— Уличницата на Мерик! Уличница! Уличницата на Мерик!
Всичко се случваше толкова бързо, че младата жена нямаше никакво време да реагира — дори и да почувства нещо — защото изведнъж някакво момче отдясно със светкавична точност запрати буца кал по нея, която я удари по бузата.
Изплашеният й вик веднага бе приглушен от Ройс, който моментално се приведе над нея, закривайки я с тялото си от нападението, което не беше забелязал и — нещо повече — изобщо не бе очаквал. Дори вечно бдителният Арик само беше зърнал за секунда някаква вдигната ръка, хвърляща предмет, който би могъл да се окаже и кинжал. Той нададе яростен рев и скочи от коня, измъкна бойната брадва от колана си и се хвърли към момчето. Сметнал погрешно, че неговият господар е бил мишената, в която се е целело хлапето, той го сграбчи за разрошената коса, вдигна го на половин метър във въздуха и докато краката на виновника се мятаха бясно във въздуха, исполинът замахна с могъщото си оръжие, което описа широка дъга, преди да…
Дженифър реагира светкавично. Тя се отблъсна от Ройс, завъртя глава към великана и жертвата му и изкрещя с всички сили:
— Не! Недей! НЕДЕЙ!
Брадвата на Арик замръзна във въздуха и исполинът погледна въпросително през рамото си — не към Дженифър, а към Ройс. Същото стори и младата жена, на която й стигаше един поглед към херцога, за да разбере веднага какво се кани да заповяда на гиганта.
— Не! — отново изкрещя истерично тя, разтърсвайки ръката на съпруга си. Главата му се завъртя към нея и тя с ужас забеляза, че изражението му е много по-мрачно отпреди минута. Джени видя как потрепват мускулчетата край устните му и извика:
— Ще убиеш едно дете само защото повтаря собствените ти думи? Затова, че иска да ти покаже, че те подкрепя във всичко — дори и по отношение на чувствата ти към мен! За Бога, та той е само едно дете! — Тя изведнъж замлъкна, когато видя, че Ройс се обръща към Арик, нареждайки му:
— Утре искам да го доведеш при мен! — След което заби шпори в хълбоците на животното. Рицарите зад него последваха примера му, образувайки плътна завеса от двете страни на Ройс и Дженифър.
Внезапно виковете секнаха; в пълно мълчание селяните гледаха как кортежът минава покрай тях. Въпреки това Джени не можа да се успокои, докато и последните от насъбралите се зяпачи не останаха зад тях. Изведнъж се почувства ужасно отпаднала, а неприятната сцена се повтаряше пред очите й. Хрумна й, че гневът на Ройс към хлапето вероятно е бил породен заради нея и че е променил решението си да го екзекутират на място само заради нейните молби. Тя се обърна към съпруга си и колебливо изрече:
— Милорд, бих искала да ви благодаря, задето пощадихте…
Погледът му буквално я прониза и тя се отдръпна ужасена при вида на изпепеляващата ярост в сивите му очи.
— Ако още веднъж — процеди през зъби той, — ми се противопоставиш публично или се осмелиш да се обърнеш към мен с този тон, кълна се в Бога, че не отговарям за последствията!
Пред очите му лицето й промени изражението си от благодарност първо към изненада, а после към ярост, след което тя бавно му обърна гръб.
Херцогът се загледа в тила й, пламнал от яд, задето жена му си бе помислила, че възнамерява да обезглави едно дете. Ядът му се засилваше и от мисълта, че с действията си Дженифър бе подвела всичките му селяни да си помислят същото. Но най-много от всичко Ройс се ядосваше на себе си, защото не бе предвидил подобна сцена, следователно не беше взел и никакви мерки, за да я предотврати.
Когато подготвяше обсада или започваше битка, Черният вълк винаги премисляше внимателно всяко нещо, но ето че днес, когато се завръщаше в Клеймор, наивно бе оставил всичко на съдбата, въобразявайки си, че няма да възникнат никакви проблеми.
От друга страна, каза си херцогът, по време на битка и най-незначителната му заповед биваше очаквана и незабавно изпълнявана без каквито и да е въпроси или спорове. По време на битка Дженифър не беше до него — Дженифър, която непрекъснато спореше, ядосваше го и не спираше да го разпитва за какво ли не.
