Когато те се оттеглиха, Стефан се отпусна в стола си и изгледа загрижено брат си, който се взираше намръщено в халбата си.
— Защо си толкова мрачен, братко? Ако си мислиш за онази неприятна случка в долината, по-добре веднага забрави за нея и не я оставяй да ти развали празненството довечера.
Ройс го погледна.
— Тъкмо се питах дали по средата на веселбата няма да ни навестят неканени гости…
Стефан веднага се досети, че брат му е загрижен да не би да пристигнат някакви неочаквани посетители от „Мерик“.
— Разбира се, че двамата пратеници на Джеймс и Хенри ще побързат да дойдат тук колкото се може по-скоро. Те ще поискат да видят доказателство за женитбата, което добрият отец Грегъри ще им предостави. Ала се съмнявам, че хората от клана й ще бият път чак дотук, при положение че нищо няма да могат да сторят.
— Те ще дойдат — беше категоричен Ройс. — И ще бъдат много, за да покажат, че са силни.
— И какво от това? — попита брат му с безразсъдна усмивка. — Само ще подвикват пред стените. Така си укрепил това място, че да издържи и най-ужасната обсада…
Изражението на херцога изведнъж стана сурово и неумолимо.
— Приключих с битките! Казах го на теб, казах го и на Хенри! Дойде ми до гуша от всичко това — кръвта, вонята, звуците… Вече не мога да понасям такива неща…
— Тогава какво възнамеряваш да правиш, ако лорд Мерик се появи тук заедно с войниците си?
Сивите очи на рицаря проблеснаха подигравателно.
— Ще го поканя да се присъедини към празненството.
— Ами след това? — продължаваше Стефан.
— След това той ще разбере колко е безсмислено да се опитва да ме напада, при положение че силите ми превъзхождат неколкократно неговите…
— Ами ако не разбере? — не се отказваше по-младият рицар. — Ако настоява да се биете само двамата, какво ще направиш тогава?
— Какво да направя? — Ройс започваше да се дразни. — Да заколя своя тъст? Да поканя дъщеря му да гледа? Или да й кажа да стои горе, докато измием кръвта му от пода, където някой ден ще си играят децата ни?
Ред беше на Стефан да се ядоса:
— Изобщо не ми отговори на въпроса.
— Ще отида да спя — тросна му се херцогът. — Ще се видя за малко с иконома, след което ще поспя няколко часа.
Час по-късно, вече видял се с Албърт Пришам и оставил нареждания на прислугата да му приготвят вана и чисти дрехи, Ройс влезе в стаята си и се изтегна по гръб на огромното легло. Докато се взираше в тъмносиния балдахин над главата си, той си мислеше за Дженифър, която се намираше в съседната стая. Един от слугите му беше казал, че съпругата му е влязла в стаята си едва преди няколко минути. Тя бе поискала да я събудят след три часа, да й приготвят гореща вана и да й предоставят подходящо за вечерта облекло.
Споменът за това как изглежда Дженифър по време на сън, с коси, разпилени по възглавниците, и копринената й кожа, неприкрита от завивките, накараха тялото му да потръпне от внезапно желание. Ройс затвори очи. По-разумно беше да изчака да мине празненството. Вероятно щеше да му се наложи да я убеждава доста дълго да изпълни тази част от брачните клетви, а в момента изобщо не беше в настроение за подобни дебати.
Вечерта, когато под въздействието на виното и музиката, той ще я отведе в леглото си. Независимо дали й се иска или не обаче, херцогът твърдо бе решил да се люби с нея тази нощ, както и всяка друга отсега нататък, когато му се прииска. Ако тя не му се отдадеше доброволно, той пак щеше да получи своето, само че насила. Последното нещо, което си представи, преди сънят да го победи, беше това как жена му показва разперените си пръсти и му казва: „Четирийсет значи толкова и толкова и…“
Деветнайсета глава
Джени излезе от голямата дървена вана, загърна се в мекия светлосин халат, който прислужницата й подаде, след което дръпна завесите на нишата, където бе поставена ваната. Халатът, макар и изключително фин, несъмнено беше принадлежал на някой доста по-висок от нея човек. Важното обаче беше, че е чист, мек и топъл, и тя се чувстваше прекрасно в него след дните, които бе прекарала в мръсната си рокля. Седна на леглото си и започна да суши косата си пред камината, където огънят весело пращеше, разпращайки приятна топлина из стаята.
