Кралството на мечтите

от очакваното. — Каквито и да са обаче, са приятели.

— Твоят крал знае ли, че съм ти заложничка?

— Да. — Макар и да не му беше приятно да говорят за това, разбираше притесненията й за собствената й сигурност, поради което добави: — Известих го няколко дни след като се появи в лагера, заедно с редовните съобщения, които му изпращам всеки месец.

— И… аз… — тя си пое дъх, — какво ще стане с мен? Ще ме хвърлят в някое подземие, или…

— Не — бързо отговори той. — Оставаш под моята закрила. Засега.

— Но ако той заповяда нещо друго?

— Няма — беше категоричен Ройс. — Хенри не се интересува как печеля битките си, докато побеждавам. Ако баща ти сложи оръжие и се предаде, защото те държа като заложничка, тогава тази победа ще бъде от най-хубавите — понеже е безкръвна. — Виждайки, че темата не й е приятна, той реши да я поразсее с въпрос, който се въртеше в главата му от сутринта. — Когато доведените ти братя започнаха да настройват хората от клана ти срещу тебе — започна, — защо не се обърна към баща си за помощ, вместо да се опитваш да избягаш от него, измисляйки си кралства на мечтите? Лорд Мерик е могъщ господар, би могъл веднага да разреши проблема, както бих направил и аз.

— И как точно би го разрешил? — поинтересува се момичето.

— Незабавно щях да им заповядам да престанат да те подозират и да говорят лоши неща по твой адрес.

— Говориш като воин, а не като лорд — отбеляза девойката. — Не можеш да забраниш на хората да си мислят каквото и да било, само можеш да ги постреснеш малко, така че да си затворят устата.

— Добре, де, баща ти какво направи?

— Доколкото си спомням, по времето, когато Беки се удави — отвърна тя, — се сражаваше с теб.

— А когато се завърна? — не се отказваше графът. — Тогава какво стори?

— Тогава вече се разправяха какви ли не истории за мен, но татко си помисли, че преувеличавам и че те бързо ще се забравят. Разбираш ли, баща ми не обръща голямо внимание на това, което нарича „женски работи“. Той много ме обича — заяви тя, както си помисли лордът, с повече лоялност, отколкото трезва преценка, — но за него жените са… не толкова важни за света, колкото мъжете. Ожени се за мащехата ми, понеже бяхме далечни роднини и тя имаше трима здрави синове.

— Значи е предпочел титлата му да премине в един отдалечен род — заключи Ройс с горчивина, — отколкото да я наследиш ти и след това неговите собствени внуци?

— Кланът означава всичко за него — отвърна Дженифър, — и така трябва и да бъде. Според него аз, понеже съм жена, нямаше да мога да запазя тяхната преданост или да ги насочвам — дори и крал Джеймс да беше позволил да наследят титлата, което е малко трудно осъществимо.

— Той разговарял ли е за това с Джеймс?

— Не, разбира се. Но както вече ти казах, причината не е в мен, а в обстоятелството, че съм жена, следователно съм предназначена за други неща.

„Или друга употреба“ — помисли си лордът с горчивина.

— Ти не можеш да разбереш баща ми, но това е само защото не го познаваш. Той е велик човек и всички изпитват към него същите чувства като мен. Всички ние бихме дали живота си за него, ако… — Джени изведнъж си помисли, че или полудява, или нещо става със зрението й, защото съвсем наблизо между дърветата, предупредително притиснал пръст до устните си, се спотайваше Уилям — …ако е необходимо — завърши напрегнато, но графът не забеляза внезапната промяна в тона й. Той неочаквано бе изпитал ревност заради обстоятелството, че баща й може да породи такава сляпа, пълна преданост у нея.

Джени затвори очи, но след по-малко от миг ги отвори и впери поглед в гората. Уилям се беше отдръпнал между сенките, но тя виждаше зеления му кожен жакет. Уилям беше тук! Бе дошъл да я отведе у дома, осъзна, докато сърцето й щеше да изхвръкне от въодушевление и облекчение.

— Дженифър — започна Ройс и девойката извърна очи от мястото, където се криеше брат й.

