лишена от каквото и да е средство за придвижване, тя бе достатъчно интелигентна, за да осъзнае, че петте хиляди войници, лагеруващи около крепостта, щяха да я намерят най-много за час. Нещо повече — можеше да нареди на стражите по стените да не откъсват очи от нея.
Със спомена за целувката й върху устните си, както и отчитайки решението й да не избяга от лагера преди няколко нощи, той се обърна към нея:
— Дженифър — започна строго, — ако ти позволя да останеш тук, мога ли да ти се доверя, че няма да се опиташ да избягаш?
Тя не можеше да повярва на ушите си. Лицето й грейна така, че това беше достатъчна награда за проявената от него щедрост.
— Да! — възкликна момичето, неспособно да повярва на този подарък на съдбата.
Усмивката, която се появи на устните му, направи бронзовото му лице да изглежда изключително красиво и за момент той й заприлича на момче.
— Няма да се бавя — обеща.
Тя го гледаше как се отдалечава заедно с Арик. На половината път надолу по хълма Ройс спря и се обърна, а погледът му започна да обхожда дърветата, сякаш усещаше заплахата, която дебнеше в гората. Изплашена, че той може да забележи или да чуе нещо, Джени направи първото нещо, което й хрумна — вдигна ръка и му помаха, привличайки вниманието му, след което се усмихна и допря пръсти до устните си. Жестът й беше абсолютно несъзнателен, мигновена реакция да прикрие устата си и да задуши вика си. Ройс обаче го възприе като изпращане на въздушна целувка. Той й се усмихна в отговор и също й помаха. До него Арик изведнъж му заговори нервно, отвличайки вниманието му от Дженифър и дърветата. Двамата рицари се заспускаха надолу по хълма, графът беше под въздействието на приятния спомен за целувката на момичето.
— Дженифър! — тихият, напрегнат глас на Уилям от дърветата зад нея накара всички мускули на тялото й да се стегнат за предстоящото бягство, но тя внимаваше да не се обръща към гората, докато графът не се отдалечеше достатъчно, а най-добре — след като преминеше през скритата в дебелата каменна стена на „Хардин“ тайна врата. Едва тогава се обърна и хукна към дърветата, почти препъвайки се в устрема си, оглеждайки се трескаво за спасителите си.
— Уилям, къде… — започна и сподави писъка си, когато едни силни мъжки ръце я сграбчиха за кръста, вдигайки я от земята, завличайки я в дълбоката и усамотена част на гората, където древните дъбове хвърляха стогодишните си сенки.
— Дженифър! — прошепна Уилям дрезгаво, а лицето му беше само на сантиметри от нейното. Съжаление и загриженост се четяха в разтревожените му очи. — Горкото ми момиче! — започна, взирайки се в лицето й, след което, очевидно припомняйки си целувките, на които бе станал свидетел, попита: — Той те принуди да станеш негова любовница, нали?
— Аз… ще ти обясня по-късно. Сега по-добре да не губим време — настоя, опитвайки се да накара хората от клана й да си тръгнат, без да се стига до проливане на кръв. — Брена вече е на път за вкъщи. Къде е татко? Ами хората ни?
— Татко е в „Мерик“, а тук сме шестима.
— Само шестима? — възкликна тя, препъвайки се в един корен.
Той кимна.
— Помислих си, че ще имаме по-голям шанс да те спасим, ако използваме хитрост, а не сила.
Когато Ройс влезе в голямата зала, Грейвърли вече беше там. Той бе застанал в средата на помещението и изучаваше с интерес интериора на замъка. Изглежда, не беше особено доволен от видяното, понеже бе сбърчил тънкия си нос с погнуса и зле прикрита завист. Като личен съветник на краля и най- влиятелен член на кралския съд Грейвърли се наслаждаваше на огромната си власт, но длъжността му изключваше надеждата за титли и владения, за които очевидно мечтаеше.
