приближи до камината и се загледа в пламтящия огън. Беше се случило толкова бързо — Уилям беше точно зад гърба му, докато той стоеше до вратата, чакайки неканените си гости да напуснат залата. С периферното си зрение Ройс бе зърнал проблясъка на кинжал, измъкващ се от ножницата, и бе реагирал инстинктивно. Нямаше никакво време за размисъл — ако Уилям не се намираше толкова близо до гърба му навярно щеше да реагира с по-малко привързаност и повече внимание.
Сега обаче си припомни, че бе преценил внимателно младия мъж още преди да го покани да поговори с доведената си сестра, и той не му се беше сторил агресивен.
Вдигайки ръка, Ройс потърка челото си и затвори очи, но не можа да заглуши гласа на истината. А тя беше следната — или инстинктите му по отношение на агресивността на Уилям го бяха подвели, или той току-що бе убил един невинен млад човек, който бе извадил кинжала си единствено като предохранителна мярка, в случай че Ройс се опиташе да го измами.
Съмненията на Черния вълк прераснаха в почти непоносимо чувство за вина, провокирано от дългогодишния му опит в преценките за хората, които винаги се бяха оказвали правилни. За повече от тринайсет години той не бе грешал нито веднъж, а ето че сега бе сметнал Уилям за напълно безопасен.
Двайсет и трета глава
През седмицата, която последва, Ройс за пръв път се сблъска със стена, която не можеше да преодолее — ледената стена, която Дженифър беше издигнала около себе си.
Една нощ той бе отишъл при нея, мислейки си, че правенето на любов би я накарало да му прости. Обаче не беше станало така. Жена му изобщо не се бе съпротивлявала — тя просто беше извърнала лице настрани, затваряйки очите си. Когато напусна постелята й, се чувстваше като истинско животно, както тя самата го бе нарекла. А предната нощ се беше опитал да спори с нея за Уилям, въобразявайки си, че гневът е в състояние да помогне там, където ласките не можеха. На съпругата му обаче изобщо не й беше до разправии — тя просто се бе оттеглила в стаята си, заключвайки вратата.
Сега, докато седеше до Дженифър по време на вечерята, той се взираше в нея, но не му хрумваше нищо, което би могъл да каже. Не че изпитваше кой знае каква нужда да говори, защото рицарите му знаеха за обтегнатите му отношения с Дженифър и се стараеха всячески да ги разведрят. Всъщност като че ли единствените хора на масата, които не обръщаха внимание на напрегнатата обстановка, бяха лейди Елинор и Арик.
— Виждам, че сърнешкото задушено ви е харесало — каза леля Елинор, обръщайки се към всички и посочвайки към празните чинии и блюда на масата. Тя сякаш изобщо не забелязваше, че Ройс и Дженифър почти не бяха докоснали храната. Усмивката й обаче помръкна, когато видя как Арик нагъва неизменната гъска. — С изключение на теб, мило момче. Ти си последният човек, който трябва да яде гъска. Така само ще задълбочиш здравословните си проблеми, ала кой да ме слуша! Сърнешкото задушено е идеално за стомаха ти, но ти даже не го докосна!
— Изобщо не му обръщайте внимание, мадам — обади се сър Годфри, докато оставяше чинията си настрана и потупваше корема си. — Нали ние си излапахме порциите!
— Беше страшно вкусно! — включи се и сър Юстас.
— Невероятно! — избоботи сър Лайънъл.
— Изключително — съгласи се Стефан Уестморланд, хвърляйки загрижени погледи към брат си.
Единствено Арик не продума нищо, просто защото винаги мълчеше.
Когато леля Елинор се отдалечи, сър Годфри се обърна към Арик и му се скара:
— Можеше поне да го опиташ! Тя го направи специално за тебе!
Великанът остави гъшето бутче и бавно се обърна към рицаря. Сините му очи бяха толкова студени, че Дженифър инстинктивно си пое дълбоко дъх и го задържа, очаквайки експлозията на някакво физическо насилие.
— Не му обръщайте внимание, лейди Дженифър! — помъчи се да я успокои сър Годфри, забелязвайки тревогата й.
