Кралството на мечтите

— Наистина ли? — попита жена му, но Ройс изобщо не я чу. Той се взираше съсредоточено в долината, а тялото му се бе напрегнало.

— Нещо не е ли наред? — попита тя, проследявайки погледа му, обаче не успя да различи нищо необичайно в тъмнината.

— Мисля си — студено промълви херцогът, докато се взираше в едва забележимите светлинки отвъд селището, — че приятната ни вечер скоро ще бъде прекъсната. Имаме гости. — Проблеснаха още шест миниатюрни светлинки, а след тях дузина други, последвани от два пъти по толкова. — Най-малко стотина, а може би и повече. Всичките на коне.

— Гости… — започна Дженифър, но изведнъж един от стражите наду бойната си тръба, издавайки оглушителен рев. Двайсет и петима от другите войници изведнъж се обърнаха към него и след потвърждението на сигнала надуха своите бойни рогове, процепвайки тишината на нощта. Само за секунди вътрешният двор се изпълни с въоръжени мъже, които взеха да се изкачват по стените, заемайки местата си зад зъберите на крепостта. Изплашена, младата жена се обърна към съпруга си:

— Какво става? Това врагове ли са?

— Бих казал, че идват от „Мерик“.

Сър Годфри и сър Стефан застанаха на стълбите до тях, сграбчили дългите си мечове. Мечове. Кръвопролитие.

Херцогът заповяда нещо на един от военачалниците си, след което погледна към младата си жена. Тя беше притиснала юмрук към устата си, а лицето й бе пребледняло.

— Дженифър — каза нежно той. Тя го погледна и Ройс забеляза, че в очите й се чете ням ужас. Хрумна му, че трябва колкото се може по-бързо да я отведе оттук.

Стотиците факли, запалени в двора и по крепостната стена, обливаха сцената с призрачна жълтеникава светлина. Ройс хвана жена си за ръката и бавно я поведе надолу по стълбите.

Когато затвори вратата на спалнята зад себе си, тя вдигна поглед към него и го попита:

— Не трябва ли да си навън с хората си?

— Не. Те са се справяли с десетки подобни ситуации преди. — Той сложи ръце на раменете й и изрече със спокоен, но твърд глас: — Дженифър, изслушай ме. Заповядал съм на хората си да не атакуват, докато не получат нареждания лично от мен. — Тя потрепери при думата „атакуват“ и херцогът я разтърси лекичко. — Изслушай ме — повтори. — Разположил съм мъже в горите покрай пътя. След няколко минути ще знаем точния брой на приближаващите конници. Мисля, че не става дума за цяла армия, освен ако баща ти не е по-голям глупак, отколкото си мисля. При това едва ли е имал време да призове на оръжие шотландците от другите кланове и да събере достатъчно войници. Според мен става въпрос за някаква група от „Мерик“, включваща баща ти, лорд Хейстингс и лорд Дугъл. Като се има предвид неприятното положение, в което го поставих, когато те отвлякох от „Мерик“, напълно естествено е той да дойде тук и да предяви претенции по повод оскърблението, което съм му нанесъл с това си действие.

— Ами ако става въпрос за група, която идва с мирни намерения? — извика тя. — Тогава какво ще сториш?

— В такъв случай ще спусна подемния мост и ще ги поканя в замъка — отвърна той.

Пръстите й се впиха в ръцете му.

— Моля те, не ги наранявай!

— Дженифър… — започна Ройс, но тя го прегърна силно.

— Не ги наранявай! — не спираше да повтаря. — Ти ми обеща! Ще направя всичко, което поискаш от мен… Всичко… Само не ги наранявай!

Раздразнен, херцогът повдигна брадичката й и я погледна право в очите.

— Дженифър, единственото нещо, което ще пострада тази нощ, е моята гордост. Не можеш да си представиш какво унижение ще бъде за мен да вдигна решетката, да спусна подемния мост и да пусна баща ти да се разхожда в голямата зала на „Клеймор“!

— Теб изобщо не те беше грижа за неговата гордост — ядосано каза тя, — когато нахълта в стаята ми и ме отвлече оттам! Как, мислиш, се е почувствал той тогава, а? Толкова ли е голяма гордостта ти, та да не можеш да я оставиш настрана за няколко часа… Само веднъж?