От момента, в който Хенри се бе възкачил на трона, той бе предприел сериозни стъпки, за да избегне съдбата на своите предшественици, детронирани от същите могъщи благородници, които се бяха заклели във вярност към тях. За тази цел бе напълнил кралския съд със съветници и свещеници, неприлежащи към досегашната аристокрация, които започнаха да глобяват благородниците за какви ли не престъпления, вследствие на което хазната на Хенри се пълнеше, а кесиите на перовете изтъняваха. Така те нямаха средства за размирици.
Грейвърли беше един от най-отмъстителните лични съветници, които един крал някога е имал. Разполагайки с цялото доверие и власт на Хенри, той бе разорил и бе докарал до просешка тояга толкова много английски благородници, че и сам не знаеше броя им. Е, за голямо съжаление на съветника графът на Клеймор не беше сред тях. Той ставаше все по-могъщ и по-богат с всяка следваща победа, която спечелваше за своя крал.
Омразата на Грейвърли към Ройс Уестморланд не беше тайна за никого в двора и се равняваше на презрението, което лордът на Клеймор изпитваше към него.
Ройс с невъзмутимо лице прекосяваше трийсетметровото разстояние, делящо го от неговия враг. Съдейки по самодоволната усмивка, изписана на лицето на съветника, както и по трийсет и петимата въоръжени мъже на Хенри, строени зад Грейвърли, срещата щеше да е доста неприятна. Лицата им бяха мрачни и каменни и те се взираха в мъжете на Ройс, застанали в две редици в другия край на залата, предвождани от Годфри и Юстас.
— Е, Грейвърли — започна графът, — какво те накара да се измъкнеш от скривалището си зад трона на Хенри?
В очите на съперника му проблесна ярост, но гласът му беше учудващо спокоен, когато проговори:
— За щастие на цивилизацията, Клеймор, повечето от нас не споделят удоволствието ти от гледката на кръв и вонята на разлагащи се трупове.
— Стига сме си разменяли учтивости — отсече лордът. — Какво искаш?
— Заложничките ти.
Вцепенен от изненада, Ройс изслуша остатъка от дългата тирада на съветника, но имаше чувството, че думите идват някъде от много, много далеч.
— Кралят се нуждаеше от моя съвет — каза Грейвърли. — И се опитваше да преговаря за мир с крал Джеймс. Точно по времето на тези деликатни преговори ти отвличаш дъщерите на един от най-влиятелните лордове в Шотландия, като по този начин превръщаш крехката вероятност за мир между двете страни в нещо невъзможно за постигане. Предполагайки, че още не си заклал момичетата според варварските си обичаи, нашият крал ти заповядва да предадеш незабавно лейди Дженифър Мерик и сестра й под мое попечителство, след което те ще бъдат върнати на семейството им.
— Не — ледено произнесената дума, в която се криеха неподчинение и измяна към законния му крал, се изплъзна от устата на Ройс и отекнаха в залата със силата на огромен каменен къс, запратен от невидим катапулт. Войниците на краля незабавно стиснаха по-здраво мечовете си и го изгледаха изпод вежди, а неговите хора се спогледаха разтревожени и също впериха погледи в него. Само Арик като че ли не изпитваше никакви емоции и погледът му не се отделяше от Грейвърли.
Дори и съветникът беше твърде шокиран, за да го скрие. Присвил очи, той попита:
— Да не би да оспорваш точността, с която предавам думите на краля, или се осмеляваш да се противопоставиш на самата заповед?
— Оспорвам — започна Ройс — твоето обвинение, че съм щял да заколя момичетата.
— Нямах никаква представа, че си бил толкова чувствителен на тази тема, Клеймор! — излъга Грейвърли.
Опитвайки се да спечели време, графът каза:
— Затворничките, както би трябвало да знаеш, са отведени при свещениците на Хенри и съдбата им се решава там.
— Стига си ме баламосвал — отсече съветникът. — И така, ще се подчиниш ли на кралската заповед?
В рамките на няколкото минути, отделени му от злата съдба и непредсказуемия крал, Ройс набързо
