Кралството на мечтите

който бе танцувал с няколко дами през това време, се приближи и каза на рицаря:

— Лейди Дженифър е уморена, Годфри. Предлагам ти да поканиш на танц лейди Ан — преди Гауин да направи нещо глупаво, за да спечели възхищението й, като да се сбие с Родерик например.

Сър Годфри кимна при думите на господаря си и отиде да изпълни заръката му, докато Ройс отвеждаше съпругата си в далечния ъгъл на залата.

— Благодаря ти — рече тя, а гърдите й се издигаха и спадаха от вълнение. — Наистина имам нужда от малко почивка. — Погледът на херцога се плъзна по деколтето й и тя се почувства едновременно възбудена и изнервена. — Ти си невероятен танцьор — смени темата тя. — Сигурно си танцувал много в кралския двор.

— Не само там — усмихна й се обезоръжаващо той.

— А къде другаде? — попита учудено Дженифър.

— На бойното поле.

— На бойното поле? — повтори изумено. Той кимна, а усмивката му стана по-широка.

— Загледай някой воин, който се опитва да избегне стрелите и копията, хвърлени към него, и ще видиш такива стъпки и пируети, каквито не си и сънувала.

Способността му да се надсмива над себе си всеки път я очароваше, особено пък сега, когато главата й беше замаяна от танците и силното вино. Тя се огледа наоколо и видя Арик, който за разлика от останалите гости, които се смееха, разговаряха оживено, похапваха или танцуваха, бе застанал прав със скръстени пред гърдите ръце, разкрачил широко крака, взирайки се право напред със смъртоносно изражение. До него стоеше леля Елинор, която му говореше с такава настойчивост, като че ли животът й зависеше от това да го накара да й отговори.

Ройс проследи погледа й и каза:

— Леля ти много упорито си търси белята.

Дженифър се усмихна.

— Арик никога ли не… говори с пълни изречения? Виждал ли си го някога да се смее?

— Никога. Той говори толкова, колкото е необходимо.

Взирайки се в хипнотизиращите му очи, тя попита:

— Как всъщност го срещна?

— Беше преди осем години в една битка, която се бе проточила около седмица. Той се опитваше да се отбранява срещу шестима нападатели, които си го бяха избрали за своя мишена. Освен че го атакуваха с мечове, те го обстрелваха и със стрели… Притекох му се на помощ и успяхме да повалим противниците. Когато схватката завърши, аз бях ранен, но Арик даже не ми благодари за помощта. Само ме погледна и се качи на коня си, хвърляйки се отново в битката.

— А после? — попита Дженифър, когато Ройс замлъкна, нетърпелива да научи цялата история.

— На следващия ден пак ме раниха, но този път успяха и да ме съборят от коня. Докато се навеждах за щита си, видях, че един рицар се носи право към мен, а копието му беше насочено към сърцето ми. В следващия миг обаче ездачът бе обезглавен от Арик, който само се наведе да вдигне от земята окървавената си брадва, която бе запратил по нападателя ми, и продължи да язди. Отново без да промълви нито дума.

Съпругата му го гледаше мълчаливо с ококорени от любопитство очи.

— Раните ми бяха толкова сериозни, че бях станал едва ли не абсолютно беззащитен. И все пак Арик се появи още два пъти през тази нощ, за да ми помогне, когато животът ми беше в опасност. На следващия ден успяхме да накараме врага да побегне и започнахме преследване. Огледах се и видях Арик… Оказа се, че е яздил до мен незнайно откога.

— Значи си спечелил верността му, когато си го спасил от шестимата нападатели?

— Предполагам, че съм спечелил верността му седмица след това, когато убих една голяма змия, която се промъкваше в постелята му.

— Да не би да искаш да ми кажеш — Дженифър се захили, — че такъв огромен мъж се страхува от змии?

Ройс я изгледа гневно.

