валкирия“ ли, ваша светлост? — попита изумен Адамс. Погледът на Джордан се отмести неохотно от прозореца към удивения секретар:
— Точно това казах и аз, нали?
— Да, да, точно така. Но преди един абзац пожелахте сър Джордж да екипира „Четирите вятъра“.
Адамс гледаше изумено как по лицето на херцога се изписва смущение, преди рязко да хвърли документите, които държеше, и да каже:
— Стига толкова за днес, Адамс. Ще продължим утре следобед, както обикновено.
Докато секретарят се чудеше какво ли е подтикнало господаря му да прекъсне обичайното си работно време за втори път от осем години насам — първият път бе, когато бе погребението на чичо му — херцогът добави рязко:
— Не, и утре няма да работим.
Стигнал средата на стаята, Адамс се обърна и стреснато, и въпросително погледна благородника, беше изумен от това отлагане на спешната кореспонденция.
