недостижима за него само допреди няколко седмици. Нима мислите, че той ще рискува всичко това, като разреши брат ви да бъде открит и доведен тук, за да свидетелства срещу него? Ако брат ви не е убит, ако Торнтън го е пратил да работи в някоя от мините му или на някой от корабите му и ако вие започнете да го разпитвате, няма да му остане голям избор, освен да се отърве от доказателствата. Чувате ли ме, лейди Камерън? Разбрахте ли ме?
Елизабет кимна.
— Тогава ви пожелавам приятен ден и ще продължа разследването. — Той се спря до вратата и погледна към момичето с наведена глава и призрачно бледо лице. — За ваше добро, не се омъжвайте за този човек, поне докато не разберем със сигурност истината.
— И кога ще стане това? — попита тя отчаяна.
— Кой знае? Месец, може би година. А може би никога. Ако противно на всякакъв разум днес се венчаете за него, поне заради сигурността на брат ви запазете мълчание. Вие също може да се окажете в опасност, ако е виновен и се изплаши да не го разкриете.
Когато той си замина, Елизабет се свлече на дивана и затвори очи, като едва преглъщаше риданията си. В главата й кънтеше гласът на Уъртсуърт. В душата си виждаше Иън, който й се усмихваше и с дрезгав глас, преливащ от копнеж, й нашепваше: „Обичай ме, Елизабет!“ После видя сцената с чичо й, стиснатата му челюст, яростта му. Спомни си и сцената в зимната градина, когато Робърт се нахвърля върху тях и каза, че Елизабет вече е сгодена; Иън я бе погледнал унищожително.
Но на дуела не бе наранил Робърт. Въпреки че е бил в правото си, е запазил желязно самообладание. Елизабет изтри сълзите си. Имаше чувството, че е разкъсана на парчета.
Пред очите й се появи лицето му, сурово и мрачно, но щом се усмихнеше по неговия характерен ленив начин, имаше момчешко излъчване. Видя очите му — леденостудени в Шотландия; пламтящи, когато ги впи в чичо й; усмихнати, когато дойде в Хейвънхърст.
Но това, което заглуши съмненията й, бе гласът му — дрезгав, с богат, неустоим тембър: „Обичай ме, Елизабет.“
Тя бавно се изправи и макар да беше още смъртнобледа, бе взела решение. Ако Иън бе невинен и тя се откажеше от брака, той щеше да полудее; тя дори нямаше да може да изложи причините за постъпката си и той никога не би й простил. Ако се омъжеше за него, следвайки интуицията си, навярно никога нямаше да научи какво се е случило с Робърт. А може би Иън щеше да бъде оправдан или пък един ден тя щеше да открие, че се е омъжила за чудовище, за убиец.
Александра погледна бледото лице на приятелката си и веднага се завтече да я прегърне.
— Какво има, Елизабет? Лоши новини ли? Кажи ми, моля те, едва се държиш на краката си.
Елизабет искаше да й каже, щеше да й каже, но се страхуваше, че Александра ще настоява да отменят сватбата. Твърде трудно взе решението и нямаше да понесе повече разговори по този въпрос. Вярваше на Иън и много й се искаше Алекс да го приеме, след като тъкмо бе започнала да го харесва.
— Няма нищо особено — неохотно отвърна. — Поне засега. Господин Уъртсуърт се интересуваше за още подробности относно Робърт и за мен е мъчително да говоря за него.
Булката стоеше в църквата, а шаферките и Александра раздипляха шлейфа й. Елизабет очакваше церемонията на пръв поглед спокойно, но лошите предчувствия я разкъсваха, макар и да се убеждаваше, че това са само нерви преди венчавката.
Погледна през вратата към препълнената катедрала. Сред множеството нямаше нито един неин роднина, нито един мъж, който да я отведе до олтара. Там съзря Джордан Таунсенд, който пристъпи и зае мястото си, а зад него бе Иън — висок, тъмен, надвишаващ всички по ръст. Не се бе родил онзи, който би могъл да го принуди да спази тяхното споразумение, ако той реши да го пренебрегне. Дори съдът ще бъде безсилен.
