В съзнанието на младата жена продължаваше да отеква речта на Ройс и тя отдели поглед от широките му рамене, оглеждайки се наоколо. Помещението, в което се намираха, наистина беше огромно, с извисяващ се таван от масивни греди и излъскан каменен под. Огнището бе толкова голямо, че в него с лекота би влязъл изправен мъж. Широкият комин, който започваше от него, бе украсен с барелефи, а по стените висяха големи гоблени, на които бяха изрисувани бойни и ловни сцени. В далечния край на залата, точно срещу тази част, в която се намираше тя, бе разположена безкрайна маса, зад която се виждаше огромен кухненски бюфет, на който бяха наредени лъскави бокали, подноси и купи от злато и сребро, а голяма част от тях бяха инкрустирани със скъпоценни камъни. Независимо от обстоятелството, че само няколко факли бяха запалени по стените, помещението изобщо не беше тъмно и потискащо като голямата зала в „Мерик“. Причината за това, както съвсем скоро установи Дженифър, се състоеше в наличието на огромен кръгъл прозорец с изрисувани стъкла, разположен високо в стената, близо до големия комин.
Погълната от красивата му изработка, тя заразглежда стъклописа, когато силен радостен вик, идващ някъде отгоре, изведнъж огласи помещението:
— Дженифър! Горкото ми дете! Толкова се радвам да те видя!
Момичето рязко се обърна по посока на гласа, но не можа да види никого. Това без съмнение беше леля Елинор! Навярно се намираше на балкона, опасващ залата от вътрешната й страна. Гласът й прокънтя отново, този път от друго място:
— Толкова се тревожех за теб, детето ми, че не можех да се храня и да спя. Не че мислех за тези неща, след като се друсах и подскачах на най-неудобния кон, на който някога съм се качвала!
Сега гласът й се чуваше от другия край на балкона, там, където започваха стълбите към залата. Младата жена насочи поглед в тази посока.
— А и времето беше направо отвратително! — продължаваше лелята. — Точно когато си мислех, че дъждът най-накрая ще ме удави, се показа слънцето и ме изпържи жива! Главата ме цепеше ужасно, костите ме боляха нетърпимо и сигурно щях да си умра като куче, ако сър Стефан не се беше съгласил да спрем за малко, за да мога да си събера билки за лековита отвара.
Леля Елинор най-накрая слезе по стълбите. Тя не спря да дърдори, докато се приближаваше към момичето.
— Което беше за добро, понеже щом го убедих да си пийне от тайната ми отвара — отначало се дърпаше, ама накрая склони — вече изобщо не подсмърчаше толкова. — Тя погледна към Стефан Уестморланд, който тъкмо надигаше халба с бира. — Вече не подсмърчаш толкова, нали, моето момче?
— Не, госпожо — отвърна покорно, след което отпи от питието си, отбягвайки подигравателния поглед на Ройс.
— Но всъщност пътуването не беше толкова противно. Особено след като ми разрешиха да яздя сама, а не както когато напускахме „Мерик“ — на един кон с този тип — тя хвърли укорителен поглед към Арик, който тъкмо ставаше и отиваше към огнището.
При тези думи повечето рицари се обърнаха към нея, а Дженифър се хвърли в прегръдките на леля си, опитвайки се да я предпази от навлизането в опасната територия, позната като Арик и неговата бойна брадва.
— Този едричък младеж пристигна тук двайсетина минути преди вас и не отговори на нито един от въпросите ми какво става с теб… Ала аз не мисля, че е толкова кисел на целия свят от злоба. Според мен се държи така само защото има сериозни проблеми със…
Двете се прегърнаха силно, но лелята не можеше да спре.
— …стомаха! — извика победоносно тя.
Секундата тишина, която последва, бе взривена в следващия миг от силния смях на сър Годфри, който изведнъж секна при ледения поглед, който му хвърли исполинът. За ужас на момичето тя също се разсмя, но не можеше да направи нищо, за да се спре.
— О, лельо Елинор! — извика, заравяйки лице в гърдите на възрастната жена, опитвайки се да потисне кикота си.
— Малкото ми гълъбче! — милваше я възрастната жена. — Стомашните проблеми не са нещо, за което да се смееш на хората — каза, след което се обърна към великана. — Погледнете се само, млади човече! Вкиснатата ви физиономия говори недвусмислено за едно — че имате незабавна нужда от очистително! Само да изпиете една от моите лековити отвари, усмивката и радостта веднага ще се върнат на лицето ви!
