на клана Мерик да направи покушение върху живота им.
От това разстояние не можеше да различи лицето му, но сякаш усетил, че го наблюдават, Вълкът вдигна глава и погледът му се плъзна по зъберите на замъка. Без да се замисля, Дженифър импулсивно отстъпи от парапета и притисна гръб в стената, опитвайки се да се скрие от взора му. Страх. Първото чувство, което изпитваше от много дни насам, осъзна тя с отвращение, беше страх. Момичето изправи рамене и се прибра в замъка.
Два часа по-късно тя бе застанала пред огледалото, взирайки се с любопитство в отражението си. Усещането за приятно вцепенение, което я бе напуснало, докато стоеше на балкона, май си беше отишло завинаги. В нея кипяха най-различни чувства, но лицето й продължаваше да е бледа, лишена от каквито и да е емоции маска.
— Едва ли ще е толкова ужасно, колкото си мислиш, Джени — каза Брена, опитвайки се с всички сили да повдигне духа на сестра си, докато помагаше на двете прислужници да нагласят шлейфа на роклята й. — Всичко ще свърши за по-малко от час.
— Ох, ако можеше и бракът да е толкова кратък като сватбата! — въздъхна по-голямото момиче.
— Сър Стефан е долу в залата — сама го видях. Той няма да позволи на херцога да направи нещо, което би те опозорило. Сър Стефан е честен и благороден рицар.
Джени се обърна, а четката за коса беше още в ръката й.
— Брена, да не би да ми говориш за същия „благороден рицар“, който ни отвлече?
— Е — рече отбранително светлокосата девойка, — за разлика от безбожния си брат, той поне не се опита да сключи с мен някакви безнравствени сделки!
— Права си — съгласи се Дженифър, позабравила за момент собствените си тревоги. — Тази вечер обаче изобщо не бих разчитала на добрата му воля. Мисля си, че сър Стефан ще поиска да ти извие врата веднага щом те види, защото сега знае, че именно
— О, но той съвсем не мисли така! — възкликна Брена. — Даже ми каза, че съм извършила много смела постъпка! Едва
— Вече си успяла да говориш със сър Стефан? — изненада се Джени. Брена никога не бе проявявала и най-малък интерес към някой от младите ухажори, които непрекъснато се навъртаха около нея, а ето че сега се срещаше тайно с последния човек на света, за когото баща й би се съгласил да се омъжи.
— Успях да разменя няколко думи с него в залата, когато отидох да попитам Уилям за нещо — призна Брена, а страните й поруменяха. — Джени — каза меко тя, наклонила глава настрани, — сега, след като между Англия и Шотландия вече царува мир, си мисля, че ще мога честичко да ти изпращам съобщения. И ако ти изпратя нещичко за сър Стефан, ще се погрижиш ли той да го получи?
Джени усети, че светът се разлюлява под краката й.
— Ако си сигурна, че го искаш, да. И — продължи тя, сподавяйки смеха си, който бе резултат на истерия и на опасения за безнадеждната връзка на сестра й — ако сър Стефан ми даде някакво послание за теб, да го включа ли към своите писма?
— Той ми предложи точно това — рече девойката с усмивка.
— Аз… — започна Дженифър, но внезапно млъкна, когато вратата рязко се отвори и в помещението влезе слаба възрастна жена, облечена в демодирана, но прекрасна рокля от гълъбовосив сатен, поръбен със заешка кожа. Погледът на леля Елинор се местеше от едното момиче на другото, а на лицето й бе изписано смущение.
— Знам, че ти си Брена — каза накрая, докато зяпаше към русата девойка, после впери учуден взор в червенокосото момиче, — но може ли това прелестно създание да бъде моята малка Джени?
Тя се загледа в булката, поразена от невероятната й красота. Дженифър бе облечена в рокля от кремаво кадифе и сатен с нисък корсаж и висока талия, а широките ръкави бяха обсипани с перли и блестяха от диаманти и рубини от лакътя до китката. Великолепна пелерина от сатен се спускаше от раменете й, а косата й искреше като златото и рубините, които носеше.