— Д-да? — заекна тя, очаквайки цялата армия на баща й да изскочи от гората в следващия момент и да посече Ройс на място. Да го посече!. Тази мисъл я ужаси и тя скочи на крака, обзета от внезапната нужда да го накара да се отдалечи от дърветата, но на такова разстояние, че тя все пак да може да се шмугне сред тях.

Ройс се намръщи, щом забеляза пребледнялото й лице.

— Какво има? — попита я. — Изглеждаш…

— Нервна. Не мога да си намеря място. Искам да се поразходим още малко.

Лордът също се изправи и тъкмо щеше да я попита от какво се е изнервила, когато видя Арик да се приближава към тях.

— Преди Арик да дойде тук — обърна се към нея, — бих искал да ти кажа нещо.

Тя се обърна и погледът й веднага попадна върху великана, който крачеше бързо и уверено по полегатия склон. Изведнъж почувства невероятно облекчение — щом Арик беше тук, Ройс нямаше да умре, защото щеше да има кой да му помогне. Но ако се стигнеше до битка, то тогава баща й, Уилям или някой от клана й можеше да бъде убит.

— Дженифър! — извика й Ройс, раздразнен от липсата на внимание към думите му.

По някакъв начин момичето съумя да се престори, че го слуша с интерес.

— Да? — попита, а мислите й продължаваха да бъдат заети с друго. Ако хората на баща й възнамеряваха да нападнат Ройс, вероятно вече са излезли от гората; той надали щеше да бъде по-уязвим, отколкото бе в този момент. Което означаваше, разсъждаваше напрегнато тя, че Уилям беше сам в момента и сигурно бе забелязал великана. Ако предположенията й бяха верни, а тя се надяваше да е така, то трябваше само да остане спокойна и да намери някакъв начин да се върне в гората колкото се може по- скоро.

— Никой няма да те затвори в тъмница — нежно й каза Ройс.

Докато се взираше в омагьосващите му сиви очи, момичето си даде сметка, че ще го напусне много скоро, и осъзнаването на този факт я прониза мъчително. Беше вярно, че той я бе задържал като заложничка, обаче никога не я беше подлагал на зверствата, които някой друг похитител би й сторил. Нещо повече — той беше единственият човек, който се възхищаваше на смелостта й, вместо да проклина инатливия й нрав; тя бе причинила смъртта на коня му, беше го ранила със собствения му кинжал, както и бе направила него и половината му рицари на глупаци с бягството си. Като се имат предвид всички тези неща, осъзна тя с болка, излизаше, че той се бе отнесъл с нея много по-галантно, отколкото който и да е придворен ухажор. Всъщност, ако ситуацията със семействата им беше малко по-различна, двамата с Ройс Уестморланд можеха да бъдат приятели. Приятели? Та той вече беше нещо много повече от това. Той беше неин любовник.

— Съжалявам — изрече приглушено тя. — Бях се замислила. Какво каза преди малко?

— Казах — повтори леко намръщен графът, — че не искам да си мислиш, че се намираш в някаква опасност. Докато настъпи времето да те върна у дома, ще бъдеш изцяло под моя закрила.

Джени кимна и преглътна.

— Благодаря ти.

— Какво ще кажеш да изразиш благодарността си с целувка? — усмихна се Ройс. За негово изумление изобщо не му се наложи да я убеждава дълго. Тя го целуна с такъв плам, сякаш се целуваха за последен път.

Когато най-сетне надигна глава, мъжът само промълви:

— Боже мой! — наведе се да я целуне отново, но се спря, щом видя, че рицарят е съвсем наблизо. — По дяволите, Арик е тук! — Ройс я хвана за ръката и я поведе към великана. Щом се срещнаха, исполинът незабавно отведе лорда настрани и се зае да му шепне нещо.

Графът се обърна към момичето, замислен над неприятните новини за пристигането на Грейвърли.

— Трябва да се връщаме — започна той и лицето й веднага помръкна. Това го натъжи, но нямаше как. Тази сутрин, когато й бе предложил да се поразходят около замъка, тя бе грейнала като слънце. Очевидно времето, прекарано сред природата, й се бе отразило добре, каза си Ройс, припомняйки си страстната й целувка, чудейки се дали няма да е проява на върховна глупост да й позволи да остане тук сама. Без кон и