Кралството на мечтите

предателството на баща й се примесва със съжаление към него.

— Дженифър ми каза истината — а истината е, че тя изобщо не е знаела за подлия ти замисъл. Ако изобщо изпитваш някакви чувства към дъщеря си, надали щеше да настояваш толкова много да слезе тук и да те нарече лъжец право в лицето.

— Той е лъжецът! — извика Малкълм. — Дженифър ще го докаже с думите си.

— Много съжалявам, че трябва да причиним това на съпругата ви — обади се лорд Хейстингс, — но единственият начин с лорд Дугъл да разберем истината, е като чуем нейното становище по въпроса. Всъщност, ваша светлост — каза той след кратък размисъл, — мисля, че най-добре би било именно аз и лорд Дугъл да я доведем тук, за да предотвратим всяка възможност за влияние върху нея от някоя от двете страни. Бихте ли ни казали как да стигнем до стаята й?

Дженифър бързо затвори вратата, след което се облегна на нея — сърцето й блъскаше като обезумяло в гърдите, а тя се чувстваше буквално разкъсана на две.

Можеше да усети напрежението, витаещо в залата, докато пристъпваше вътре, а кралските пратеници вървяха от двете й страни. Покрай стените на помещението се бяха строили войници от армиите на Ройс, баща й, крал Хенри и крал Джеймс. Самият лорд Мерик, придружен от братята й, бе застанал до камината, на прилично разстояние от съпруга й. Всички присъстващи гледаха към нея.

— Ваша светлост — започна лорд Хейстингс, обръщайки се към Дженифър, но бе прекъснат от баща й.

— Мило дете — каза той, — кажи на тези идиоти, че беше твое решение да потърсиш уединението на манастира, вместо да приемеш съвместния живот с този… с този копелдак! Кажи им, че ме молеше със сълзи на очи да ти помогна, кажи им, че знаеше за…

— Не знаех нищо за това — извика Дженифър, неспособна да издържа повече престорения израз на честност и любов, изписан на лицето му. — Нищо!

Тя видя как Ройс пристъпва напред, видя одобрението в неговите очи, но баща й още не беше свършил.

— Почакай! — изрева лорд Мерик, приближавайки се застрашително към нея с изражение на гняв и неверие на лицето си. — Какво искаш да кажеш с това, че не си знаела нищо? В нощта, когато ти казах, че трябва да се омъжиш за този звяр, ти ме умоляваше да те върна в Белкъркското абатство!

Тя пребледня при спомена за думите, които беше изрекла преди време. Сега те прорязаха съзнанието й с пронизваща яснота: …„Татко, умолявам ви, не искайте от мен да направя това! Всичко друго, само не и това! Ще се върна в абатството или ще отида при леля Елинор, или където ми кажете!“…

— В-в-вярно е, че казах това, но… — запъна се младата жена, поглеждайки към лицето на Ройс, на което се бе изписал гняв.

— Ето! Това доказва всичко!

Дженифър усети как лорд Хейстингс я улавя за ръката, но се изтръгна от хватката му.

— Не, моля ви, изслушайте ме! — извика тя уплашено, а погледът й бе прикован в потрепващите от гняв устни на съпруга й, чийто взор я изгаряше. — Изслушайте ме! Наистина казах това на баща си! Бях забравила за него, понеже ти не би искал да го чуеш — рече, обръщайки се към Ройс. — Но никога — повтарям, никога — не съм се съгласявала с какъвто и да е план първо да се омъжа за теб, а после да отида в манастир! Татко, кажете му! — почти проплака тя към лорд Мерик. — Кажете му, че никога не съм се съгласявала!

— Дженифър — започна баща й, гледайки я с горчивина и презрение, — ти ме молеше да те върна в Белкъркското абатство. Аз просто избрах един по-отдалечен и по-безопасен манастир за теб. Но тъй като никога не съм се съмнявал, че не би изпълнила заповедта на нашия крал, първоначално се възпротивих на молбата ти. Много добре знаеш това…

Погледът й се премести от лицето на баща й към каменното изражение на Ройс и тя бавно се насочи към изхода на залата, имайки чувството, че най-големите й кошмари са оживели.

