Кралството на мечтите

доказва — добави тя на Гауин, — че на рицарството изобщо не му е минало времето!

— Това обаче няма да ми помогне особено — обади се младият оръженосец. — Докато аз самият не стана рицар, нямам право да предизвиквам други рицари… Родерик само ще ми се изсмее в лицето, и кой би могъл да го обвини?

— Навярно има и друг, по-изтънчен начин да спечелиш сърцето на своята дама… Надали всичко зависи само от физическата сила и умения… — включи се Дженифър.

Ройс се заслуша по-внимателно, надявайки се да подочуе нещичко, което да му помогне да смекчи нейното сърце.

— Например, милейди? — попита Гауин.

— Ами има музика, песни…

На Ройс му прилоша при мисълта да пее песнички на Дженифър. Дълбокият му баритон навярно би разлаял всички песове в околността.

— Когато беше паж, не се ли научи да свириш на лютня или на някакъв друг инструмент? — попита младата жена.

— Не, милейди — призна натъжено оръженосецът.

— Така ли? — Херцогинята беше изненадана. — Мислех си, че в подготовката на всички пажове влиза овладяването на някой музикален инструмент…

— Ако ме бяха пратили в замъка на някой семеен лорд, навярно сега нямаше да имам проблеми със свиренето. Обаче мен ме дадоха на Ройс, а той обичаше да казва, че лютнята е абсолютно безполезна в битка, освен ако не я размахам и не цапардосам врага си по главата с нея.

Юстас го изгледа сърдито, защото Гауин изобщо не помагаше на господаря си с тези думи, но младият мъж бе твърде увлечен от мисълта как да направи впечатление на лейди Ан, за да забележи.

— Няма ли нещо друго, което да мога да сторя? — попита той с надежда в очите.

— Точно така! — Плесна с ръце Джени. — Поезия! Можеш да я посетиш, след което да й изрецитираш някое стихотворение, което особено харесваш!

Ройс се намръщи, опитвайки се да си спомни някакво стихотворение, но единственото, за което се сещаше, беше:

Познавах аз една девойка, хей!
Наричахме я всички Мей!
Тя беше доста хубаво момиче
И честичко в сеното я събличах…

Лицето на Гауин помръкна и той поклати глава.

— Май не знам никакви стихотворения… А! Сетих се! Веднъж Ройс ми каза едно. Започваше така: „Познавах аз една девойка, хей! Наричахме я всички…“

— Гауин! — извика херцогът, прекъсвайки оръженосеца си. Лицето на съпругата му се вкамени и той продължи с къде-къде по-спокоен тон:

— Мисля, че това не е точно… ъ-ъ-ъ, поезията, която лейди Дженифър имаше предвид…

— Добре де, какво ми остава тогава? — попита младежът безпомощно. С надеждата, че неговият кумир ще му помогне за покоряване на женските сърца, той се обърна към Ройс: — Вие какво направихте, когато за пръв път пожелахте да впечатлите дамата, която ви бе харесала? Навярно вече бяхте станали рицар — показахте ли й на какво сте способен на полето на честта?

След като сам беше издал присъствието си пред Дженифър, на херцога не му оставаше нищо друго, освен да се присъедини към компанията. Той се облегна на камината и започна:

— Тогава още не бях рицар — каза, а на устните му играеше иронична усмивка, докато поемаше халбата с бира от ръцете на прислужника.

— На колко години бяхте? — нетърпеливо попита Гауин.

— На осем, доколкото си спомням…

— И как я впечатлихте?

— Ами, организирах състезание със Стефан и Годфри, в което се надявах да блесна с уменията си, с които особено се гордеех тогава, и така да впечатля девойката.

— Какво състезание? — леля Елинор очевидно беше заинтригувана.

— Състезание по плюене. — Херцогът се стараеше да запази сериозния си тон, наблюдавайки крадешком дали Дженифър няма да се усмихне на детинските му лудории.

— И победи ли? — попита сър Юстас през смях.

— Естествено — заяви гордо Ройс. — Тогава можех да плюя по-далеч от всяко хлапе в Англия. Пък и бях взел предварителни мерки, подкупвайки Стефан и Годфри.

— Моля да ме извините — каза съпругата му и се изправи. Лорд Уестморланд изведнъж реши да съобщи на всички новините, след като темата така и така беше повдигната.

— Дженифър — започна той, — турнирът, който се организира в околността всяка година, отсега нататък ще бъде значително по-мащабно събитие. Вместо традиционните единоборство, сега участниците ще бъдат разделени на два отбора, които ще се сражават на терена. В духа на примирието между Шотландия и Англия Хенри и Джеймс решиха да поканят и рицари от Шотландия да вземат участие.

Този вид състезания беше доста по-кървав и опасен от двубоите между отделните рицари и не напразно беше забранен от папата преди четиристотин години. Преди две столетия обаче модата му се беше върнала и големият брой жертви, изглежда, не пречеше на силния интерес към него както от страна на зрителите, така и на участниците.

— Днес пристигна пратеник от Хенри, който потвърди промяната — продължаваше Ройс. Когато видя, че тя продължи да го слуша без особен интерес, добави: — Аз също ще взема участие в турнира.

Щом Вълкът каза това, жена му вдигна вежди и го изгледа презрително, след което му обърна гръб и се насочи към стълбището. Той се загледа подире й и щом Дженифър изчезна от погледа му, изведнъж реши да я последва. Тя тъкмо затваряше вратата на стаята си, когато херцогът се появи и нахълта в помещението. Жена му само го погледна мрачно.

— Рицарите от Южна Шотландия ще участват ли в турнира? — попита неочаквано тя.

— Да — отвърна той.

— Как така промени решението си да не участваш в подобни мероприятия?

— Кралят ми нареди да се включа и аз.

Гневът изведнъж изчезна от лицето й — то пребледня като пергамент. Тя потръпна.

— Имам и друг брат… Не го обичам толкова, както обичах Уилям, но той навярно ще се опита да ти отмъсти в груповия бой. Той е едър почти колкото теб… — Брадичката й трепереше, а в очите й проблясваха сълзи. — Баща ми също е много опитен рицар, въпреки възрастта си. Смъртта ти много ще го зарадва. Надявам се… — рече примирено — да проявиш малко доброта и да не убиваш Брена. Тя е единственият близък човек, който ми остана.

Ройс знаеше, че никак не й се иска да бъде докосвана от него, но въпреки това не можа да се въздържи и я притегли в обятията си. Съпругата му се напрегна, но не се възпротиви. Той я погали по косата и прошепна дрезгаво:

— Дженифър, моля те, моля те, престани да правиш така! Недей да страдаш толкова, за Бога! Плачи! Изплачи си мъката и ще ти олекне… Крещи ми, обиждай ме, само не ме гледай така, все едно съм убиец!

И тогава разбра.

Разбра защо я обичаше и кога точно за пръв път бе усетил това чувство — припомни си онази полянка в гората, където един ангел, облечен като паж, го бе погледнал със сияйните си сини очи и нежно му бе казал: „Мисля, че мълвата за теб изобщо не отговаря на истината. Всички неща, за които разправят, че ти си ги извършил — те просто не са верни. Не могат да са верни! Не им вярвам!“

Сега обаче тя вярваше на всичко, което се говореше за него, и имаше пълните