Кралството на мечтите

— Това беше само малка схватка, в която отстъпих, ваша светлост. Истинската война тепърва ще започне.

Пътят към Клеймор се виеше в голяма дъга около горите. По него нямаше да пристигнат много бързо, но поне изключваше необходимостта да се промъкват между гъстите дървета. Ако беше сам, Ройс щеше да поеме по прекия път, но жената в ръцете му правеше това невъзможно. Нетърпелив да зърне час по-скоро своя замък, той искаше и Дженифър да сподели радостта му. Прииска му са да й каже нещо, което да намали неприязънта между двамата — ето защо херцогът сметна, че би било подходящо да отговори на въпроса й какво се е случило с мъжете, придружили ги до манастира. Той се обърна към нея и й заяви:

— В случай че още си любопитна, петдесетте мъже, които дойдоха с нас до абатството, потеглиха оттам на отряди по петима. Всяка група пое по различен маршрут, така че да затрудним евентуалните преследвачи от „Мерик“… Те също ще трябва да се разделят на по-малки групи, ако искат да тръгнат по следите на всеки от нас. Искаш ли да ти кажа и останалото?

Дженифър поклати глава.

— Останалото го знам. След като са си избрали подходящи места за засада, твоите хора са се скрили между скалите и дърветата като змии, чакайки отряда на баща ми да мине оттам, за да го нападнат в гръб.

Той се засмя, развеселен от хрумването й:

— Колко жалко, че не се сетих за това!

Тя мълчеше. Макар и да се правеше на сърдита обаче, Ройс можеше да почувства любопитството, което я изгаряше. Херцогът реши да го задоволи и продължи с обясненията, докато се приближаваха към последния завой на пътя.

— Допреди няколко часа хората ми яздеха на около петнайсетина километра зад нас, разпръснати в радиус от седем-осем километра във всички посоки. През последните няколко часа обаче постепенно стесняваха строя си, като вече трябва да са се прегрупирали в плътно ядро, движещо се точно зад нас. — Без да е язвителен, той продължи: — Яздеха отзад, очаквайки да бъдат нападнати в гръб от хората на баща ти.

— Което — остро каза Дженифър — нямаше да е необходимо, ако не бях отвлечена от абатството и докарана при теб, за да…

— Стига! — Черният вълк вече започваше да се дразни от несекващата й враждебност. — Изобщо не съм се отнасял лошо с теб!

— Не си се отнасял лошо с мен?! — Не можеше да повярва на ушите си. — Значи според теб е върховна проява на галантност да накараш една беззащитна девица да влезе в леглото ти, като по този начин унищожиш репутацията и честта й, както и шансовете й да се омъжи за човек по свой собствен избор?

Ройс понечи да възрази, но премълча, ядосан, защото вече му беше дотегнало да оправдава постъпките си. От гледната точка на Дженифър той бе действал абсолютно непочтено, докато според него отношението му към пленничката му беше кавалерско.

Съвсем скоро обаче всички неприятни мисли излетяха от главата му, защото отминаха и последния завой на пътя. Въодушевен, Ройс така рязко пришпори Зевс, че Дженифър за малко да изхвръкне от седлото. Възстановявайки равновесието си, тя го изгледа мрачно, но съпругът й се взираше право напред, зареял поглед в далечината, а на устните му играеше лека усмивка. Той насочи главата й в посоката, в която гледаше, и й каза с нехарактерен за него глас:

— Виж!

Озадачена, тя го послуша и в следващия момент очите й се разшириха при вида на невероятната красота, която се разкриваше пред нея. Окъпана от златистото есенно великолепие, отпред се простираше широка долина, осеяна с къщички със сламени покриви и грижливо поддържани полета. Кацнало в подножието на близките хълмове, се виждаше живописно селце, а още по-високо се издигаше огромен замък. От върховете на високите му кули се развяваха знамена, а стъклописите на прозорците му блещукаха на слънцето като миниатюрни скъпоценни камъни. Висока стена с дванайсет кръгли кули опасваше замъка от всички страни.

