— Виж, идва още една група! — каза, посочвайки на изток, където един отряд от пешаци и рицари на коне тъкмо преваляше хълма. Гостите и участниците заприиждаха на групи от по стотина души още от миналата седмица, в резултат на което „Клеймор“ се препълни още на втория ден и благородниците трябваше да се примирят със ситуацията и да лагеруват на открито. Това обаче едва ли ги притесняваше особено, си мислеше младата жена, съдейки по луксозните павилиони и палатки, които аристократите предвидливо бяха взели със себе си.
— Никога не сме виждали нещо подобно — възкликна Агнес.
— Селяните правят ли това, което наредих?
— Да, милейди, и цял живот ще ви бъдем благодарни за помощта ви! За една седмица припечелихме повече грошове, отколкото през целия си живот, и още никой не е посмял да ни мами, както ставаше на предишните турнири…
Джени се усмихна и повдигна косата от гърба си, оставяйки лекият октомврийски ветрец да погали врата й. Когато първите палатки започнаха да се издигат в долината, възникна необходимостта от изхранването на гостите, които започнаха безцеремонно да отнемат добитъка на селяните, подхвърляйки им насреща дребни монети. Когато херцогинята разбра за произвола, нареди на слугините си да изработят емблеми, на които беше изрисувана вълча глава, след което събра селяните във вътрешния двор на замъка, за да им ги раздаде.
— Съпругът ми — заяви тя на скупченото множество — не може да толерира подобно отношение към поданиците му. Вие си решавате какво да продавате и на каква цена, но ако аз бях на ваше място — посъветва ги с усмивка тя, — щях да продавам на най-високата цена, която ми предлагат, а не на първия срещнат. Носете тези емблеми, защото те означават, че се намирате под закрилата на Черния вълк! Гарантирам ви, че никой няма да посмее да ви стори нещо лошо.
Насъбралите се хора се оживиха и се разнесоха одобрителни викове. Дженифър обаче още не беше свършила.
— Когато всичко това приключи, ще проуча откъде можем да закупим нови тъкачни станове. Ако вложите изкараните за тази седмица пари в нови станове, ще спечелите още и още. Помислете над това — добави. — А тъй като отсега нататък подобен турнир ще се провежда всяка година, би било добре да имате повече добитък и други стоки, които да продадете на следващия.
Агнес погледна господарката си със сълзи в очите.
— Господ ви е изпратил тук, милейди! Бъдете благословена за добрините, които ни направихте! Всички от селото знаят, че съм личната ви камериерка, и искат да ви предам, че дълбоко съжаляваме за посрещането, което ви устроихме… Винаги ще ви бъдем благодарни за всичко, което сторихте за нас…
— Благодаря ти — кимна момичето. — Трябва да ти кажа обаче, че идеите ми за печалбата от турнира и становете са шотландски — големи спестовници сме ние планинците.
— Ама сега сте англичанка, ако ме извините, че ви говоря тъй. Омъжена сте за нашия господар и това ви прави една от нас.
— Аз съм шотландка — отвърна гордо Дженифър — и нищо не може да промени този факт!
— Да, но утре, на турнира, всички се надяваме, че ще бъдете на наша страна! — каза Агнес.
Дженифър бе казала на съпруга си, че възнамерява да посети шотландския павилион и той се беше съгласил, но само при условие тя да бъде придружена от хората му. Ескортът, предвиден за нея, се състоеше от петнайсетина мъже от личната му охрана, включително Арик, Стефан, Годфри, Юстас и Лайънъл — всички въоръжени и на коне. Докато яздеха към западния край на долината, където бяха отседнали сънародниците й, Стефан каза:
— Може би за пръв път от десетилетия толкова много хора от нашите три страни са се събрали на едно място, без да се избият един друг.
— И аз си мислех същото — рече тя, озадачена от забележката му. Макар че се отнасяше учтиво с нея, Стефан я гледаше доста неодобрително, откакто бе охладняла към брат му. Навярно причината за по- топлото му отношение днес се криеше в известието, което баща й бе изпратил за пристигането си — към него имаше и бележка от Брена, която Дженифър бе предала на Стефан, без да я прочете.
