би направила това! Тя е една от
— Милорд! — извика Дженифър на съпруга си, когато се доближи до него.
Ройс говореше с лорд Мелбрук, но щом чу гласа й, веднага се обърна към нея. Мъжът на Катрин Мелбрук зяпна удивено.
— Какво има? — попита херцогът.
Приятелката й беше права. Наистина имаше
— Беше казал, че всеки трябва да си легне рано в нощта преди турнира, за да се наспи добре — започна да обяснява, слагайки си онази маска на безизразна учтивост, зад която се прикриваше всеки път, когато говореше с него след смъртта на Уилям. — Ако искаш да стане така, трябва да побързаш да приключиш с клетвите на васалите, преди да е станало твърде късно.
— Да не би да не се чувстваш добре? — попита я загрижено.
— Не — излъга съпругата му. — Просто съм уморена.
За тази церемония бе предвидена голямата зала на „Клеймор“, където васалите вече очакваха своя лорд. След час и нещо, когато и това мероприятие завърши, Дженифър се извини на лорд и лейди Мелбрук и се качи в стаята си, където Агнес й помогна да се приготви за сън, обличайки я в бяла ленена нощница, избродирана с розови копринени рози. Младата жена тъкмо щеше да се пъхне под завивките, когато на вратата се почука и Ройс пристъпи в помещението.
— Ще отида да видя дали лейди Елинор има нужда от нещо — каза притеснено камериерката, оставяйки двамата съпрузи насаме.
Съзнавайки, че ленената нощница е прозрачна Джени грабна един сребрист кадифен пеньоар и набързо го облече. Вместо да се пошегува за срамежливостта й, както би направил по времето на щастливите им дни, тя забеляза, че лицето на херцога остана съвършено безизразно.
— Дойдох, защото исках да си поговорим за някои неща — започна той, докато тя завързваше колана си. — Първо, за емблемите, които си раздала на селяните…
— Ако ми се сърдиш за това, не те обвинявам — открито каза херцогинята. — Наистина първо трябваше да попитам теб или сър Албърт… Теб обаче те нямаше, а сър Албърт изобщо не го… харесвам, ето защо…
— Изобщо не ти се сърдя, Дженифър — нежно рече Ройс. — Що се отнася до сър Албърт, след приключването на турнира той ще бъде уволнен. Исках да ти благодаря, задето забеляза проблема и го разреши по толкова находчив начин. А най-много от всичко искам да ти благодаря за това, че не издаваш омразата си към мен пред прислугата.
Стомахът й се сви болезнено при думата „омраза“. Той продължи:
— Точно обратното. — Херцогът погледна към вратата и добави иронично: — Никой вече не се прекръства, когато мине покрай мен. Дори твоята камериерка.
Младата жена, която нямаше никаква представа, че съпругът й е забелязал тези неща, кимна, без да знае какво да каже.
Ройс се поколеба за момент, после язвително изрече:
— Баща ти, брат ти и още трима рицари от „Мерик“ ме предизвикаха на бой за утрешния ден. И аз приех.
— Естествено — отвърна жена му.
— Нямах избор — вдигна рамене херцогът. — Кралят ми заповяда да не отхвърлям нито едно предизвикателство от твоя клан.
— Ще имаш доста натоварен ден, милорд — отбеляза тя и го изгледа ледено. Всички знаеха, че Шотландия и Франция вече бяха избрали най-добрите си рицари и Ройс трябваше да се изправи срещу тях в първия ден от турнира. — Колко единоборство ти предстоят?
— Единайсет — отвърна той — плюс груповия бой.
— Единайсет — повтори тя, а гласът й бе изпълнен с омраза и горчивина. — Обикновено рицарите имат по три. Предполагам, че имаш нужда от четири пъти повече насилие от другите мъже, за да се почувстваш силен и смел?
Лицето му пребледня.
— Приех само тези предизвикателства, за които изрично ми беше заповядано. Отказал съм повече от двеста други.
Поне дузина саркастични отговори се въртяха в главата й, но Дженифър беше твърде уморена, за да спорят. Искаше й се мъжът й да се махне час по-скоро от стаята й — докато го гледаше, имаше чувството, че умира. Ройс й обърна гръб, насочвайки се към вратата, и в същия момент си припомни Уилям, с кинжала, стърчащ от гърдите му. Решила да защити действията на мъртвия си брат, тя изведнъж изтърси:
— Разсъждавах много по този въпрос и си мисля, че Уилям е посегнал за кинжала си не защото е искал да те убие, а защото се е притеснявал за сигурността си — все пак е щял да остане насаме с теб в коридора… А може би се е тревожел и за моята сигурност — всички видяха колко ядосан беше тогава. Ала той никога не би се опитал да те нападне — никога, още по-малко пък в гръб!
Макар че тези думи не бяха произнесени с обвинителен тон, Дженифър забеляза как тялото на Ройс изведнъж се сковава, като че ли пронизано от внезапна болка.
— И аз стигнах до същия извод в онази злополучна нощ — заговори той, обръщайки се. — С периферното си зрение видях как зад гърба ми проблясва кинжал и реагирах инстинктивно. Беше рефлекс. Съжалявам, Дженифър!
— Благодаря ти — хладно произнесе съпругата му, — задето не се опитваш да ме убедиш, че той е възнамерявал да те убие. Това ще направи нещата по-лесни за нас — за теб и мен да… — Гласът й заглъхна, когато тя се опита да си представи какво ги чака, ала единственото, за което можеше да мисли, беше онова, което някога бяха споделяли… и изгубили. — …да се отнасяме любезно един към друг — завърши неуверено.
Ройс си пое дълбоко дъх.
— Това ли е всичко, което искаш от мен занапред? Да се отнасяме любезно един към друг?
Младата жена кимна, неспособна да продума каквото и да било.
— Това е всичко, което искам — промълви след известно време.
Някакво мускулче на лицето му потрепна, сякаш съпругът й искаше да каже нещо, обаче той само кимна и излезе от стаята.
Щом вратата се затръшна зад гърба му, Дженифър се хвърли на леглото, а сълзите й рукнаха като два горещи потока. Раменете й се разтърсиха от конвулсивни, неконтролируеми ридания, докато гърдите й пламтяха като адски пещи от ужасната болка, която вече не можеше да сдържа в себе си.
Двайсет и пета глава
От четирите страни на огромното поле се издигаха стъпаловидно разположени трибуни, които вече бяха препълнени с пищно натруфени дами и джентълмени по времето, когато Джени, Брена, леля Елинор и Арик пристигнаха с конете си. Шотландците се бяха разположили от срещуположната страна на англичаните и сред знамената, които се развяваха над местата им, младата херцогиня съзря и флага на Рокбърн, както баща й беше обещал.
— Скъпа, ето го твоето знаме — посочи натам леля Елинор. — Точно до това на баща ти.
Гласът на Арик изведнъж прогърмя, сепвайки трите жени.
— Вашето място е там — нареди той, сочейки към трибуната на „Клеймор“ с огромната си ръка.
Обаче Дженифър, която знаеше, че това е заповед на великана, а не на Ройс — не че тогава щеше да й се подчини — само поклати глава.
— Ще седна там, където се развяват знамената на моето семейство, Арик. Войните с теб лишиха нашите редици от множество храбри воини, които сега трябваше да са тук, и в резултат на това шотландските трибуни са полупразни, докато тази на „Клеймор“ е претъпкана.