— Елизабет! — нежно я повика херцог Станхоуп и й подаде ръката сп. — Не се страхувай, дете — каза той меко, като се усмихваше, взрян в огромните й очи. — Ще свърши, преди да го осъзнаеш.
Началните звуци на органа мощно разтърсиха пространството, после затихнаха и ето че Елизабет тръгна по пътеката между редиците. Стотици очи се впериха в нея и тя се попита колко ли от тях все още си спомнят разгласяването на „връзката“ им с Иън и вече умуват след колко ли месеца ще се появи бебето.
Много от лицата бяха сърдечни и все пак, както забеляза, смутени. Едната сестра на херцога й се усмихна, когато мина покрай нея; другата й хвърли остър поглед. Роди Кърстеърс най-безочливо й намигна и у нея се надигна истеричен смях, заглушен от паника и смут. Иън също я наблюдаваше с непроницаемо изражение. Само викарият, ведро спокоен, чакаше с отворен требник в ръце.
29.
Херцог Станхоуп настоя да има пищна сватбена гощавка и голям прием, на които да бъдат поканени всички знаменитости с неизбежния им антураж, за да се сложи край на клюките за миналото на Елизабет и Иън. В резултат тържеството се състоя в Монтмейн, а не в Хейвънхърст, тъй като там не можеха да се настанят хиляда души гости, а нямаше и покъщнина.
Елизабет бе застанала в единия край на балната зала, която армията от декоратори на Иън бе превърнала в градински кът с избуяли цветя и дори в другия край имаше миниатюрен градински павилион. Измъчено бягаше от образа на Уърдсуърт и от думите, които й наговори. И въпреки това се държа все едно всичко е нормално.
Щом усетеше сянката на страха, поглеждаше към Иън. През дългите часовете след венчавката откри, че така изчезваха всички съмнения и обвиненията на Уърдсуърт й се струваха абсурдни, каквито и бяха. Ако Иън не беше до нея, се държеше както се очакваше от нея — с блестяща светска усмивка заблуждаваше себе си и всички останали, че е лъчезарно щастлива и безгрижна младоженка. И колкото повече се вживяваше в ролята, толкова повече се чувстваше точно такава.
И тъй като Иън отиде да й донесе шампанско и бе задържан от приятели, Елизабет изцяло се посвети на гостите, които в безкраен поток се нижеха да поднасят своите благопожелания или да превъзнасят прелестната декорация и изумителната вечеря. Студенината, която й се стори, че усеща тази сутрин в църквата, сега си помисли, че е била плод на въображението й, и осъзна, че е имала погрешно мнение за повечето от тях. Наистина преди две години те не бяха във възторг от поведението и. А сега дали биха го одобрили? Като че ли повечето от тях бяха склонни напълно да забравят миналото.
Фактът, че те изкусно се преструваха, че никога нищо не се случвало, караше Елизабет да се усмихва, когато за сетен път оглеждаше божествено красивата декорация. Никой освен нея не подозираше, че балната зала е превърната в поразително копие на градината във вилата на Шарис Дюмон и че павилионът с увивните растения е копие на мястото, където с Иън за пръв път танцуваха валс през онази далечна нощ.
Недалеч от нея на една маса бяха седнали викарият, Джейк Уайли, Лусинда и херцог Станхоуп, който вдигна чаша и я поздрави. Елизабет му се усмихна. Джейк Уайли проследи безмълвния разговор и се усмихна.
— Не е ли изящна булката? — рече той не за пръв път. През последния час тримата мъже радостно се бяха поздравявали един друг за приноса им тази сватба да се състои и от изпитите наздравици взеха да стават по-общителни.
— Изключително изящна! — съгласи се Дънкан.
— Ще бъде превъзходна съпруга на Иън — каза херцогът. — Добре се справихме, господа — каза той и вдигна чашата си за още една наздравица. — За вас, Дънкан — поклони се той към него, — че успяхте да убедите Иън.
— За вас, Едуард — отвърна викарият, — за туй, че накарахте обществото да ги приеме. — После се обърна към Джейк: — За теб, стари приятелю, че отведе Атила и госпожица Трокмортън-Джоунс в селото.
Този тост със закъснение ги накара да си спомнят за гувернантката, която мълчеше и вдървено седеше
