Кралството на мечтите

После обаче свещеникът се обърна към Дженифър и я попита:

— Обаче имам чувството, дете мое, че не изгаряш от желание да се омъжиш за този човек. Така ли е?

— Да! — извика тя.

След момент на колебание, през който отецът се опита да събере смелост, той се обърна към внушителния, неумолим мъж до нея и рече:

— Милорд Уестморланд, ваша светлост, не мога да ви венчая без съгласието на… — той се запъна смутен, докато лордът го наблюдаваше мълчаливо, а на лицето му бе изписано подигравателно изражение, сякаш спокойно чакаше свещеникът да си спомни нещо важно — нещо, което нямаше да му остави друг избор, освен да извърши бракосъчетанието.

Изведнъж очите на божия служител помръкнаха.

— Лейди Дженифър — започна несигурно той, — изобщо не искам да ви причиня допълнително страдание, споменавайки това унизително обстоятелство, обаче на всички е известно, че вие сте… били… заедно с този мъж няколко седмици и той… и вие сте…

— Не беше по моя воля! — извика тя, обзета от вина и срам.

— Известно ми е това — успокои я отецът. — Но преди да откажа да извърша церемонията, трябва да ви попитам дали сте сигурна, че не сте заченали в резултат на това… ъ-ъ-ъ… време, което сте прекарали като негова заложничка. В случай че не сте сигурна, ще се наложи да ми позволите да ви бракосъчетая заради бъдещото ви дете. Просто няма как да постъпя другояче.

Лицето й стана алено от насоката на разговора и отвращението й от Ройс Уестморланд надмина всякакви граници.

— Не — заяви дрезгаво тя накрая. — Няма никакъв шанс.

— В такъв случай — каза отец Грегъри, обръщайки се смело към херцога — трябва да разберете, че не мога да…

— Разбирам ви напълно — рече с възможно най-любезния си тон Ройс, а пръстите му увеличиха натиска си върху ръката на девойката. — Ако ни извините, ще се върнем след около четвърт час и тогава вече ще можете да извършите церемонията.

Очите на Дженифър се бяха разширили от паника, докато се взираше в рицаря.

— Къде ме водиш?

— Към колибата, която видях точно зад това място — отговори й спокойно той.

— Защо? — извика тя, а гласът й бе изтънял от страх, докато се опитваше отчаяно да се освободи от хватката му.

— За да направя бракосъчетанието ни неизбежно.

Дженифър не изпитваше никакви съмнения какво можеше — и щеше — да направи лордът с нея в колибата. След като я насилеше, навярно щеше да я завлече обратно тук, оставяйки свещеника без никакъв друг избор, освен да ги бракосъчетае. Надеждата й за избавление умря заедно с желанието й за съпротива и раменете й се приведоха под бремето на срама и поражението.

— Мразя те — изрече тя.

— Идеалната основа за идеалния брак — отвърна й саркастично херцогът. После се обърна към свещеника и рязко му нареди: — Хайде, започвай. И без това изгубихме прекалено много време тук.

Няколко минути по-късно, вече обвързани в скверен брачен съюз за вечни времена, с взаимна омраза вместо любов и привързаност за основа на съжителството им, Джени беше замъкната навън и хвърлена на гърба на коня на Ройс. Вместо да се качи на резервния кон обаче, съпругът й се обърна към Арик и бързо му нареди нещо. Исполинът кимна и младата жена, която не беше успяла да чуе за какво става дума, го видя как се обръща и се запътва към портите на манастира.

— Защо отива там? — попита тя, спомняйки си казаното от отец Грегъри по-рано през деня — че в момента е сам в светата обител. — Свещеникът едва ли ще представлява някаква заплаха за теб. Пък и нали ти каза, че се е отправил на дълго пътешествие и само е спрял тук да си почине…

— Млъквай! — отсече Ройс и се метна зад нея.

