— Малко. Не ми отговори на въпроса. — Смени темата тя. — Защо съм затворена тук?
Той взе дланите й в своите и я погледна нежно в очите.
— Това е само за няколко дни… — промълви тихо и я целуна по шията. — Само за няколко дни… докато не се уверя, че няма да има никаква опасност… отвън… — каза, продължавайки да я целува.
Успокоена, Дженифър го прегърна и се отдаде на незабравимото удоволствие от взаимните им целувки.
Слънцето вече започваше да се спуска, когато те прекосиха вътрешния двор на замъка, насочвайки се към голямата зала.
— Чудя се какво ли е приготвила леля Елинор за вечеря? — каза усмихната Дженифър.
— Точно в момента — отвърна й Ройс, хвърляйки й многозначителен поглед — апетитът ми е изострен за нещо друго, а не за храна. Обаче, след като така и така сме на темата, леля ти наистина ли е толкова добра в готвенето?
Тя се поколеба.
— Да ти кажа честно, не мога да си спомня някой от семейството ми да я е хвалел за кулинарните й умения. Виж, за лечебните й способности — това е друго нещо. Мъдри жени от цяла Шотландия идваха при нея за съвети как да приготвят най-различни отвари и мехлеми. Леля Елинор вярва, че подходящата храна, приготвена по подходящ начин, е в състояние да предпази организма от всякакви болести, и че определени храни имат специални целебни сили.
Ройс се намръщи.
— Целебни ястия? Изобщо не съм имал това предвид. — Погледна я замислено, след което изведнъж попита: — А ти? Справяш ли се с готвенето?
— Не съвсем — весело отвърна Дженифър. — Моята специалност са ножиците.
Херцогът се засмя и тя последва примера му, но смехът й скоро секна при вида на сър Албърт, който се приближаваше към тях. Ледените очи на иконома, кльощавото му тяло и тънките злобни устни му придаваха жесток и надменен вид и Джени изпита неприятно чувство.
— Ваша светлост — обърна се той към съпруга й, — виновникът за инцидента с буцата кал е доведен в замъка. — Посочи към ковачницата в далечния край на двора, където двама стражи държаха момче с пребледняло от страх лице. Пред тях вече се събираше тълпа. — Да се заема ли с него?
— Не! — извика младата жена, неспособна да се въздържи. Без да й обръща никакво внимание, икономът продължаваше да се взира в херцога:
— Да, ваша светлост?
— Нямам особено богат опит с цивилните наказателни мерки и процедури — каза колебливо Ройс на Дженифър.
— Ако ти не искаш да се заемеш с това, мога да го направя вместо теб — предложи услугите си тя. — Виждала съм как постъпва баща ми в подобни случаи…
Черният вълк се обърна към иконома:
— Оправи се с формалностите по обичайния начин, а жена ми ще реши какво да е наказанието.
Сър Албърт изскърца със зъби, но се поклони вежливо, приемайки заповедта на господаря си.
— Както желаете, ваша светлост.
Скупчилите се хора им направиха път и на Джени й се стори, че сякаш слугите от страната на Ройс отстъпват много по-далеч, отколкото тези откъм нея.
Когато се приближиха, икономът веднага се зае с огласяването на обвинението.
— Виновен си за умишленото нападение над господарката на Клеймор — престъпление от изключително сериозен характер според английските закони — за което трябваше да получиш наказанието си още вчера! — сурово завърши икономът.
Сълзите се стичаха по лицето на момчето, а една от присъстващите жени, която, както Дженифър се досети, беше майка му, прикри лицето си с ръце и заплака неудържимо. До нея бе застанал съпругът й с каменно изражение и очи, в които се четеше мъката за сина му.
— Отричаш ли това, което си сторил, хлапако? — изръмжа икономът.
Раменете на момчето се разтърсваха от ридания.
— Говори! — извика му сър Албърт.
— Н-н… — хлапакът повдигна рамо и избърса лице в туниката си. — Не!
— Това е добре — усмихна му се зловещо икономът. — Не би искал да умреш с лъжа на устните си, която би проклела душата ти за вечни времена, нали?
Изведнъж ридаещата майка на момчето се отскубна от ръцете на мъжа си и се хвърли напред, прегърна детето си и скри лицето му в пазвата си.
— Направете го тогава! — изкрещя тя. — Направете го по-скоро и да се свършва с това! — Погледът й попадна върху стражите, които посягаха към мечовете си. — Защо го плашите? Не виждате ли колко се страхува? — ридаеше тя отчаяно. — Моля ви… не го плашете повече…
— Извикайте свещеника! — нареди сър Албърт. Внезапно леденият глас на Ройс прогърмя насред двора.
— Не мога да разбера — започна той, махвайки на стражите да приберат остриетата си — защо ни е притрябвала литургия в този час?
— Не литургия, а изповед — обади се икономът, без да осъзнава какво имаше предвид господарят му. После се обърна към майката на виновника: — Предполагам, че мерзкият ви син няма да се лиши от последното си причастие, нали?
Неспособна да продума каквото и да било от задушаващите я сълзи, жената само кимна безпомощно.
— Не! — отсече херцогът, но обезумялата от ужас майка изкрещя:
— Да! Да! Това е негово право — да получи последно причастие, преди да умре!
— Ако детето ви умре — хладно изрече лорд Уестморланд, — това ще е само от задушаване в прегръдката ви, мадам. Отдръпнете се малко и дайте на момчето възможност да си поеме дъх!
Искрица на надежда проблесна на измъченото й лице и тя впери взор в херцога:
— Какво ще му направите, милорд?
— Не аз ще реша съдбата му — отговори й Ройс, а гневът му отново се разпали, когато се сети за обидните думи, с които селяните бяха нарекли жена му при пристигането им. — Тъй като съпругата ми пострада от ръцете му, мисля, че ще е най-справедливо тя да определи наказанието му.
Вместо да изпита облекчение, майката се хвана за устата, впервайки ужасените си очи в жената на Черния вълк. Неспособна да гледа как горката селянка продължава да се измъчва, Дженифър се обърна към момчето и го попита:
— Как се казваш?
То я погледна през сълзи и промълви разтреперано:
— Дж-дж-джейк, м-м-милейди.
Дженифър се замисли как ли баща й би разрешил подобен случай. Тя много добре осъзнаваше, че престъплението не бива да се оставя ненаказано, защото щеше да доведе и до други престъпления и да направи съпруга й слаб в очите на хората. От друга страна, суровостта също не бе решение, особено като се имаше предвид крехката възраст на момчето. Изведнъж й хрумна нещо и тя каза:
— Понякога, когато сме много развълнувани, често вършим неща, които всъщност не сме искали да направим. Това ли се случи, когато хвърли буцата кал по мен? Може би изобщо не си искал да ме удариш?
Джейк преглътна два пъти и призна:
— Аз… аз… винаги уцелвам онуй, в което се целя.
— Наистина ли? — попита тя, опитвайки се да спечели време и да потърси друго решение.
— Да, мадам — прошепна той. — Мога да уцеля заек между очите и да го убия на място, ако е достатъчно близо. Никога не пропускам.
— Наистина ли? — повтори Дженифър. — Аз пък веднъж метнах камък по един плъх от четирийсет крачки и го убих.
— Ухааа! — Момчето явно беше впечатлено.
— Но няма значение — махна с ръка тя. — Ти нямаше намерение да ме убиеш, нали? — изрече и преди
