— Имам цял сандък с такива неща.
Учуденият израз, който се изписа на лицето на съветника, беше толкова комичен, че Ройс бе разкъсан между желанието да се изсмее и да стовари тежкия си юмрук в лицето му. Обаче в този момент най- важното беше да предотврати сблъсъка между двете групи в залата и възможните последствия от подобен акт. За да постигне тази цел, бе склонен да каже каквото и да е, да си признае всяко безразсъдство, докато Арик не се появеше с Дженифър под ръка.
— Ако си мислиш, че лейди Мерик ще падне в краката ти и ще се просълзи от щастие, че си дошъл като неин избавител, те очаква голямо разочарование. Тя ще поиска да остане при мен — заяви Уестморланд.
— Че за какъв дявол? — попита Грейвърли, но вече не беше ядосан — очевидно ситуацията му се струваше забавна.
— Подочух, че лейди Дженифър е лудувала в леглото ти. Навярно затова си мислиш, че тя ще предаде семейството и страната си. Струва ми се — продължи Грейвърли ехидно, — че си започнал да вярваш на онази мълва за изключителната ти надареност. Или пък девойката е била толкова добра, че си загубил ума си по нея? Ако е така, бих искал и аз да се потъркалям с нея. Нали няма да имаш нищо против?
— Тъй като смятам да се оженя за нея, това ще ми даде идеалното извинение да ти отрежа езика — нещо, което отдавна копнея да направя с огромно удоволствие! — Ройс не беше свършил, но погледът на съветника изведнъж бе привлечен от нещо зад гърба на графа.
— А, ето го и верният Арик! Но къде ли е пламенната ти невеста? — изхили се Грейвърли.
Ройс мигновено се обърна и попита великана:
— Къде е тя?
— Избягала е.
В тишината, възцарила се в залата след това изявление, Годфри добави:
— Съдейки по следите в гората, били са шестима мъже със седем коня. Няма никакви признаци на борба, следователно е тръгнала доброволно с тях. Един от мъжете се е спотайвал в храстите само на няколко метра от мястото, където седяхте с нея днес.
Ройс не можеше да повярва на ушите си. Грейвърли обаче не беше впримчен в хватката на неверието като него. Той веднага се изправи и заповяда на Годфри:
— Покажи на хората ми къде според теб е станало това! — После нареди на своите войници: — Вървете със сър Годфри и ако ситуацията изглежда точно такава, както той ни обясни, вземете дванайсет мъже и настигнете бегълката. Когато се приближите до тях, в никакъв случай не вадете оръжията си! Предайте им поздравите на крал Хенри и ги ескортирайте до шотландската граница. Ясен ли съм?
Без да чака отговора им, Грейвърли погледна към Ройс и гласът му прокънтя зловещо в просторната зала:
— Ройс Уестморланд, в името на Хенри, крал на Англия, ти нареждам да ме придружиш до Лондон, където ще отговаряш за отвличането на дъщерите на Мерик. Ще понесеш отговорност и за опитите си да ми попречиш в изпълнението на заповедите на моя суверен, засягащи дъщерите на Мерик, което може и ще бъде сметнато за акт на държавна измяна. Ще дойдеш ли доброволно, или ще трябва да те накарам насила?
Хората на графа, които превишаваха по численост тези на Грейвърли, се сковаха от напрежение — разкъсваха се между клетвата си за вярност към Ройс и задълженията си към краля. Въпреки гнева, който бе заслепил разсъдъка му, лордът им даде знак да сложат оръжие.