Прислужничката се приближи до нея и започна внимателно да сресва къдриците й с голяма дървена четка. Досега нито една слугиня не беше проявила враждебно отношение към нея, което навярно се дължеше на предупредителната реч, която бе изнесъл съпругът й във вътрешния двор на замъка.
Споменът за случилото се тогава представляваше голяма загадка за Дженифър. Въпреки всичко Ройс бе обявил публично, че я дарява със своята собствена власт. Беше я издигнал до равна нему, което изглеждаше малко странно, особено пък за мъж като него. Изглежда беше постъпил така от състрадание към нея, но Джени не можеше да си спомни той някога да е направил нещо, в което да няма скрит мотив. Да си мисли, че е сторил това от доброта, беше абсолютна глупост — тя бе станала свидетел на жестокостта, на която бе способен Черният вълк: да убиеш дете само защото е хвърлило буца кал, беше не просто жестоко — то беше варварско! От друга страна, напълно възможно беше той да не е искал детето да умре; навярно просто бе реагирал по-бавно от нея.
Въздъхвайки тежко, тя се отказа от опитите си да проумее мотивите за постъпката на съпруга си. Насочи вниманието си към прислужницата, чието име беше Агнес. В „Мерик“ господарките и камериерките често си разменяха най-различни клюки, споделяха си разни неща или просто си бъбреха. Е, малко пресилено беше да смята, че клейморските слугини ще се смеят и ще клюкарстват заедно с нея, но Джени беше убедена, че могат поне да проведат някакъв нормален разговор.
— Агнес — започна тя, — това ли е роклята, която ще нося довечера?
— Да, милейди.
— Тя е принадлежала на някой друг преди, нали?
— Да, милейди.
През последните два часа това бяха единствените думи, които чу от устата на двете камериерки.
— И на кого е принадлежала преди? — не се отказваше тя.
— На дъщерята на бившия собственик на замъка, милейди. — Изведнъж на вратата се потропа и двете жени обърнаха очи натам. Влязоха трима крепостни селяни, които стовариха няколко тежки сандъка на пода.
— Какво има вътре? — попита младата господарка. Когато видя, че никой няма да отговори на въпроса й, Дженифър стана от леглото и се приближи до сандъците, за да провери сама какво е съдържанието им. Тя вдигна капака на първия и ахна — никога преди не беше виждала толкова красиви и изящни тъкани! Разкошен атлаз, кадифе и брокат, бродирана коприна, мек кашмир и толкова фин лен, че изглеждаше направо прозрачен.
— Каква красота! — възкликна, докосвайки парче смарагдовозелен атлаз.
Изведнъж от вратата се разнесе глас, който накара и трите жени веднага да се обърнат към него.
— Надявам се, че си доволна — каза Ройс. Той стоеше на прага, подпрял рамо на рамката на вратата. Носеше тъмночервен копринен жакет, препасан с тесен сребърен колан с голяма катарама, инкрустирана със скъпоценни камъни, а дръжката на кинжала, който се поклащаше на кръста му, завършваше с един от най- големите рубини, които Дженифър беше виждала някога.
— Доволна? — повтори тя, смутена от начина, по който погледът му се плъзна по косата й и се закова върху отвореното деколте на пеньоара й. Тя се изчерви и се опита да прикрие гърдите си, събирайки един към друг двата края на дрехата.
Той се усмихна, след което нареди на двете прислужнички:
— Оставете ни.
