Кралството на мечтите

се налага синовете ми да изкарват жълтици със собствените си мускули, проливайки кръвта си, както трябваше да правя аз.

Дженифър учудено го изгледа.

— Не каза ли току-що, че си приключил с битките?

Отвърна й с ироничен блясък в очите:

— Ако бях нападнал „Мерик“, това щеше да бъде последната ми битка. Както излиза, последната крепостна стена, която съм щурмувал, беше онази, по която те спуснах.

Любопитството на Дженифър се бе пробудило и за миг й хрумна нелепата мисъл, че Черният вълк може да е взел това решение заради нея.

— Кога реши да се откажеш от сраженията? — попита го тя.

— Преди четири месеца — заяви той. — Ако отново ми се наложи да встъпя в битка, това ще е само за да опазя нещо, което притежавам. — Той замълча, взирайки се в замъка, който се издигаше пред тях. — Знаеш ли какво очаквам с най-голямо нетърпение в новия си живот — като изключим мекото легло, в което да спя през нощта?

— Не — отговори Джени, докато изучаваше мъжествения му профил, мислейки си колко малко всъщност го познава. — Какво?

— Храната — отвърна просто той. — Добрата храна. Не — не просто добрата, а отличната храна, и то сервирана три пъти на ден. Изтънчените френски ястия, пикантните испански храни и стабилната английска кухня. Искам да е приготвена идеално, сервирана в чинии, без да е сурова или прегоряла. А след това — десерт! Сладкиши, пасти и всякакви други сладости! — Той й хвърли поглед, изпълнен със самоирония, и каза: — Знаеш ли, в нощта преди да започне някоя битка, повечето мъже си мислят за семействата и домовете си. Аз обаче си мисля за нещо съвсем различно.

— И кое е то?

— Храната.

Дженифър не можеше да се сдържа повече и избухна в смях от това признание на мъжа, когото шотландците наричаха „сина на Сатаната“. Той също й се усмихна, но в следващата секунда отново насочи погледа си към замъка в далечината.

— За последен път бях тук — обясни й той — преди осем години, когато обсъждах плановете си с архитектите. Крепостта бе подложена на тежка обсада за шест дълги месеца, в резултат на която външните стени се бяха превърнали в развалини. Самият замък също беше доста разрушен, а тези красиви хълмове бяха опожарени.

— Кой е обсаждал замъка? — попита тя.

— Аз.

Дженифър бе готова да отговори саркастично, но не й се искаше да разваля хубавия разговор, който водеха. Затова само каза:

— Малко странно ми се струва, че шотландците и англичаните постоянно се карат, при положение че нямаме нищо общо в начина си на мислене.

— Така ли? И защо смяташ така?

— Ами, според мен обичаят ви да щурмувате и разрушавате собствените си замъци, както правите от векове, е доста особен, не мислиш ли? Защо правите това, вместо да се биете с шотландците и другите си врагове и да разрушавате техните замъци?

— Каква интригуваща идея! — възкликна Ройс. — Е, всъщност ние се опитваме да правим и двете неща.

Тя се засмя на отговора му, а той продължи:

— Ако не ме лъжат познанията ми по шотландска история, струва ми се, че клановете ви се бият един срещу друг от векове, и въпреки това продължават да нахлуват в нашите граници, да опожаряват, да грабят и да ни изнервят по всякакъв начин.

Решавайки, че най-добре би било да смени темата, Дженифър се загледа с възхищение в огромния замък и попита:

— Затова ли подложи на обсада този замък — защото го искаше за себе си?

— Нападнах го, тъй като баронът, на когото принадлежеше, кроеше заговор заедно с още неколцина благородници да убият Хенри — и планът им почти успя. Тогава имението се наричаше „Уилзли“ — на семейството, на което принадлежеше. Когато Хенри ми го подари, ми каза да го преименувам.

— Защо?

— Защото Хенри бе направил Уилзли барон и го бе възнаградил с това имение. Уилзли беше един от най-доверените му хора. Нарекох замъка „Клеймор“ — в чест на семейството на майка ми и баща ми — добави рицарят, докато пришпорваше коня си напред.

Ездачите от замъка се бяха спуснали от възвишението и сега се движеха към тях по пътя, виещ се между селските къщурки. Зад тях тропотът на галопиращи коне се чуваше много по-отчетливо. Джени погледна през рамо и видя всичките петдесет мъже да яздят на известно разстояние зад тях.

— Винаги ли планираш нещата с такава точност? — обърна се тя към съпруга си.

— Винаги.

— Защо?

— Защото — започна да й обяснява внимателно той — в точността се крие ключът да напуснеш една битка на собствения си кон, вместо да те изнесат от бойното поле проснат върху щит.

— Но след като вече си се отказал от битките, едва ли е необходимо да продължаваш да й обръщаш такова внимание…

Ройс се усмихна като малко момче.

— Така е, но точността е навик, който не умира лесно. Мъжете, които идват зад нас, са се сражавали рамо до рамо с мен години наред. Те знаят какво мисля и какво искам да се направи, без да се налага да им го казвам.

Нямаше какво друго да си споделят, понеже ездачите от замъка съвсем се бяха приближили, а Арик яздеше начело на колоната им. Точно когато младата жена си мислеше, че посрещачите им ще спрат, двайсет и петимата рицари направиха внезапен завой на сто и осемдесет градуса с такава прецизност, че на нея свят й се зави. Арик застана точно пред Ройс, а петдесетте бойци отзад се разпределиха в стройни колони.

Тя усети как настроението му се подобрява при гледката на пъстрата процесия от буйни коне и развяващи се знамена и въпреки намерението й да не се вълнува от това какво ще си помислят хората, когато я видят, се почувства леко изнервена и приятно възбудена от изненадите, които я очакваха. Каквито и чувства да изпитваше към съпруга си, отсега нататък тези хора щяха да бъдат и нейни поданици, тя щеше да живее сред тях и ужасната истина беше, че Дженифър много искаше да я харесат. Прехапвайки устни, тя изрече кратка, но пламенна молитва към Бога те да я харесат, след което се замисли как ли трябваше да се държи, че да им направи най-добро впечатление… Дали да се усмихва на селяните? Не, помисли си тя, сигурно не беше много подходящо. От друга страна, не искаше и да се показва твърде надменна, защото тогава щяха да я помислят за студена и високомерна. Та тя беше шотландка в крайна сметка, а повечето хора смятаха, че всички шотландци са хладни и надути.

Оставаха само няколко метра до селяните, които се бяха строили в шпалир от двете страни на пътя. Дженифър си каза, че е по-добре да се усмихне. Тя пооправи роклята си и вдигна смело глава, а погледът й се насочи към тълпата.

Обаче, когато минаха покрай скупчените хора, възторгът й се замени от учудване. В Шотландия, когато някой господар се върнеше от битка, независимо дали беше победител или победен, неизменно биваше посрещан с радостни възгласи и усмивки, а тукашните селяни бяха мълчаливи, бдителни и напрегнати. Физиономиите на неколцина изразяваха открита враждебност, докато голяма част от останалите изглеждаха доста уплашени от новия си господар. Дженифър се зачуди защо ли ще се плашат от нейния съпруг, когато внезапно я осени друга мисъл — ами ако се бояха от нея?

Отговорът дойде само секунда по-късно, когато един мъж извика:

— Уличницата на Мерик!

Нетърпеливи да покажат на знаменития си лорд, че те също споделят неговите чувства към натрапената му насила жена, скоро от всички страни се понесоха викове: