— Чудесно! — отвърна тя.
— Добро утро, мила! — изчурулика щастливо и леля Елинор. — Изглежда, тази сутрин си в чудесно настроение.
— Добро утро, лельо — отговори на поздрава Джени, след което размени любезности и с останалите мъже, които бяха седнали на масата — сър Стефан, сър Годфри, сър Лайънъл, сър Юстас, Арик и отец Грегъри. Те й се сториха малко мрачни и унили тази сутрин — единствено Арик сякаш беше бодър. Пренебрегвайки го напълно, тя впери поглед в отец Грегъри, който не изглеждаше по-добре от другите, и попита съпруга си:
— Какво им има на всички?
— Плащат си за запоя и жен… ъ-ъ-ъ, тъй де, запоя предната нощ — обясни й Ройс.
Изненадана, тя се вторачи в младия свещеник, който тъкмо отпиваше от халбата с бира.
— И вие ли, отец Грегъри?
Божият служител се ухили, изчерви се и заяви:
— Виновен съм в първото, милейди, но дължа да отбележа, че съм напълно невинен за второто.
— Очаквах да се случи нещо подобно, ето защо рано тази сутрин слязох до кухните да приготвя отвара против махмурлук, но изобщо не можах да открия съставките, които ми трябваха! — заяви леля Елинор.
Споменаването на кухните веднага привлече вниманието на Ройс и той изгледа възрастната жена.
— Смятате ли, че на кухните ми им липсва нещо — нещо, което да направи всичко това — той посочи към блюдата от обяда — по-приятно за вкуса?
— Определено, ваша светлост! — веднага отговори тя. — Беше голям шок за мен да видя, че в кухните ви липсват толкова много важни съставки като стафиди, джинджифил, канела, риган или карамфил… И не видях дори един кестен, а кестените, орехите, лешниците и бадемите са чудесни подправки, да не говорим пък какви десерти и сосове се приготвят с тяхна помощ…
При споменаването на „десерти и сосове“ вниманието на цялата маса изведнъж бе привлечено към леля Елинор като с магнит. Само Арик си остана привидно незаинтересован, очевидно предпочитайки студения гъши бут, който нагъваше, пред нещата, за които говореше жената. За разлика от него Ройс напълно бе забравил за жилавата гъска. Той гледаше съсредоточено жената, а в главата му се оформяше една идея.
— Смятате ли, че ще можете да откриете съставките, които ви трябват, в околностите на замъка или на селския пазар? — попита той.
— Разбира се.
— В такъв случай — започна херцогът — отсега нататък кухните са на ваше разположение и занапред ще очакваме най-разнообразни вкусни ястия. Смятате ли, че ще можете да се справите с тази задача?
— Много време мина, откакто не съм се навъртала около кухните в собствения си замък, но някои неща не се забравят, милорд.
— Чудесно — рече Ройс, след което се обърна към Албърт Пришам, който тъкмо идваше насам: — Току-що предоставих кухните на грижите на лейди Елинор.
Костеливото лице на иконома остана безизразно и той се поклони учтиво, но ръката, с която държеше бастуна си, се стегна в юмрук около дръжката му, докато изричаше:
— Както вече ви казах, ваша светлост, храната няма голямо значение за мен.
— А изобщо не трябва да бъде така, сър Албърт! — намеси се леля Елинор в разговора. — Вие се храните само с вредни за вашето здраве неща. Ряпата, тежките храни и мазните сирена са абсолютно неподходящи за болните от подагра.
Икономът се смръщи:
— Не съм болен от подагра, госпожо.
— Но ще се разболеете, ако продължите да я карате така! — извика му победоносно възрастната жена, радостна от възможността за изява, която й се предоставяше.
Без да й обръща внимание, сър Албърт се обърна към херцога:
— Ако желаете да започнете обиколката из имението, можем да тръгнем веднага. — Ройс кимна и икономът добави: — Вярвам, че когато огледате всичко, няма да кажете, че на замъка му липсва нещо…
Херцогът го изгледа строго, след което се усмихна на Дженифър и прошепна в ухото й:
— Надявам се, че си спала достатъчно, защото отново смятам да те държа будна през цялата нощ…
Тя усети как страните й поруменяват. В следващия миг Арик се изправи и Ройс му нареди да придружи съпругата му до покоите й. Когато се озова там, младата жена прекара известно време в компанията на шивачките, преправящи тоалетите й, след което мислите й се прехвърлиха върху сър Албърт, към когото, изглежда, слугите се отнасяха с голямо уважение. Как ли бе успял да спечели уважението им, запита се Дженифър. Нещо повече — съдейки по реакцията на Агнес, прислужниците изпитваха не само уважение към него, но и страх. Размишлявайки по тези въпроси, Дженифър неусетно тръгна по стълбите, водещи към вътрешния двор, и излезе на чист въздух. Там видя сър Лайънъл, сър Годфри и сър Юстас, които се мъчеха да се поупражняват малко с мечовете след изтощителната нощ.
— Виждали ли сте отец Грегъри? — попита тя, оглеждайки се за монаха.
Сър Юстас й каза, че преди час и нещо бил зърнал божия служител да говори с каруцаря на замъка, след което я упъти как да стигне дотам. Отделението за каруците се намираше от другата страна на двора, след ковачницата. Тя се запъти в указаната посока и не след дълго чу мъжки глас, който й каза:
— Търсите ли някого, ваша светлост?
— Да — вас — отвърна момичето, защото това беше отец Грегъри. — Исках да ви попитам за… за някои неща. Но не тук — рече бързо, оглеждайки се наоколо.
— Какво ще кажете да се поразходим извън замъка? — попита монахът, разбирайки желанието на Дженифър да разговарят далеч от любопитни очи и уши.
Тъкмо се бяха приближили до портите на крепостта, когато един от стражите се обърна към нея:
— Съжалявам, милейди, но ми е наредено да не ви пускам навън, освен в случаите, когато сте в компанията на нашия господар.
Тя примигна изненадано.
— Моля?
— Не можете да напускате за…
— Добре ви чух — каза спокойно, едва сдържайки гнева си. — Да не би да се опитвате да ми кажете, че съм… че съм затворничка тук?
— Става въпрос за вашата сигурност, милейди… — учтиво й отвърна пазачът.
Мислейки си, че той имаше предвид инцидента в селото, младата жена се опита да го успокои:
— Но аз имах намерение да се поразходя съвсем близо, покрай онези дървета…
Стражът обаче беше непреклонен:
— Съжалявам. Имам изрично нареждане.
— Разбирам — промълви херцогинята. — Обаче искам да ми кажете нещо… Тези заповеди само за мен ли се отнасят или за всеки, който иска да излезе навън?
Пазачът отмести поглед от нея.
— Само за вас, милейди. И за вашата леля.
Чувствайки се унизена и ядосана, тя побърза да се отдалечи. Отецът тръгна след нея.
— Не мога да повярвам! — прошепна тя. — Държат ме като затворник тук…
— Така е, но надали ще намерите по-прекрасен затвор… — опитвайки се да я успокои, каза свещеникът. — Не съм виждал по-хубав замък от „Клеймор“ през живота си.
— Затворът — мрачно заяви Дженифър — си е затвор, независимо как изглежда!
— Възможно е — не се отказваше отец Грегъри — вашият съпруг да се е ръководел от някакви други съображения, когато е издал тази заповед. — Изричайки тези думи, той отвори вратата на параклиса, а тя го последва вътре.
— И какви са те според вас? — попита младата жена, когато полумракът на помещението ги обгърна.
— Нямам никаква представа — усмихна се свещеникът. — Ала съпругът ви не ми изглежда като човек,
