дори братска усмивка, докато й кимваше. Тя бе изумена от приликата между двамата братя — само дето косата на Стефан беше по-светла, чертите му — не толкова остри, а очите му бяха сини.
— Едно извинение за всички неприятности, които ви причиних, изобщо не е достатъчно, милейди, но по-добре късно, отколкото никога. Най-откровено ви поднасям извиненията си и се надявам, че някой ден сърцето ви ще ми прости. — Той я погледна и продължи: — На брат си няма да се извинявам, защото всъщност му направих голяма услуга.
При тези думи Дженифър не можа да се въздържи и се засмя. Ройс я изгледа учудено, но нищо не каза.
Следващият беше Арик. Каменният под сякаш потрепери, докато великанът пристъпваше напред. На исполина не му беше нито до извинения, нито до галантни речи. Той само наведе глава и кимна едва забележимо. После се обърна и се отдалечи, оставяйки Дженифър с впечатлението, че не той е приветствал новата си господарка, а обратното — тя е преклонила глава пред него.
Забелязвайки объркването й, Ройс се приближи до съпругата си и й каза:
— Не се тревожи! Всъщност Арик и на мен никога не ми се е заклевал във вярност.
Следващите бяха рицарите от личната стража на съпруга й. Сър Годфри, висок и хубав мъж, който нямаше още трийсет години, веднага й стана любимец. След като целуна ръката й, той заяви, че това е единствената жена на света, достатъчно умна и смела, че да заблуди цяла армия. Дженифър се усмихна, но той продължи:
— Надявам се, милейди, че ако решите да избягате от „Клеймор“, както избягахте от лагера ни преди няколко седмици, ще пощадите гордостта ни, като ни оставите ясно забележима следа, по която да ви търсим…
Младата жена, която тъкмо поемаше бокал с вино от ръката на Ройс, отвърна с престорена сериозност:
— Бъдете сигурен, че реша ли да избягам от „Клеймор“, ще го замисля така, че изобщо няма да успеете да ме откриете! Тежко ви и горко тогава!
Рицарят избухна в смях.
Сър Юстас, красив русоляв младеж с лешникови очи, галантно й заяви, че ако косата й била разпусната по време на бягството й от лагера, лесно щели да забележат златисто-огнения пламък и да я намерят, независимо къде се намира. Това му спечели благосклонен поглед от страна на Ройс, на който младежът отвърна закачливо:
— Той ви ревнува от мен, не виждате ли? Заради красотата и обноските ми!
Херцогът се ухили и церемонията продължи. Един по един пред нея заставаха рицарите на Черния вълк, които бяха готови да я убият преди, стига господарят им да им заповяда, а сега се заклеваха да я защитават. По-възрастните от тях се отнасяха към нея с изключителна любезност, докато някои от по- младите бяха силно смутени от някои свои предишни постъпки. Сър Лайънъл например се изчерви, докато й казваше:
— Нали не причиних много неудобства на ваша светлост, когато ви хванах за ръката и ви повля…
Дженифър се изкикоти и го прекъсна:
— Когато ме ескортирахте до палатката онази нощ.
— Да, когато ви ескортирах — въздъхна облекчено той. Гауин, младият оръженосец на Ройс, беше последният в редицата. Твърде млад, за да се съобрази с установения ред и примера на по-старите рицари, възприели принципа „миналото си е минало“, той се поклони пред Джени, целуна ръката й и със зле прикрита злопаметност изрече:
— Предполагам, милейди, че всъщност изобщо не сте имали намерение да ни оставите да умрем от студ, когато нарязахте завивките ни.
Това изказване възмути много сър Юстас, който язвително му заяви:
— Ако това е твоята представа за галантност, нищо чудно, че лейди Ан се е захласнала по сър Родерик, а не по теб.
При споменаването на сър Родерик и лейди Ан младежът трепна от оскърбление и хвърли гневен поглед към залата. Изричайки набързо някакво извинение към Дженифър, той се загледа в една хубавичка брюнетка, която в момента разговаряше с непознат на Джени мъж, който й изглеждаше повече войнствен, отколкото галантен.
Ройс проследи погледа на двамата и се обърна към съпругата си.