Сляп за красотата на мястото, което копнееше да съзре от осем дълги години, Ройс се чудеше мрачно как ли е възможно да всява такъв страх у рицари, благородници, оръженосци и закалени в битките войници само с поглед, а още да не може да научи една инатлива и опърничава шотландка как да се държи. Господи, та тя беше толкова непредсказуема, че бе абсолютно невъзможно да предугадиш каква ще бъде реакцията й. Докато яздеха към спуснатия подемен мост, той се вгледа в свитите й рамене, осъзнавайки със закъснение колко унизителна е била сцената в долината за нея. Изпитал внезапно съчувствие към Дженифър, херцогът си каза, че тя беше не само твърде млада, изплашена и храбра едновременно, но и невероятно състрадателна. Всяка друга жена в нейното положение би поискала главата на момчето, вместо да умолява за живота му, както бе направила младата му съпруга.
Огромният вътрешен двор на замъка бе претъпкан от хората, които живееха зад стените му — истинска армия от коняри, перачки, дърводелци, кухненски помощници, стрелци, ковачи, крепостни селяни, лакеи и стражи. Тези с по-висок ранг — управители, чиновници, сенешали, икономи и други — се бяха подредили на стъпалата, водещи към залата. Докато се оглеждаше, Ройс не пропусна да забележи студената враждебност на всички, вперили погледи в съпругата му. Този път обаче херцогът не искаше да оставя нещата на произвола на съдбата. За да може всеки човек в претъпкания двор да си създаде правилна представа за отношенията между Дженифър и него, той се обърна към капитана на стражата и кимна към конюшните. Едва когато и последният от рицарите му беше слязъл от коня си, Ройс скочи на земята. Обръщайки се, херцогът протегна ръце и помогна на съпругата си да слезе от коня, забелязвайки, че докато правеше това, чертите на красивото й лице се бяха изопнали и тя гледаше да избегне погледите на стълпилото се в двора множество. Младата жена нито се опита да пооправи косата си, нито да приглади роклята си, и сърцето му се сви от жалост, понеже тя очевидно бе решила, че вече няма никакво значение как изглежда.
Без да обръща внимание на неприятния ропот на скупчените зяпачи, Ройс хвана съпругата си за ръката и я поведе към голямото стълбище. Щом стигнаха до първото стъпало, Дженифър понечи да тръгне нагоре, но херцогът я спря, след което се обърна към тълпата.
Жена му му хвърли отчаян поглед, но Вълкът не забеляза това. Той бе застанал абсолютно неподвижно, а на лицето му бе изписано сурово и неумолимо изражение, докато студеният му взор обхождаше скупчените хора. Макар и вцепенена от струпалите й се напоследък злочестини, Дженифър усети, че от съпруга й се излъчва невероятна сила — сила, която извираше от него и достигаше до всеки в двора. Изведнъж тълпата утихна като по магия, а всички очи се насочиха към господаря на тези земи, по-известен като Черния вълк. Едва тогава Ройс заговори. Дълбокият му глас прокънтя в неестествената тишина, възцарила се във вътрешния двор на замъка, стаил в себе си първичната мощ и тътена на гръмотевична буря.
— Вижте вашата нова господарка, моята жена — изрече тържествено той, — и запомнете, че когато тя ви заповяда нещо, все едно съм ви го заповядал аз. Каквато услуга направите на нея, все едно сте я направили на мен. Колкото верни или неверни сте към нея, толкова верни или неверни сте към мен.
Суровият му поглед ги прониза, след което той се обърна към Дженифър и й подаде ръката си.
Сълзи на благодарност и изумление проблеснаха в сините й очи, когато взорът й срещна неговия, и тя бавно, почти с благоговение постави нежната си ръка в дланта му.
Зад тях главният оръжейник на замъка плесна бавно с ръце. Към него се присъедини ковачът, а после и дузина крепостни селяни направиха същото. По времето, когато Ройс и съпругата му вече бяха стигнали до средата на широкото стълбище, завършващо пред вратите на голямата зала, където ги очакваха Стефан и отец Грегъри, вътрешният двор бе огласен от ръкопляскане. То обаче далеч не беше спонтанното ръкопляскане, а по-скоро напомняше ритмичния отклик на омагьосана публика, попаднала под въздействието на сила, на която не можеш да се противопоставиш.
Стефан Уестморланд беше първият, който проговори, след като двамата съпрузи влязоха в огромната, наподобяваща пещера зала. Потупвайки Ройс по рамото, той изрече с шеговит тон:
— Как бих искал и аз да мога да се оправям с тълпата така, скъпи братко! — После добави: — Можеш ли да ни отделиш няколко минути? Трябва да обсъдим нещо.
Херцогът се обърна към Джени и й се извини, че ще я остави за минутка. Двамата мъже се запътиха към огнището, където сър Годфри, сър Юстас и сър Лайънъл вече ги очакваха. Очевидно всички те бяха пристигнали в „Клеймор“ заедно със Стефан Уестморланд.
