— Предполагам, че ако знаеше, щеше веднага да отпратиш брат си и да останеш в „Хардин“ с мен, а? — подигравателно запита Ройс.
Това беше най-големият риск, пред който Дженифър се изправяше през целия си живот, защото изведнъж реши да му каже истината.
— Ако… ако знаех как щях да се чувствам, след като избягах, може би щях да остана.
Тя видя как чертите на лицето му се изопват в сурово изражение и докосна бузата му с пръсти.
— Моля те — прошепна, — не ме гледай така. Не те лъжа.
Ройс се опита да пренебрегне невинното й докосване. В паметта му веднага изплува споменът за това с каква нежност бе целунала раните му и той се помъчи да го заглуши, казвайки:
— Предполагам, че не си знаела нищо и за плановете на баща си?
— В никакъв манастир нямаше да ходя — отвърна тя откровено. — Нали щяхме да заминаваме с теб на другата сутрин? Никога не бих направила нещо толкова… толкова подло.
Доста разочарован от безкрайните й лъжи, Ройс я хвана за раменете и я целуна по устните. Вместо да се възпротиви, тя отговори страстно на целувката му, прегърна го и го притегли плътно до себе си. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, обсипвайки го с ласки, а езикът му проникна в устата й.
Докато страстта му се разгорещяваше, изведнъж го осени ужасното прозрение, че е сбъркал. Сбъркал за всичко. Когато най-сетне успя да намери достатъчно сили, за да проговори, той отдели устни от нейните, погали я по страните, повдигна брадичката й и рече:
— Погледни ме, Дженифър.
Очите й срещнаха неговите — бяха изпълнени с невинност и доверие.
— Не си знаела нищо за заговора на баща си, нали? — това не беше въпрос, а по-скоро изявление.
— Нямаше никакъв заговор — отвърна простичко тя. Ройс отметна главата си назад, затворил очи, опитвайки се да заглуши очевидната истина — че след като я бе принудил да му се отдаде, тя бе избягала в „Мерик“, където трябваше да изтърпи подигравките на хората от собствения си клан… После той я бе отвлякъл, насилвайки я да се омъжи за него, беше я разкарвал из цяла Англия в проливни дъждове и жега и накрая великодушно й бе предложил да й прости и да забравят миналото.
Изправен пред трудния избор да разбие всичките й илюзии относно баща й, или да продължи да играе ролята на свиреп злодей, Ройс избра първото. Той погали косата й и каза:
— Дженифър, искам да ти кажа, че не съм чудовището, за което ме мислиш.
Тя кимна безмълвно.
— Когато потеглих към замъка „Мерик“, очаквах баща ти или някой друг от клановете да се опита да наруши договора, гарантиращ сигурността ми на територията на Шотландия. Разположих мъже по всички пътища, водещи натам, с нареждането да не пропускат нито една група хора, без да ги разпитат.
— И не са хванали никого, който да се опита да наруши договора, нали? — обади се жена му.
— Не — призна херцогът. — Това, което откриха обаче, беше файтонът на една игуменка, придружена от още дванайсет монахини, които бързали да стигнат до „Мерик“. Противно на твоето мнение — добави кисело — аз и хората ми нямаме обичай да тормозим духовническото съсловие. Следвайки инструкциите ми, моите войници разпитали монахините за целта на пътуването им — карайки ги да повярват, че са там в качеството си на техен ескорт. Игуменката ги уверила, че отиват в „Мерик“ за теб.
Изящните вежди на момичето се намръщиха и Ройс направи кратка пауза, изпитвайки съжаление, че ще трябва да й съобщи тази горчива истина. Думите й обаче прекъснаха колебанията му.
— Продължавай.
— Игуменката била забавена от проливните дъждове, излели се на север. Ето защо баща ти и отец Бенедикт е трябвало да измислят онази лъжа, че на добрия свещеник изведнъж му станало твърде зле, за да проведе церемонията. Според игуменката самата лейди Дженифър Мерик била решила да отиде в манастир, за да избегне нежелания брак. Бъдещият й съпруг обаче нямал никакво намерение да й позволи да обрече живота си на Бога, поради което цялата операция по измъкването й както от „Мерик“, така и от лапите на безбожния Черен вълк, трябвало да се проведе тайно.
Дженифър го гледаше с широко отворени очи.
