Кралството на мечтите

— Прав сте. Но въпреки всичко не вярвам, че сте я отвлекли. Ето защо ви предлагам една малка сделка.

Той смръщи вежди.

— Каква сделка?

— В замяна на това, че няма да се разкрещя и да повикам стражите, искам да ме смъкнете от този прозорец, също както направихте с Дженифър, и да ме вземете с вас.

Ако му беше предложила да спи с нея, Ройс надали щеше да се изненада толкова. Възвръщайки хладнокръвието си, мъжът изгледа преценяващо слабото й тяло и опасността да я смъкне със себе си по въжето.

— Невъзможно е — отсече категорично.

— В такъв случай — рече тя, докато се обръщаше и слагаше длан на дръжката на вратата — не ми оставяте никакъв друг избор, млади човече…

Изругавайки под нос заради безпомощното състояние, в което се намираше, Ройс продължи да размотава въжето и попита:

— Защо ще идвате с нас?

Гласът й изведнъж изгуби властния си тон.

— Защото още утре лорд Мерик възнамерява да ме изпрати обратно в усамотения ми замък, а аз не мога да понеса дори и мисълта за това. Пък и… — добави лукаво — във ваш интерес е да ме вземете с вас.

— Че защо?

— Защото — отвърна леля Елинор — моята племенница, както много добре знаете, понякога може да бъде доста опърничава и да създава проблеми. Обаче мен винаги ме слуша.

Ройс обмисляше дългото пътуване и краткото време, с което разполагаше.

— Честно казано, трудно ми е да повярвам в това — заяви той. Жената вдигна гордо глава.

— По-добре повярвайте, англичанино. Именно поради тази причина баща й ме извика тук и поради тази причина смяташе да ме изпрати заедно с нея в Англия, когато отпътувате.

Рицарят започна да обмисля възможните плюсове и минуси, в случай че реши да вземе със себе си старата жена. Тъкмо си бе казал, че е по-добре да я остави тук, когато следващите й думи промениха решението му.

— Ако не ме вземете с вас — рече тя, — баща й със сигурност ще ме убие, задето съм ви позволила да я отвлечете. Омразата му към вас надминава любовта му към мен, че дори и към горката Дженифър. Той никога няма да повярва, че сте успели да запушите устите и на двете. Ще си помисли, че аз съм ви помогнала с въжето.

Като изруга полугласно, Ройс кимна към нея:

— Обличайте се тогава. Бързо!

* * *

Въжето болезнено се впиваше в ребрата на Дженифър, ръцете я боляха от стискането, а краката й се бяха ожулили от стената. Тя преглътна и погледна надолу. В мрака на крепостния ров едва успя да различи две фигури, които създаваха призрачното усещане, че са застанали върху водната повърхност. Момичето потисна вика си, напрегна взор и успя да види, че това са двама мъже, стъпили върху плосък сал. Няколко секунди по-късно огромни и мускулести ръце я поеха, притиснаха я в обятията си, докосвайки с пълно безразличие гърдите й, докато развързваха въжето от кръста й, след което я пуснаха върху люлеещата се повърхност.

Дженифър се пресегна да махне кърпата от устата си, но Арик (защото това бе той) хвана ръцете й и ги завърза зад гърба й. Щом направи това, я бутна — не особено нежно — към другия мъж. Все още разтреперана от спускането, Дженифър видя, че се взира право в лицето на Стефан Уестморланд, който я изгледа хладно, а после вдигна поглед към тъмния прозорец горе.

Тя се опита да седне на нестабилния сал, затруднена от вързаните си ръце, и най-накрая успя да се справи, макар и доста непохватно. Изведнъж се почувства благодарна за крехката и ефимерна сигурност, която й предлагаше салът. Определено беше по-добре от спускането по отвесната стена.

Няколко минути по-късно Стефан възкликна:

— Какво, по дяволите… — Той се взираше невярващо в тъмния прозорец на крепостта.