Като видя, че няма да последва съпротива, един от рицарите на Хенри се приближи до графа, хвана ръцете му и ги върза зад гърба му с кожени ремъци. Беше ги затегнал много здраво — те се впиваха в китките му като змии — но на Ройс почти не му направи впечатление. Никога не беше изпитвал такъв гняв, какъвто усещаше сега, а съзнанието му сякаш се бе превърнало в огнен вулкан от кипяща ярост. Пред очите му беше омагьосващото шотландско момиче — Дженифър, лежаща в обятията му… Дженифър, смееща се заедно с него… Дженифър, целуваща го страстно по устните…
Заради непростимата глупост, която извърши, когато й повярва, сега го чакаше обвинение в измяна. В най-добрия случай щеше да бъде лишен от всичките си титли и владения, а в най-лошия щеше да изгуби живота си.
Ала в този момент бе твърде ядосан, за да го е грижа за това.
Тринайсета глава
Ройс стоеше до прозореца в малката, но добре обзаведена стаичка в Лондонската кула — кралската резиденция на Хенри, — която служеше за негова „килия“ през двете седмици, откакто беше пристигнал. Със спокоен и безстрастен поглед той зяпаше покривите на сградите под него, разкрачил широко крака и хванал ръце зад гърба си. Когато Грейвърли се опита да го върже отново, след като Ройс се нахрани, изведнъж се намери на земята, а кожените ремъци бяха здраво затегнати около гърлото му.
— Опитай пак да ме вържеш — процеди през зъби Ройс, — и ще ти прережа гърлото, преди да са изтекли и пет минути от края на разговора ми с Хенри.
Изненадан и уплашен, съветникът все пак успя да отвърне:
— Пет минути след края… на разговора ти с краля… вече ще си на път… към бесилката!
Без да се замисли, Ройс затегна хватката си и едва когато лицето на Грейвърли започна да променя цвета си, си даде сметка какво прави. Той се изправи, а съветникът го изгледа с неистова омраза, но не заповяда на кралските рицари да го вържат отново. Вече беше разбрал, че нарушаването на правата на безспорния кралски фаворит е нещо доста опасно.
Сега обаче, докато чакаше да го извикат при монарха, Ройс започваше да се чуди дали пък Хенри наистина не се разбираше прекрасно със съветника си. Той се взираше в нощния мрак, придружен с обичайната за Лондон отвратителна воня от канализацията и боклуците, и се питаше на какво ли се дължи очевидното нежелание на владетеля да го види и да обсъдят причините, поради които бе затворен в тази килия.
Ройс познаваше Хенри от дванайсет години, бе се сражавал на негова страна в битката при Босуъртските поля, където Хенри бе коронован и провъзгласен за суверен. Заради достойното си представяне в сражението Уестморланд бе посветен в рицарство същия ден независимо от факта, че беше само на седемнайсет години. Това беше всъщност и първият му официален акт като крал, помисли си Ройс. В годините, които последваха, вярата на Хенри в него непрекъснато се увеличаваше — заедно с подозренията, които изпитваше към другите благородници. Ройс не спираше да печели битки за него и всяка следваща победа правеше по-лесно за Хенри да изисква компенсации — без кръвопролития — от враговете на Англия, към повечето от които изпитваше и лична ненавист. Като резултат от това Уестморланд бе възнаграден с четиринайсет имения и достатъчно богатства, за да се превърне в един от най-заможните хора в Англия. В допълнение към това владетелят му гласуваше голямо доверие — не стига, че му позволи да укрепи замъка си в Клеймор, ами и не му пречеше да си държи лична армия от заклели се във вярност към него рицари. Естествено, както и във всички други постъпки на суверена, и в тази имаше стратегия — Черният вълк беше заплаха за всички врагове на Хенри и само видът на знамената с озъбената вълча муцуна често сломяваше враждебните настроения, преди да са се превърнали в нещо по-сериозно.
Освен това Ройс имаше и привилегията да говори онова, което мисли, без да бъде закачан от Грейвърли и останалите членове на кралския съд. Точно това измъчваше лорда сега — двуседмичният период на своеобразен арест и лишаването му от възможността да се защити публично от хвърлените му обвинения бе сигурен знак, че отношението на Хенри към него се е променило.