Щом се приближиха, стражите по стената вдигнаха бойните си тръби и нададоха двоен зов, а след минута бе спуснат и подемният мост. Облечени в ливреи ездачи препуснаха по него — шлемовете им отразяваха слънчевата светлина. В ръцете си носеха дълги копия, на чиито върхове се развяваха дълги тънки знамена. Дженифър забеляза как всички селяни изоставят полската работа и се втурват към пътя, заставайки от двете му страни. Очевидно благородният господар на тези земи ги очакваше и бе подготвил предварително това щедро посрещане.

— Е — попита я Ройс, — какво мислиш?

Очите й блестяха от възхищение, когато се обърна към него:

— Това е прекрасно място! Нищо, което съм виждала досега, не може да се мери с него!

— Как ти се струва в сравнение с твоето кралство на мечтите? — попита я съпругът й с усмивка и тя можеше да каже, че изглежда изключително доволен от обстоятелството, че е оценила великолепието на замъка и красотата на заобикалящия го пейзаж.

Усмивката му изглеждаше неустоима и тя бързо обърна глава към замъка. Изведнъж до ушите й стигна далечният тропот на конски копита. Това вероятно бяха хората на Ройс, които най-накрая бяха съкратили дистанцията между себе си и господаря си. За пръв път от дни насам Дженифър се почувства неудобно от външния си вид. Все още бе с булчинската си рокля, която носеше в нощта, когато Ройс я отвлече от спалнята й. Сега обаче дрехата беше мръсна и измачкана, а от спускането по стената на „Мерик“ и ездата между дърветата бе скъсана тук-там. Слънцето и дъждът също бяха оказали въздействието си върху нея, превръщайки я в дрипа.

А ето че сега очевидно щяха да отседнат в замъка на някой влиятелен благородник… Тя си каза, че изобщо не я интересува какво ще си помислят англичаните за нея, но вътрешно примираше от ужас при мисълта да се посрами пред тях. Опита се да се поуспокои, напомняйки си, че поне бе успяла да измие косата си в ледените води на поточето.

Тя завъртя глава към херцога и загрижено попита:

— Кой е господарят тук? Кой притежава това място?

Когато взорът му най-накрая се отмести от замъка, който навярно го омайваше също както бе омаял и нея, херцогът погледна към съпругата си и със закачлив пламък в очите заяви:

— Аз.

— Ти ли? — възкликна тя. — Но нали ми каза, че трябва да пътуваме три дни, докато стигнем до Клеймор…

— Пътищата се оказаха по-сухи, отколкото предполагах.

Ужасена от мисълта, че неговите поданици ще я видят в този вид, тя вдигна ръка и прокара пръсти през невчесаната си коса.

Усилията й не останаха незабелязани от Ройс, който учтиво забави хода на жребеца си, за да може тя да пооправи косата си. Той я гледаше в захлас, учуден от грижите за външния й вид — та тя изглеждаше божествено с разпилените си коси, бялата като сметана кожа и ярките сини очи, изпълнени с жизненост и блясък от няколкото дни, прекарани на открито сред природата. Всъщност, реши категорично той, първият му официален акт като неин съпруг щеше да бъде да й забрани да крие великолепните си червено-златисти къдрици под каквито и да е покривала или качулки. Най-много му харесваше така, с коси, разпилени по раменете й като огнен водопад…

— Трябваше да ме предупредиш! — ядосваше се съпругата му, докато се въртеше на седлото, опитвайки се да изглади безбройните гънки на измачканата си рокля. Тя погледна случайно напред и сърцето й замря от ужас. Облечените в ливреи ездачи се носеха в тръс към тях, а скупчените покрай пътя хора се взираха в нея и спътника й с нескрито любопитство.

— Нямах никаква представа, че това е твоят замък — каза нервно младата жена. — Ти го гледаше така, все едно го виждаш за пръв път!

— Наистина го виждам за пръв път от осем години насам. Пък и тогава той изобщо не изглеждаше така. Бях извикал архитекти и заедно с тях обсъждахме плановете ми за дома, в който исках да живея, след като приключа с битките. Отдавна исках да се върна и да го разгледам, но Хенри все ме пращаше по разни други места и задачи… Обаче така стана по-добре. По този начин натрупах достатъчно голямо състояние, за да не