Зад нея лорд Хейстингс прочисти гърлото си и каза:

— Изглежда, че в този случай имаме големи недоразумения от всички засегнати страни, ето защо, ако бъдете така любезен да ни предоставите подслон в пристройките на крепостта, Клеймор, ви гарантирам, че ще си тръгнем утре сутринта.

В залата настъпи раздвижване и по каменния под отекнаха стъпките на ботуши. Хората взеха да се разотиват. Младата жена почти бе стигнала до горния етаж, когато отдолу изведнъж се разнесоха викове и гласът на баща й прогърмя:

— Копеле! Ти го уби! Ще те убия… — Сърцето на Дженифър се сви и тя светкавично се обърна, втурвайки се надолу по стълбите. Когато влетя в залата, видя, че мъжете са се скупчили около нещо до вратата, а Ройс, баща й и Малкълм сякаш всеки момент щяха да се сбият.

После хората, насъбрали се до вратата, се отдръпнаха и момичето видя брат си Уилям, който лежеше на пода, а от гърдите му се подаваше дръжката на кинжал. Писъкът на Дженифър процепи въздуха:

— Уиляаааам!

После погледът й се спря на дръжката на ножа, завършваща с изображение на вълча глава.

— Арестувайте копелето! — изрева баща й някъде зад нея, опитвайки се да се нахвърли върху Ройс, а войниците на краля едва успяваха да го удържат.

— Кинжалът на сина ви е на пода — обади се лорд Хейстингс. — Трябва да го е изпуснал. Никого няма да арестуваме. Освободете Клеймор.

Ройс се приближи до съпругата си.

— Джени… — започна той, но тя рязко се отдръпна от него. Когато се изправи, в ръцете си държеше кинжала на Уилям.

— Ти го уби! — изсъска тя, а очите й проблясваха от болка, сълзи и гняв.

Този път херцогът изобщо не подценяваше способностите й и намеренията й.

— Пусни кинжала! — нареди й тихо.

Тя го вдигна по-високо, прицелвайки се към сърцето му, и отново извика:

— Ти уби моя брат!

Острието изсвистя във въздуха, обаче Ройс успя да улови китката й и оръжието падна на земята, но дори и тогава той се нуждаеше от всичките си сили, за да я задържи.

Побесняла от мъка и болка, тя се извиваше бясно в ръцете му, без да спира да крещи:

— Дявол! — дереше се тя, докато отнасяха тялото на Уилям. — Дявол! Дявол! Дявол!

— Изслушай ме! — каза изнервено херцогът, сграбчвайки китките й. — Казах му да остане тук, ако иска да поговори с теб. Когато се обърнах с гръб към него, за да го поведа по стълбите, той вече бе извадил кинжала си.

Внезапно ръката на Дженифър изплющя върху бузата му.

— Лъжец! — изкрещя тя, а гърдите й бясно се издигаха и спадаха от вълнение. — Жадуваше за отмъщение само защото повярва, че съм участвала в заговора на баща си! Прочетох го в очите ти! Жадуваше за отмъщение и уби първия човек, който ти се изпречи на пътя!

— Казвам ти, че той пръв извади кинжала си! — каза й Ройс, но вместо да я успокои, това я раздразни още повече.

— Аз също те нападнах с кинжал! — крещеше неистово. — Но ти успя да предотвратиш атаката ми, все едно ставаше дума за детска игра! Уилям беше наполовина колкото теб и въпреки това вместо да отнемеш оръжието му, ги го уби!

— Дженифър…

— Ти си истински звяр! — прошепна тя, гледайки го така, сякаш той бе някакво чудовище.

Пребледнял от чувство за вина и разкаяние, херцогът се опита още веднъж да я убеди:

— Давам ти честната си дума, че…

— Честната ти дума! Последния път, когато ми даде честната си дума, ми се кълнеше, че никога няма да нараниш някого от семейството ми!

Тя го зашлеви за втори път, влагайки в удара достатъчно сила, че да отметне главата му настрани.

Херцогът я остави да си върви. Когато чу как вратата към стаята й се затръшва, Черният вълк се