подскачаха около масата, простираща се по цялата дължина на залата. Чрез празничните забавления и обилната вечеря баща й искаше да покаже на омразните англичани, че Мерик са влиятелен, достоен и заможен род.
Погнусена от явното възхищение на Ройс от акробатката със стройни крака, Джени надигна своя бокал, преструвайки се, че отпива от него, за да отмести поне за миг очи от презрителните погледи на англичаните, които я гледаха с любопитство и насмешка през цялата вечер. Подмятанията, които бе дочула, показваха, че отдавна е претеглена и оценена.
— Погледни тази коса! — бе възкликнала една жена. — Мислех си, че само конете имат гриви с такъв цвят!
— Ами това високомерно лице! — обаждаше се някакъв мъж.
— Ройс няма да издържи надменното й изражение. Обзалагам се, че веднъж да я закара в Клеймор, ще я понатупа добре!
Извръщайки очи от шутовете, момичето погледна към баща си, който седеше от лявата й страна. Тя се изпълни с гордост, докато наблюдаваше аристократичния му профил. Той излъчваше такова достойнство и благородство… Всъщност всеки път, когато го видеше да седи в голямата зала, заслушан в разговорите на съвета и замислен над това какво решение да вземе, тя си мислеше, че Господ сигурно изглежда също като баща й — седнал на своя трон в небесата и издаващ присъда над всяка душа, заставаща пред него.
Днес обаче баща й сякаш се намираше в много особено настроение, вероятно заради неприятните обстоятелства. През цялата вечер, докато разговаряше и вдигаше наздравици с другите водачи на клановете, изглеждаше загрижен и изнервен, но и по някакъв начин странно… доволен. Доволен от някаква добре свършена работа. Като усети, че дъщеря му го наблюдава, лорд Мерик се обърна към нея, а изпълнените му със състрадание сини очи се вгледаха в пребледнялото й лице. Навеждайки се към нея така, че брадата му се допря до бузата й, той прошепна в ухото й:
— Не се притеснявай, момичето ми! Имай кураж — всичко ще бъде наред!
Това се стори на Дженифър толкова абсурдно, че тя не знаеше дали да заплаче, или да се засмее. Виждайки тревогата в разширените й сини очи, той се протегна и хвана нежната длан на дъщеря си в своята, усмихвайки се окуражително.
— Повярвай ми — изрече, — утре всичко ще бъде наред.
Дженифър помръкна. Утре вече щеше да бъде твърде късно. Утре щяха да я венчаят за мъжа, чиито широки рамене вдясно от нея я караха да се чувства жалка и недостойна. Тя му хвърли поглед, за да се увери, че годеникът й не е чул разговора й с баща й, но от това, което зърна, заключи, че няма такава опасност. Вниманието на херцога бе насочено другаде. Престанал да зяпа с възхищение гъвкавата акробатка, сега Ройс се взираше право напред.
Младата жена проследи погледа му и видя Арик, който тъкмо влизаше в залата. Щом забеляза, че го гледат, русият исполин кимна веднъж, а после и още един път към лорд Уестморланд. С периферното си зрение момичето забеляза, че херцогът присви устни, след което наведе леко глава, преди да заеме отново спокойната си поза и пак да се загледа в акробатката. Арик изчака за момент на мястото си, после се приближи до Стефан, който изглеждаше погълнат от свирачите на гайда.
Дженифър усещаше, че някаква тайна информация току-що е била обменена между тримата, но нямаше никаква представа каква може да е тя. Нещо се случваше, но какво ли? Като че ли се разиграваше някаква смъртоносна игра и се зачуди какъв ли щеше да бъде крайният резултат за самата нея.
Неспособна да издържи повече на врявата и гълчавата около нея, тя реши да се качи горе.
— Папа — обърна се към баща си, — моля да ме извините. Бих искала да се прибера в стаята си.
— Разбира се, мила моя.
В момента, в който понечи да стане от стола си, Ройс веднага обърна глава към нея.
— Тръгвате ли си? — попита той, а дръзкият му поглед бе насочен право към деколтето й. Джени се вцепени при вида на необяснимия гняв, който искреше в очите му. — Да ви придружа ли до стаята ви?
Тя успя да се изправи и за миг изпита удоволствието да го изгледа отвисоко.
— Няма нужда — отсече. — Леля ми ще ме придружи.
— Каква ужасна вечер! — възкликна леля Елинор веднага щом влязоха в стаята на Дженифър. — От начина, по който тези англичани те зяпаха през цялото време, ми се прииска да ги изгоня навън! Което почти и направих, де! Лорд Хейстингс, който седеше до мен, не спря да си шепне със съседа си, пренебрегвайки ме напълно! Ужасно невъзпитано от негова страна! Не че изгарях от желание да си говоря с него… И, миличка, не че искам да те натоварвам допълнително, ала бъдещият ти съпруг изобщо не ми хареса.
Дженифър обаче си мислеше за друго.
— Татко ми се стори в някакво по-особено настроение тази вечер.
— Той редовно прави така.
— Как?
— Изпада в разни особени настроения.
Джени се изкикоти и се обърна с гръб към леля си, за да може жената да развърже връзките на роклята й.
— Баща ти възнамерява да ме изпрати отново в Гленкарин — изведнъж промълви леля Елинор.
Дженифър изтръпна.
— Защо ми говориш така, лельо?
— Защото е истина.
Момичето се обърна и стисна жената за раменете.
— Лельо, кажи ми какво
— Съжалявам, миличка. Толкова дълго време бях самотна и нямаше с кого да разменя две думи, че сега, изглежда, просто не мога да спра да дърдоря. Добре че две гълъбчета кацаха на перваза на прозореца ми в Гленкарин и трите си приказвахме, макар че, естествено, какво могат да ми кажат едни гълъбчета…
Дженифър се засмя. Леля й я прегърна и продължи:
— Горкото дете — каза, потупвайки я по гърба, — в момента си под такова напрежение, а аз само те натоварвам още повече. По време на вечерята баща ти ми каза, че едва ли съм щяла да те придружа в Англия, но ако искам, мога да остана да те видя омъжена. — Тя се разтрепери. — Бих направила всичко, за да не трябва да се връщам в Гленкарин. Там е толкова самотно…
Джени погали побелялата коса на жената и си припомни годините, когато леля й умело ръководеше голямото си домакинство. Ужасно несправедливо беше, че насилствената изолация в съчетание с напредналата възраст бяха предизвикали такива промени у енергичната някога жена.
— Утре сутринта ще го помоля да промени решението си — каза леля Елинор. — Само да разбере колко много искам да съм до теб — въздъхна, — навярно ще отстъпи.
Шестнайсета глава
Почти всеки квадратен метър от пода — от голямата зала та чак до кухните — бе покрит със заспали гости и изтощени слуги, изпоналягали кой където свари. Гръмогласен хор от хъркания се носеше из замъка и несвикналата с подобен шум Дженифър се въртя цяла нощ в леглото си, когато изведнъж някакъв необичаен, по-различен звук я накара да отвори очи и да се вгледа в мрака.
Сърцето й запрепуска уплашено, а тя примигна, опитвайки се да различи нещо в мастиления мрак. На нара до ниското й легло леля Елинор се размърда неспокойно.
— Ако изкрещиш, ще те поваля в безсъзнание. — Той изчака думите му да стигнат до съзнанието на Дженифър, след което просъска: — Разбра ли ме добре?
