Кралството на мечтите

— Наистина не сте добър — отсече Ройс. — Не трябва ли да утешавате, вместо да подстрекавате? Не искате ли да понапълните малко кесията си за сметка на вашия благодетел? Тогава би било мъдро от ваша страна да убедите жена ми да се опита да ми се хареса, вместо да я окуражавате да демонстрира ненавистта си към мен.

Какво ли не би дала Дженифър в този момент пред Ройс Уестморланд да стои не отец Грегъри, а отец Бенедикт!

Обаче се оказа, че е подценила младия божи служител. Въпреки че не отвърна на словесните обвинения на Черния вълк, той нито отстъпи, нито се уплаши от него.

— Виждам, че изобщо не изпитвате уважение към онези от нас, които са се посветили в служба на Бога…

— Изобщо — гласеше краткият отговор.

— И мога ли да попитам защо?

Отец Бенедикт съвсем не би постъпил така. Девойката си го представи как стои на тази полянка с очи, изгарящи като въглени, разгневен и намръщен, сипещ огън и жулел — досущ като ангела на смъртта.

— Презирам лицемерието, особено когато е маскирано като святост — отвърна Ройс на въпроса на свещеника.

— Бихте ли ми дали някакъв пример?

— Тлъстите свещеници — изсъска херцогът. — Тлъстите свещеници с дебели кесии, които изнасят лекции на гладуващите селяни за греховността на лакомията и достойнствата на бедността. — Казвайки това, той рязко се обърна и се приближи до огъня, където Арик вече печеше зайците, набол ги на набързо приготвени шишове.

— Мили Боже! — възкликна момичето след минута, без да осъзнава, че е изпитала внезапен страх за безсмъртната душа на човека, чиято гибел бе желала преди малко. — Та той говори като същински еретик!

Отец Грегъри й отправи особен, замислен поглед.

— Ако е такъв, то е достоен за уважение еретик. — Той се вгледа в Черния вълк, който се бе привел над огъня до Арик. — Наистина достоен за уважение.

Осемнайсета глава

През целия следващ ден Дженифър трябваше да търпи непоносимото мълчание на съпруга си, докато я измъчваха въпроси, на които само той можеше да отговори. Накрая не издържа и го запита направо:

— Колко дълго ще продължи пътуването ни до Клеймор, ако приемем, че сме се запътили натам?

— Около три дни — зависи от това какви са пътищата.

Това беше всичко, което се бе отронило от устата му за няколко дни!

„Нищо чудно, че с Арик са толкова близки“ — помисли си момичето, заклевайки се, че повече няма да му направи удоволствието да го заговори. Замисли се за Брена, чудейки се какво ли прави сега в „Мерик“.

Да, обаче само след два дни не издържа и отново проговори първа. Мисълта, че наближават Клеймор, засилваше страховете й с всяка изминала минута. Конете се движеха един до друг, като Арик яздеше в средата, малко пред останалите. Искаше й се да поговори с отец Грегъри, но той яздеше от другата страна на исполина, пък и в момента бе навел глава, като че ли отправяше безмълвна молитва. Тя погледна през рамо към мъжа зад нея и го попита:

— Какво се случи с хората ти — с тези, които яздеха заедно с нас, преди да стигнем до манастира?

Изчака отговора му, но Ройс мълчеше. Извън себе си от яд, момичето го стрелна с убийствен поглед:

— Да не би въпросът да е твърде труден, ваша светлост?

Подигравателният й тон съумя да пробие стената, която Ройс бе издигнал около себе си, за да се предпази от неизбежното въздействие, което щеше да има плътно притиснатото й тяло по време на съвместната им езда. Отправяйки й мрачен поглед, той стигна до извода, че е истинско безразсъдство да започва разговор с нея, и реши да си замълчи. Тя обаче не се отказваше.

— Виждам, че въпросът за вашите бойци силно ви затруднява, ваша светлост. Добре, ще намеря начин да го опростя тогава.