— Баща ти беше намерил идеалното отмъщение — след като бракът ни беше консумиран предварително, анулирането му беше невъзможно. Както и евентуалният развод. Без възможност да се оженя повторно, аз щях да бъда лишен от законен наследник, а по този начин всичко това — „Клеймор“ и всичко друго, което притежавам — щеше да се върне при краля след моята смърт.
— Не… не ти вярвам — поклати глава Дженифър, след което се поправи: — Тоест вярвам ти, че приемаш насериозно тази история, но простата истина е, че баща ми никога не би направил подобно нещо — да ме затвори някъде за цял живот, без преди това да ме попита какво мисля аз по въпроса.
— Напротив. Той би направил точно това.
Изражението й беше такова, че Ройс изведнъж осъзна колко тежко й беше да приеме горчивата истина.
— Баща ми… ме обича. Той никога не би постъпил така дори и за да си отмъсти на теб.
Херцогът потрепери, чувствайки се като варварин, както често го наричаха, задето се опитваше да разбие илюзиите й.
— Права си — въздъхна тежко той. — Сигурно е било грешка.
Тя кимна.
— Точно така. Грешка. — Тя му се усмихна и сърцето му ускори ритъма си, защото Дженифър никога преди не му се беше усмихвала така. Усмивката й бе изпълнена с вяра, одобрение и нещо друго, което той не можеше точно да определи.
Момичето стана и се доближи до прозореца, наслаждавайки се на красивата звездна нощ. По зъберите на крепостната стена горяха факли и силуетите на стражите, които патрулираха в късния час, се открояваха ясно на фона на оранжевата светлина. Съзнанието й обаче изобщо не беше ангажирано с мисли за тях — то бе концентрирано единствено върху високия чернокос мъж, който стоеше зад нея. Той бе искал да се ожени за нея — това беше толкова трогателно, толкова почтено, че тя още не можеше да повярва.
Дженифър прокара пръст по стъклото пред себе си, спомняйки си всички онези безсънни нощи, през които не можеше да спре да мисли за Ройс, когато тялото й се чувстваше празно без неговото и буквално й се плачеше за силните му прегръдки. Чу как той се приближава зад нея и знаеше какво ще се случи между тях, както знаеше, че го обича. Боже мой, тя обичаше най-големия враг на семейството си! Беше го разбрала още в „Хардин“, но тогава бе по-силна — и по-уплашена. Уплашена от това какво ли ще се случи с нея, ако си позволи да се влюби в мъж, за когото не беше нищо повече от мимолетно удоволствие. Но тази вечер Дженифър узна и още нещо — той също я обичаше. Това обясняваше всичко — и гнева, и смеха му, и търпението му… и думите, които бе изрекъл в двора на замъка.
Тя усети присъствието му още преди ръката му да обгърне снагата й, притискайки я нежно към мускулестите му гърди. Очите им се срещнаха в отражението на прозореца и тя поиска той да й обещае само още едно нещо — нещо, което би свалило бремето на вината й за това, че му отдава любовта и живота си. С треперещ от вълнение глас попита:
— Ще ми се закълнеш ли, че никога повече няма да вдигнеш ръка срещу семейството ми?
— Да — дрезгаво й прошепна той.
Изпълнена с нежност и топлота, Дженифър затвори очи, напълно предавайки се в силните му ръце. Той наведе глава, целуна слепоочието й и я погали по гърдите. Докосването на устните му я възпламеняваше, оставяйки горещи следи по лицето й, а пръстите му се плъзнаха под дрехата й.
Потънала в дълбокия океан на усещанията, тя изобщо не се възпротиви, когато устните му се сляха с нейните, а ръцете му я притеглиха още по-близо към тялото му. Роклята й се свлече на земята и тя не изпита никакъв срам от обстоятелството, че е гола пред него, защото в следващите секунди и той се освободи от дрехите си. Ройс нежно я положи в леглото — мускулестите ръце и рамене на съпруга й изглеждаха като излети от бронз на светлината на свещите. Младата жена обви ръце около врата му, пръстите й се заровиха в къдриците му и устата му се притисна в нейната. Езикът му потърси пролука между устните й и тя го прие с желание, предоставяйки му своя. Невинният й плам, ласките й и огнената й страст бяха нещо, на което изгладнялото за сласт тяло на Ройс не можеше да се съпротивлява. Той повдигна бедрата й и проникна в нея, докато тялото му се извиваше, опитвайки се да се слее с нейното.