Следващият час й се стори като забулен в мъгла, а единственият звук, който си спомняше, беше трополенето на копитата по калния път. Когато наближиха до едно разклонение, Черният вълк изведнъж насочи коня си към укритието на дърветата, след което спря, като че ли чакаше някого. Изминаха няколко минути, по време на които тя се питаше защо ли спряха точно на това място. После отговорът се появи сам — препускащ в лудешки галоп, Арик се носеше към тях с главоломна скорост, а в протегнатата си ръка стискаше поводите на резервния кон, който тичаше след него. На гърба му, подскачайки и клатушкайки се по много смешен начин, се виждаше отец Грегъри. Изглеждаше така, все едно никога не беше яздил досега, и стискаше с всички сили предния рог на седлото.

Дженифър не повярва на очите си. Побесняла от гняв, тя се обърна към херцога и му изкрещя:

— Ти… ти си луд! Този път отвлече свещеник! Отвлече свещеник от една свята обител!

Отклонявайки поглед от приближаващите се ездачи, Ройс само я изгледа и това я изнерви още повече.

— Сега вече наистина ще те обесят за това! Папата лично ще поиска да види екзекуцията ти с очите си! Ще те обезглавят, ще те изтърбушат, ще те разкъсат на четири части, ще забият главата ти на кол и ще хвърлят вътрешностите ти на…

— Моля те — престори се на уплашен рицарят, — спри! Ще сънувам ужасни кошмари!

Способността му да се подиграва на съдбата и да гледа с леко око на престъпленията си беше повече от това, което тя можеше да понесе. Гласът й се понижи до шепот и тя го изгледа така, все едно Ройс беше някакво чудовищно, нечовешко същество, дошло от незнайни светове.

— Има ли изобщо нещо, което не би извършил?

— Не. — Той подръпна поводите на Зевс и красивото животно излезе на пътя, след което го пришпори напред в същия момент, в който покрай тях профучаха Арик и изплашеният от бясната езда божи служител. Джени се вкопчи с всички сили в развяващата се грива на черния жребец и отправи един изпълнен със съчувствие поглед към горкия отец Грегъри, който едва се държеше на коня си до нея. Той отвърна на погледа й с взор, в който се четеше както безмълвна благодарност, така и неподправен ужас.

Продължиха с бясната езда, докато не се свечери, правейки малки почивки единствено заради конете. Когато Ройс най-накрая даде знак на Арик да спрат, бяха стигнали до малка горска полянка, закътана сред гъстите дървета. Дженифър беше изтощена до смърт. Дъждът бе спрял по-рано тази сутрин и сега се беше показало необичайно яркото за това време на годината слънце, обсипващо долините с жарките си лъчи. От земята започваше да се издига влажна пара и тя се почувства ужасно в мократа, тежка кадифена рокля.

С уморено лице се измъкна от гъсталака, който използваше като прикритие от мъжете, за да извърши ежедневните си нужди. Прокара пръсти през разрошената си коса, приближи се до огъня и хвърли убийствен поглед на Ройс, за когото като че ли не съществуваше такова нещо като умора. Той хвърляше съчки в огъня, който току-що бе запалил.

— Трябва да ти кажа — заяви младата жена на широкия му гръб, — че ако това е животът, който си водил през всичките тези години, направо те съжалявам.

Тя не очакваше отговор, нито пък и получи, и изведнъж разбра защо леля Елинор, която бе лишена от човешка компания за двайсет години, изпитваше неистова нужда да бъбри с всекиго — независимо дали човекът го искаше или не. След цял ден на мълчание от страна на съпруга й в момента тя изгаряше от желание да излее гнева си върху него.

С натежало от умора тяло се отпусна върху купчина листа недалеч от огъня, наслаждавайки се на възможността да седи на нещо меко и сухо. Притисна крака към гърдите си и ги обгърна с ръце.

— От друга страна — продължи тя, — навярно ти доставя голямо удоволствие да препускаш из гората и клоните да те шибат в лицето, докато се мъчиш да спасиш живота си. А пък щом това ти дотегне, винаги можеш да се поразсееш с някоя обсада или кървава битка, или пък да поотвлечеш малко беззащитни и невинни хора. Това наистина е идеалният начин на живот за човек като теб!

Черният вълк се обърна и я изгледа. Тя седеше на земята, брадичката й бе опряна на коленете, а изящните й вежди бяха вдигнати предизвикателно. Ройс не можеше да повярва, че тя се осмелява да го дразни след всичко, което й беше причинил. Едва ли друга жена бе способна като Дженифър Мерик — не,