— Кремаво кадифе… — каза леля Елинор. — Толкова непрактично, но толкова красиво! Почти колкото теб!
Джени се хвърли в прегръдките й.
— О, лельо Елинор! Така се радвам, че те виждам! Страхувах се, че няма да можеш да дойдеш…
На вратата се потропа. Брена отвори, след което се обърна към младоженката:
— Джени, татко иска да слизаме долу. Документите били готови за подписване.
Тя бе обхваната от неконтролируем ужас, от който стомахът й се сви на топка и руменината на лицето й изчезна. Леля Елинор я хвана под ръка и я поведе навън. Когато тръгнаха по коридора, до ушите им достигна гълчавата на хората, струпали се в голямата зала на „Мерик“.
— Няма да повярваш на очите си, когато видиш колко народ се е насъбрал долу — избърбори тя, очевидно мислейки си, че голямото множество ще намали страха на Дженифър от срещата с бъдещия й съпруг. — Баща ти е строил стотина от своите войници в единия край на залата, а той — тя подчерта това „той“, макар да беше ясно, че става въпрос за Черния вълк — е разположил също толкова въоръжени мъже в другия край на помещението, точно срещу хората на баща ти.
— Това ми прилича — промълви момичето, докато крачеха по коридора — на приготовления за битка, а не за сватба.
— Е, може и тъй да ти се струва, ама не е. Долу има повече благородници, отколкото рицари. Крал Джеймс сигурно е изпратил половината аристократи от двореца си, за да наблюдават церемонията, а и предводителите на почти всички съседни кланове са тук.
— Да, видях ги да пристигат тази сутрин — рече момичето, а всяка стъпка, която правеше, като че ли беше последната в живота му.
— Крал Хенри сигурно също е искал церемонията да бъде специален повод за празненство, защото е изпратил доста английски благородници, голяма част от които са довели и жените си. Гледката е възхитителна — шотландците и англичаните, събрани на едно място от доста дълго време насам…
Джени започна да слиза по стръмната и тясна вита стълба, водеща към залата.
— Много е тихо тук — забеляза, докато се опитваше да различи нещо друго освен приглушения звук от мъжки гласове, покашляне и нервен женски смях. — Какво ли правят?
— А, навярно се преструват, че другата половина на залата просто не съществува за тях — отбеляза набързо леля Елинор.
На последния завой преди края на стълбите Джени се спря за миг, опитвайки се да се успокои. Тя прехапа устни, вдигна гордо глава, вирна брадичка и пристъпи напред.
В просторното помещение веднага се възцари потискаща тишина. Всички глави мигом се обърнаха към нея и тя се вгледа в стотиците лица, озарени от светлината на факлите, горящи на поставките си на стените. Между тях стояха въоръжените мъже, а дамите и джентълмените се бяха разделили на две големи групи — в едната половина на залата бяха англичаните, а в другата — шотландците. Точно както леля Елинор беше казала.
Не гостите обаче бяха тези, които накараха коленете на Дженифър да се разтреперят неудържимо. Причината за това беше високият, широкоплещест мъж, който стоеше в центъра на помещението и се взираше в нея с неумолимите си блестящи очи. Бъдещият й съпруг бе загърнат във виненочервения си плащ и излъчваше такава ярост, че дори и сънародниците му гледаха да стоят на разстояние от него.
Лорд Мерик се приближи до дъщеря си и пое ръката й. От двете му страни вървяха стражи, докато Черният вълк стоеше сам. Изглежда, се чувстваше всемогъщ и недосегаем за нищожните си врагове, презирайки необходимостта от защита срещу тях. Баща й я поведе по пътеката в средата на залата — отдясно бяха шотландците, суровите им лица излъчваха стаена ярост към англичаните и съчувствие към нея, а отляво — поданиците на Хенри, които се взираха в нея с неприкрита враждебност. Точно отпред, препречвайки пътя им, подобно на страховит призрак, се извисяваше зловещият силует на бъдещия й съпруг — стъпил здраво, с отметнато назад наметало и скръстени на гърдите ръце. Херцогът я гледаше така, като че ли тя беше някакво отвратително слузесто създание, пълзящо по пода.