Херцогинята беше изпратила вестителя обратно, заръчвайки му да предаде на баща й, че ще го навести днес. Искаше й се да му обясни и да се извини за начина, по който бе реагирала, когато бе узнала, че възнамерява да я прати в манастир. Нещо повече — най-много й се искаше да получи прошката му за ролята, която бе изиграла в убийството на Уилям. Все пак тя беше помолила Ройс да каже на брат й да остане. Без съмнение реакцията й на тайния замисъл да я изпратят в манастир беше разтревожила Уилям и вбесила Ройс.
Тя не очакваше нито баща й, нито който и да е от клана й да й прости, но поне трябваше да опита. Очакваше да се отнесат към нея с презрение, но когато се приближи до палатките на Мерик, веднага разбра, че случаят едва ли ще е точно такъв. Баща й излезе от шатрата си и още преди Стефан да е скочил от коня, за да й помогне да слезе, лорд Мерик вече я бе хванал за кръста и я смъкваше на земята. Останалите й роднини наизлизаха от палатките си и изведнъж я запрегръщаха, а Гарик Кармайкъл и Холис Фъргюсън й стиснаха ръката. Дори Малкълм сложи ръка на рамото й.
— Джени! — извика Брена, когато най-накрая успя да се добере до сестра си. — Толкова ми липсваше!
— И ти на мен! — Гласът й беше пресипнал от вълнение.
— Влез вътре, скъпа! — настоя баща й и за нейно изумление се оказа, че не тя, а той се чувства виновен, задето не бе разбрал правилно желанието й да отиде в манастир. Вместо да се поуспокои обаче, Дженифър бе обзета от чувство на вина.
— Това беше на Уилям — каза лорд Мерик, подавайки й инкрустирания кинжал на брат й. — Знам, че те обичаше повече от всички нас, Дженифър, и би искал ножът му сега да е у теб. Навярно би желал да го носиш утре на турнира в негова чест…
— Да — промълви тя, а в очите й проблеснаха сълзи. — Ще го нося.
После баща й й разказа как положили тялото на брат й в обикновен гроб, намиращ се в неосветена земя; разказа й за молитвите, произнесени за храбрия бъдещ лорд на Мерик, посечен в разцвета на силите си. Когато свърши, тя се почувства така, все едно Уилям беше умрял отново — толкова ярко беше всичко в паметта й.
Щом настана време да си ходи, баща й посочи към един сандък в ъгъла.
— Това е чеизът на майка ти, скъпа — рече той, докато Малкълм и Гарик Кармайкъл го изнасяха навън. — Знам, че искаш да бъде при теб, особено след като трябва да съжителстваш с убиеца на брат си. Тези неща ще ти носят утеха и винаги ще ти напомнят, че ти си графинята на Рокбърн. Позволих си волността — добави той — да сложа и твоето знаме, знамето на Рокбърн, до нашите флагове над павилиона ни. Помислих си, че ще ти хареса да го видиш там, докато наблюдаваш как се бием срещу убиеца на твоя любим брат Уилям.
Дженифър до такава степен беше зашеметена от мъката и чувството си за вина, че не можа да продума нищо. Когато излезе навън, късният следобед отстъпваше място на вечерта, а всички шотландци, които не бе успяла да види при пристигането си, се бяха събрали пред шатрата на баща й, за да я поздравят.
— Липсвахте ни, лейди Дженифър! — каза един оръжейник.
— Ще ви накараме да се гордеете с нас утре — извика един далечен неин братовчед, който изобщо не я беше харесвал преди, — тъй както вие ни накарахте да се гордеем с вас!
— Крал Джеймс — рече тържествено баща й — ми нареди да ти предам личните му поздравления и да ти напомня никога да не забравяш полята и планините на своята родина!
— Да ги забравя? — прошепна тя. — Как изобщо бих могла?
След което лорд Мерик я дари с толкова нежна и продължителна прегръдка, че на нея й се прииска никога да не се връща в „Клеймор“.
— Вярвам — добави той, докато й помагаше да се качи на коня си, — че леля Елинор се грижи отлично за всички вас…
— За всички нас? — повтори безизразно младата жена.