Хванала леля си за ръка, Дженифър се обърна към смаяните рицари и рече на съпруга си:
— Ваша светлост, с леля ми имаме да си кажем много неща, пък и се нуждая от почивка. Бихте ли ни извинили, ако се оттеглим в… — Изведнъж й хрумна, че дискусията къде ще спи едва ли е най-уместното нещо в момента, и побърза да довърши: — Ъ-ъ-ъ… в стаята на леля ми?
Ройс я погледна, в ръката си държеше халба бира.
— Разбира се, Дженифър — каза й той. — Обаче нека някоя от прислужниците те заведе до твоята стая, която, сигурен съм, ще ти се стори много по-удобна. Довечера ще има празненство, така че кажи на прислугата да ти приготви всичко, което ти е необходимо, за да е на твое разположение, когато се събудиш.
— Д-да, добре, благодаря ви — отвърна тихичко младата жена и заедно с леля си се запъти към стълбището. Всички на масата бяха утихнали, любопитни да чуят дали леля Елинор няма да направи още някое скандално изказване. И тя, естествено, не ги разочарова.
Бяха само на няколко стъпки от голямото огнище, когато тя посочи към овалния прозорец с витражи, заявявайки:
— Погледни, мила! Не е ли възхитително! Цветни стъклописи! Няма да повярваш колко е голям вътрешният балкон, да не говорим за стаите! Леглата са с копринени балдахини, а почти всички бокали са инкрустирани със скъпоценни камъни! Всъщност — замисли се тя, — след като добре разгледах това местенце, се убедих, че грабенето и плячкосването може да са доста доходоносни занимания. — Изричайки тези думи, жената се обърна към огнището и любезно попита „грабителя“, който притежаваше замъка: — Бихте ли казали, че в грабежите и плячкосването има печалба, или греша, ваша светлост?
Джени видя как халбата на Ройс замръзва на сантиметри от устата му. Той много бавно я остави на масата пред себе си и тя си помисли, че ей сегичка ще нареди да хвърлят леля й от крепостната стена. Вместо това херцогът погледна леля Елинор право в очите и вежливо отговори:
— Огромна печалба, мадам, и горещо ги препоръчвам като добър избор на професия.
— Колко ми е драго да чуя — възкликна възрастната жена, — че говорите френски!
Джени хвана здраво леля си за ръката и я помъкна към стълбището.
— Трябва веднага да поговорим със сър Албърт да ти намери някои подходящи рокли. Тук има цели сандъци с дрехи, принадлежели на предишните собственици. Сър Албърт е икономът на крепостта — обясняваше леля й, докато вървяха. — Обаче никак не изглежда добре, горкичкият! Мисля, че има глисти. Вчера му направих специална отвара и го накарах да я изпие… От нея му стана много зле, обаче до утре ще се оправи. Ти също трябва веднага да си легнеш, изглеждаш ми бледа и изтощена…
Четиримата рицари едновременно погледнаха към Ройс, едва сдържайки смеха си.
— За Бога! — възкликна Стефан. — Та тя изобщо не се държеше така по пътя за насам! Не й беше много до приказки, докато се тресеше на коня като чувал с картофи! Сигурно сега си наваксва за мълчанието!
Херцогът хвърли язвителен поглед към стълбището. Двете жени навярно вече бяха на горния етаж.
— Стара лисица е тя. Между другото, къде е Албърт Пришам? — попита, нетърпелив да узнае как вървят нещата в замъка.
— Не е добре — рече Стефан. — Точно както лейди Елинор каза. Ала си мисля, че е нещо, свързано със сърцето му, съдейки по вида му, докато разговаряхме вчера. Той е подготвил всичко за празненството довечера, но те моли за разрешение да си остане в стаята, докато се почувства по-добре. Искаш ли да хвърлиш един поглед на приготовленията?
— По-късно. Сега смятам да подремна малко — каза Ройс, оставяйки халбата си.
— И аз мисля да направя същото — рече сър Годфри, прозявайки се широко. — Първо ще поспя, после ще се натъпча с хубава храна и пиене, а след това искам някое момиче, което да топли леглото ми през нощта. В този ред — рицарят се засмя, а другарите му закимаха утвърдително.