— Както си личи, Гауин си е изгубил ума по онази красавица ей там — след което, подавайки й ръка, продължи: — Ела да те запозная и с останалите гости, мила.
Опасенията, които изпитваше младата жена за това как ще я приемат онези, които не са обвързани с Ройс от васална клетва за вярност, напълно се разсеяха през следващите два часа. Онова, което бе изрекъл съпругът й в двора на замъка, изглежда, се бе разпространило със светкавична скорост — включително и сред гостите от по-отдалечените имения. Дори когато Дженифър срещаше случайно някой враждебен поглед, онзи, който го беше отпратил, бързо се опитваше да го скрие под маската на учтивата усмивка.
След като приключиха със запознанствата, Ройс настоя Джени да хапне нещо. Разположиха се на масата, отрупана с разкошни блюда, и подеха светски разговори, прекъсвани само от протръбяването на роговете от галерията, обявяващи поднасянето на всяко ново ястие.
Леля Елинор се бе развихрила — все пак не всеки ден й се предоставяше аудитория от над триста души, с които да си бъбри. За голяма изненада на Дженифър обаче човекът, в чиято компания я виждаше най- често, беше не някой друг, а Арик! Младата жена я наблюдаваше, учудена от интереса на възрастната жена към единствения човек в залата, който предпочиташе да мълчи, отколкото да разговаря с някого.
— Храната оправдава ли очакванията ви, милорд? — обърна се Дженифър към съпруга си, който в момента опустошаваше втора порция печен паун, а го чакаше и пълнен лебед.
— Бива — отвърна й усмихнато той, — но очаквах готвачите да се представят по-добре под строгия надзор на Пришам. — В този миг пред тях се появи самият иконом и Дженифър за пръв път видя Албърт Пришам, който се обърна към съпруга й с думите:
— Боя се, че храната не ме вълнува особено, сир. — Той погледна към момичето. — Чиния топла супа и крехко бутче са напълно достатъчни да задоволят апетита ми. Сигурен съм обаче, че когато съпругата ви поеме кухните под свой контрол, ще въведе такива менюта и рецепти, които ще допаднат много повече на ваша светлост от сегашните.
Дженифър, която не разбираше нищо от рецепти и менюта, изобщо не обърна внимание на тази забележка, понеже точно в този момент се опитваше да потисне внезапния изблик на неприязън, който изпита към иконома. Той носеше златна верижка около кръста си и бял жезъл — отличителните знаци на високопоставеното му положение — и беше кльощав като скелет. Челюстта му изпъкваше грозно под бледата, почти прозрачна кожа на лицето, но не това беше причината тя да се настрои срещу него. От очите му се излъчваше студенина и презрение, когато гледаше към нея.
— Вярвам обаче, че като изключим храната, всичко останало е идеално тази вечер, нали, милорд? — продължаваше икономът.
— Да — отвърна Ройс, загледан в далечния край на залата, където някои от гостите вече бяха започнали да танцуват. Той издърпа стола си назад и рече: — Ако утре си добре, бих искал да прегледаме счетоводните книги, а на следващия ден ще пообиколим имението.
— Както пожелаете, милорд — рече му сър Албърт, след което кимна и се отдалечи.
Херцогът се изправи. Дженифър си даде сметка, че той най-вероятно иска да се присъединят към танцуващите и му хвърли загрижен поглед. Стъпките й се струваха ужасно трудни.
— Притеснявам се, че нямам достатъчно богат опит в танците — започна тя. — Може би няма нужда да танцуваме, виж само колко много хора са…
Усмихвайки се, Ройс я прекъсна деликатно:
— Само се дръж здраво — след което я завъртя вихрено. Тя веднага разбра, че съпругът й е прекрасен танцьор. Нещо повече — той беше и прекрасен учител. На третия танц тя вече правеше всички онези трудни завъртания, подскачания и обръщания, които й се струваха непосилни преди минути. Постепенно танцуващите ставаха все повече и повече и ето че сър Стефан я покани на танц, после сър Годфри и сър Лайънъл, а след тях бе уважена и от останалите рицари.
Засмяна и уморена, Дженифър само поклати глава, когато сър Годфри отново я покани на танц. Ройс,