Ройс разбра, че тя без съмнение му се подиграва, но преди да отвори устата си, тя го изпревари:

— За мен е очевидно — отбеляза, — че не липсата на интелект ви кара да се взирате тъпо в мен, когато ви питам какво се е случило с хората ви, а по-скоро се отнася за проблеми с паметта ви! Навярно напредналата ви възраст вече се отразява на ума ви. Но не се страхувайте — намигна му окуражително тя, — аз ще задавам въпросите си по възможно най-простия начин и ще се опитам да ви помогна да си спомните какво сте направили с горките си войници. Така, значи, първо стигнахме до манастира — спомняте ли си за манастира, или не? — попита, вперила поглед в очите му. — Манастира? Нали разбирате — онази голяма каменна постройка, където срещнахме за пръв път отец Грегъри…

Ройс продължаваше да мълчи. Той погледна към Арик, който бе насочил поглед право напред, после към свещеника, чиито рамене започваха да се тресат подозрително при следващите думи на Дженифър.

— Бедни, бедни човече — та ти си забравил кой е отец Грегъри, нали? — Тя посочи с пръст към свещеника. — Ето го там! Този човек на коня е отец Грегъри. Виждаш ли го? Ама, разбира се, че го виждаш! — не спираше да му говори, все едно херцогът беше бавноразвиващо се дете. — Сега напрегни мозъка си, защото следващият ми въпрос е по-труден: Спомняш ли си мъжете, които яздеха с нас, когато пристигнахме в манастира, където заварихме отец Грегъри? — Добави: — Бяха четирийсет. Четирийсет — подчерта с извънредно любезен тон, след което направи нещо, при което Ройс направо не можа да повярва на очите си. Вдигна нежната си длан пред лицето му, разпери пръсти и започна да обяснява: — Четирийсет значи…

Херцогът не можеше да се сдържа повече. Той отметна глава назад и се засмя.

— …толкова и толкова, и толкова. — При всяко повтаряне на думата момичето показваше разперените пръсти на двете си ръце. — Така! Сега можеш ли да си спомниш какво направи с мъжете?

Мълчание.

— Или къде ги изпрати?

Мълчание.

— Ох, скъпи, та ти си по-зле, отколкото си мислех — въздъхна шотландката. — Загубил си ги напълно, нали? Ох, добре — каза, извръщайки поглед от него за момент. — Не се тревожи много! Сигурна съм, че ще си намериш други мъже, които да ти помагат да отвличаш невинни девици от манастири, да колиш малки дечица и да…

Ръката на Ройс внезапно се стегна, притискайки гърба й към гърдите му, а от горещия му дъх в ухото и по гърба й плъзнаха нежелани тръпки, докато й казваше:

— Дженифър, достатъчно търпях неспирното ти бърборене. Сега обаче си играеш със самообладанието ми с глупавите си шеги, а това вече е голяма грешка. — Жребецът под тях реагира веднага, забавяйки ход. Другите два коня набраха преднина.

Джени обаче не обръщаше никакво внимание на това. Тя бе така въодушевена от звученето на гласа му в ухото й и така ядосана от обстоятелството, че я бе лишил дори и от елементарен разговор по време на пътуването, че едва сдържаше яростта си.

— Боже опази, ваша светлост! — обърна се към него тя. — Изобщо не бих искала да ви ядосам! Ако направя това, ще ме сполети ужасна съдба! Нека само да помисля — какви ли ужасни неща можете да ми сторите? Знам, знам аз! Можете да ме опозорите! Не! Това не може да стане, защото вече го направихте, когато ме накарахте да остана в „Хардин“ без сестра си. Можете да ме принудите да легна с вас! След което да разгласите и в двете кралства, че съм спала с вас! Но не, и това не можете да сторите, защото вече сте го направили…

Всяка язвителна дума, която излизаше от устата й, караше Ройс да се чувства като варварин, както го наричаха някои хора.

— Най-накрая се сетих! Когато сте направили всички тези неща, остава само едно унижение, на което можете да ме подложите!