— Не.

Той произнесе думата с такава убеденост, че Дженифър най-накрая съумя да овладее пристъпа си на паника. Поемайки си дълбоко дъх, тя опря чело в мускулестите му гърди и промълви:

— Зная, че няма да нараниш никого от семейството ми. Ти ми се закле.

— Да — увери я съпругът й, след което я прегърна и бързо я целуна. Обръщайки се към вратата, той се спря, а ръката му беше стиснала дръжката на меча му. — Не излизай оттук, освен ако не изпратя хора да те повикат — нареди й той. — Казах да доведат отец Грегъри, за да свидетелства, че сме венчани и живеем заедно както си му е редът, но предполагам, че пратениците на нашите крале ще поискат да чуят и твоето мнение по въпроса как се чувстваш като моя съпруга…

— Добре — съгласи се тя. — Татко ще бъде в ужасно настроение, но Уилям е по-уравновесен и рядко губи самообладанието си. Бих искала да го видя, преди да си тръгнат — да си поговоря с него и да изпратя съобщение за Брена. Ще му позволиш ли да дойде да ме види?

— Стига да не възникнат усложнения — каза, след което излезе от стаята, затваряйки вратата зад гърба си.

* * *

Голямата зала кънтеше от разгневени мъжки гласове, ехото от които достигаше чак до стаята на Ройс, където се намираше Дженифър. Напрегната, тя нервно обикаляше из помещението, опитвайки се да разбере нещо от бурните препирни, без да спира да мълви горещи молитви към Бога никой от близките й да не пострада. Освен на ядосания си баща можеше да различи и гласовете на братята си, както и тези на лорд Хейстингс, и лорд Дугъл. Изведнъж гласът на Ройс прогърмя из залата, след което настъпи тишина… Злокобна, непредвещаваща нищо добро тишина.

Съзнавайки, че ако излезе в коридора и се притаи в галерията над залата, ще може да наблюдава случващото се, тя тръгна към вратата, но в последния момент се поколеба. Съпругът й се беше заклел, че няма да нарани никого от семейството й, а в замяна на това тя му беше обещала, че ще остане тук, докато не бъде извикана. Не й се искаше да се отметне от думата си.

Отдръпвайки ръка от дръжката на вратата, Дженифър застина за момент. Хрумна й, че можеше да не се отмята от думата си и пак да слуша онова, за което си говорят мъжете долу. Дори не се налагаше да напуска стаята — само трябваше да отвори мъничко вратата. Тя бавно натисна дръжката и…

— Отец Грегъри потвърди, че двойката е венчана както си му е редът — каза един глас, който без съмнение принадлежеше на лорд Хейстингс, пратеникът на крал Хенри. — Тоест Клеймор все пак е спазил уговорката, макар и с известни своеволия от негова страна… Докато вие, лорд Мерик, планирайки да лишите младоженеца от законната му съпруга, сте нарушили съглашението и де факто, и де юре…

Шотландският пратеник измърмори нещо, опитвайки се да помири двете спорещи страни, но бе прекъснат от разгневения глас на баща й:

— Ти, английска свиня такава! Моята дъщеря сама избра да отиде в манастир, тя ме умоляваше да направя това и да й помогна! Дженифър бе готова за сватбата, но изборът да стане монахиня си беше нейно свещено право! Никой крал не може да я лиши от правото й да се посвети на служба на Господ, и ти много добре знаеш това! Доведете я тук! — изрева той. — Тя веднага ще ви каже, че това си беше лично неин избор!

Думите му пронизаха сърцето на Джени като кинжал. Очевидно баща й наистина възнамеряваше да я заключи в манастирска килия, без дори да я попита за това! Щеше да пожертва живота й само за да си отмъсти на най-омразния си враг! Тя с болка осъзна, че баща й изпитваше повече омраза към един чужд човек, отколкото любов към родната си дъщеря.

— Доведете я тук! Ще чуете от собствената й уста, че казвам истината! — продължаваше да нарежда лорд Мерик. — Настоявам да я доведете тук! Варваринът не иска, защото знае, че жена му го презира и ще потвърди думите ми!

Гласът на Ройс бе толкова спокоен и самоуверен, че момичето изведнъж почувства как болката от