След вечерята Ройс излезе за малко да поговори по някои въпроси с началника на стражата. Когато се върна, завари жена си да седи до камината сред останалите рицари. Темата на разговора беше несподелената любов на Гауин към лейди Ан и херцогът въздъхна облекчено, когато видя едва забележимата усмивка, появила се на устните на съпругата му. За пръв път през тази седмица Дженифър се усмихваше. Вместо да се присъедини към компанията, рискувайки да развали настроението й, Черният вълк се облегна на една каменна колона и махна на прислужника да му донесе халба бира.
— Ако бях рицар — горещеше се Гауин, — щях да предизвикам Родерик на двубой на тазгодишния турнир!
— Просто изумително! — пошегува се сър Годфри. — Така лейди Ан ще може да оплаче трупа ти, след като сър Родерик приключи с теб.
— Той изобщо не е по-силен от мен! — възмути се оръженосецът.
— Какъв е този турнир? — попита Дженифър, опитвайки се да отвлече вниманието му от омразата към сър Родерик.
— Всяка година, след като се прибере реколтата, се организира турнир в долината, на който идват рицари от близо и далеч — е, не по-далеч от пет дни път с кон…
— Аха — каза тя, припомняйки си как слугите оживено разговаряха за участниците в тазгодишното събитие. — Вие всички ли ще се включите в него?
— Най-вероятно — потвърди сър Стефан, след което добави, предугаждайки въпроса й: — С изключение на Ройс. Той смята тези състезания за нещо безсмислено.
Пулсът на Джени се ускори при споменаването на името на съпруга й. Дори и сега, дори и след ужасното нещо, което бе направил, лицето му караше сърцето й да тупти. Последната нощ тя стоя будна до ранни зори, борейки се с глупавото желание да отиде при него и да го помоли по някакъв начин да облекчи мъката й. Колко нелепо беше да моли за изцеление именно човека, който беше причинил болката й, помисли си тя, но дори тази вечер, когато ръкавът на ризата му докосваше случайно ръката й, тя изпитваше импулсивното желание да се хвърли в обятията му и да изплаче тъгата, насъбрала се в душата й.
— Навярно лейди Дженифър или лейди Елинор — каза сър Юстас — могат да предложат някакъв по- безопасен за теб начин, чрез който да спечелиш сърцето на лейди Ан? Едва ли двубоят е единственото разрешение на въпроса, нали? — Вдигайки вежди, рицарят погледна въпросително към херцогинята.
— Нека първо да помисля малко — рече Джени, благодарна на възможността да се концентрира над нещо, различно от смъртта на брат си или предателството на съпруга си. — Лельо Елинор, на вас идва ли ви нещо наум?
Възрастната жена остави настрана бродерията си, приглади косата си и каза:
— Сетих се! По мое време имаше един старинен обичай, който ме беше впечатлил много, когато бях девица.
— Наистина ли, мадам? — оживи се Гауин. — Какво трябва да направя?
— Ами — започна лелята, усмихвайки се, докато си припомняше отминалото време, — трябва да отидеш до замъка на лейди Ан и да извикаш на всичките му обитатели, че тя е най-красивата дама на света!
— Не мога да разбера какъв смисъл има в това… — зачуди се Гауин, почесвайки се по главата.
— После — не спираше да обяснява лейди Елинор — ще предизвикаш на двубой всеки рицар от замъка, който не е съгласен с твоето твърдение… Поне неколцина рицари веднага ще се отзоват на предизвикателството ти, за да защитят честта на своите дами… Ти ще ги победиш — завърши тя самодоволно, — след което ще ги изпратиш при лейди Ан… Там те ще трябва да паднат на колене пред нея и да й кажат: „О, милейди, покорявам се пред вашата грация и красота!“
— Ох, лельо Елинор! — закикоти се Дженифър. — Наистина ли така правеха рицарите по твое време?
— Естествено! Че какво му има на този обичай? Дори бях чувала, че се е практикувал до неотдавна…
— Изобщо не се съмнявам — рече галантно сър Стефан, — че мнозина рицари са били победени от смелите поклонници на красотата ви, милейди, и са коленичели пред вас.
— Колко сте любезен, драги! — Плесна с ръце лелята. — Благодаря ви много за милите думи. Това