— Жените се страхуват от змии — натърти той. — Мъжете ги мразят. — След което на лицето му се изписа момчешка усмивка и той допълни: — Което означава едно и също нещо, като се замисли човек.

Загледан в смеещите се сини очи на съпругата си, Ройс изпита внезапно желание да я целуне. Тя обаче изведнъж зададе въпроса, който се въртеше из главата й от момента, в който бе пристигнала в замъка.

— Наистина ли възнамеряваше да го оставиш да убие онова дете?

Тялото му сякаш се напрегна едва забележимо, след което той каза:

— Мисля, че е време да се качваме горе.

— Защо? — попита Дженифър, опасявайки се, че иска да си тръгнат, за да не й отговори.

— Защото ти искаш да си поговорим — изрече равнодушно, — а аз искам да си легнем. Спалнята ми определено е много по-подходяща за тези две неща, отколкото тази зала.

Тя се изправи. Изведнъж й хрумна нещо и го погледна умоляващо.

— Те нали… няма да ни последват? Имам предвид, че няма да има някакъв унизителен сватбен ритуал, нали?

— Дори и да има, какво от това? Винаги можем да си поговорим и след него.

— Моля те — каза Джени. — Ще бъде истински фарс, след като целият свят знае, че вече… че вече сме направили това. По този начин само ще раздухаме клюките отново.

Той не й отговори, но когато минаха покрай Арик и леля Елинор, се спря и каза нещо на исполина.

Предстоящото оттегляне на булката и младоженеца веднага беше забелязано от пируващите и докато стигнат до стълбището, лицето на Дженифър беше поруменяло от неприличните съвети и напътствия, които гостите подвикваха на Ройс. Щом взеха да се изкачват по стъпалата, тя погледна през рамо и за голямо нейно облекчение видя, че Арик е застанал в основата на стълбите, скръстил ръце пред гърдите си и разкрачил широко крака. Очевидно херцогът му беше наредил да застане на пост долу и да не позволи на пируващите да ги последват.

Когато Ройс отвори вратата към спалнята си, страхът и тревогата на Джени се бяха увеличили неимоверно и тя се чувстваше съвсем безпомощна. Безмълвна и вцепенена, тя го наблюдаваше как се приближава до вратата и я отваря, а пред очите й се откри разкошно обзаведена стая с огромно легло, покрито с балдахин, два масивни стола, разположени до камината, и три големи, орнаментирани с изящна дърворезба ракли. Най-удивителното нещо в стаята обаче беше големият еркерен прозорец, откъдето се откриваше гледка към вътрешния двор на замъка и околния пейзаж, и който със сигурност правеше стаята приветлива и светла през деня.

Разтреперана, младата жена избягваше да гледа към леглото. Когато Ройс пристъпи към нея, тя се сепна и подскочи.

— Би ли ми обяснила — започна той — защо вероятността да легнеш с мен те плаши повече сега, когато сме женени, отколкото преди, когато честта ти и всичко, което имаше, беше поставено на карта?

— Тогава нямах никакъв избор — нервно отвърна момичето.

— Сега също нямаш — изтъкна херцогът.

Устата на Дженифър пресъхна. Тя обви ръце около тялото си, като че ли изведнъж й бе станало студено.

— Не те разбирам — опита се да му обясни. — Изобщо не знам какво да очаквам. Понякога ми изглеждаш много мил и разумен, а в следващия момент започваш да вършиш странни неща и да отправяш безумни обвинения. Не мога да се чувствам спокойна с мъж, който ми е непознат! Плашещ, непредсказуем непознат!

Той направи крачка напред, после още една и тя се видя принудена да отстъпи назад, докато краката й не се опряха в леглото. Не й се искаше нито да се докосне до него, нито да падне на леглото. Тя застина неподвижно за секунда, след което му извика предупредително:

— Да не си посмял да ме докоснеш! Мразя да ме докосваш!

Ройс само смръщи вежди и протегна ръка, докосвайки с показалец кожата й точно над деколтето на