Тя вдигна глава и погледна натам, накъдето гледаха двамата рицари. Надяваше се, че Ройс ще скочи от прозореца в застоялата вода. Обаче каква бе изненадата й, когато зърна масивната му фигура и товара на рамото му! Това определено беше човешко тяло, което той бе преметнал на гърба си като чувал с брашно, привързано към него за кръста.

Дженифър бе потресена, щом си даде сметка, че това е само бедната леля Елинор. Затаила дъх, тя с трепет наблюдаваше как странната двойка се спуска метър по метър по каменната стена. Едва когато Арик и Стефан помогнаха на Ройс и неговия жив товар благополучно да стъпят на сала, тя въздъхна дълбоко.

Черният вълк още не бе развързал въжето, прикрепящо неговата пленница към тялото му, когато салът бавно и безшумно се понесе по водата. Изведнъж Дженифър забеляза две неща — за разлика от нея леля Елинор не бе със запушена уста, а салът се движеше към срещуположния бряг благодарение на въжетата, теглени от хората на Ройс, които най-вероятно се криеха сред дърветата.

Две светкавици прорязаха небето със синкавите си начупени линии и момичето горещо се помоли някой от стражите да забележи сала, осветен от разгневеното небе. От друга страна обаче, какъв смисъл имаше това, зачуди се тя. По един или друг начин щеше да напусне „Мерик“ с Ройс Уестморланд. Когато се замисли, си каза, че този начин даже е за предпочитане пред възможността да си тръгне оттук като негова законна съпруга.

Седемнайсета глава

Бурята, която от два дни се готвеше да се разрази, накрая връхлетя с такава сила, че цели два часа след разсъмване небето остана черно. Дъждът се лееше и шибаше лицата им, превивайки младите дървета почти на две, но въпреки всичко групата продължаваше да се движи напред.

Прегърбил рамене, оставил дъждът да се лее по широкия му гръб, Ройс се ядосваше, че осигуряваше защита и за изтощената жена, която сега спеше, облегнала глава на гърдите му. Когато слънцето напълно прогони тъмните облаци, на херцога му се стори, че яздят от незапомнени времена през някакъв безкраен изгрев. Ако не беше проливният дъжд, отдавна щяха да са стигнали до мястото, към което се стремяха. Ройс потупа Зевс по лъскавата шия. Беше доволен от сина на Тор, който се справяше с носенето на двойния си товар с лекотата на баща си. Движението му, изглежда, събуди Дженифър, която се поразмърда, притискайки се до рицаря, търсейки топлинка. Някога подобно движение би го накарало да я прегърне силно. Когато изпиташе нужда от тялото й, щеше да го използва, но никога вече с нежността и вниманието, които й отделяше преди. Щеше да си позволи да изпитва сласт към лъжливата малка уличница, но нищо повече. Никога. Нейната младост, големите й сини очи и трогателните лъжи го бяха заблудили веднъж, но Ройс нямаше да попадне в същия капан за втори път.

Като че ли изведнъж осъзнавайки къде се намира и какво става с нея, Дженифър се размърда, отвори очи и се огледа наоколо, опитвайки се да разбере какво се е случило.

— Къде сме? — попита тя. Гласът й беше прегракнал, понеже това бяха първите думи, които изричаше, откакто Ройс я бе спуснал с въжето по каменната стена. По същия начин бе звучал гласът й, когато я бе събудил да се любят повторно в онази безкрайна, изпълнена със страст нощ, която бяха прекарали заедно в „Хардин“.

Той стисна устни, опитвайки се да прогони спомена. Погледна надолу и видя лицето й, на което бе изписано учудване, заменило обичайната й надменност.

Младата жена не получи отговор и отново попита:

— Къде отиваме?

— Движим се на северозапад — отвърна й студено той, без да й дава никаква друга информация.

— Толкова ли те затруднява да ми кажеш накъде всъщност сме поели?