Кралството на мечтите

Юстас и сър Годфри я наблюдаваха широко ухилени. — Хайде сега, бъди послушно момче и ми позволи да сложа това на лицето ти…

— НЕ! — Огромният юмрук на великана се стовари върху масата, а всички чинии и подноси издрънчаха. Той рязко се изправи и тръгна към изхода на залата, а раменете му се тресяха от раздразнение.

Изумена, възрастната жена го гледаше как се отдалечава, след което се обърна към останалите:

— Нямаше да е толкова сприхав, ако се хранеше както трябва! Всичко идва от лошото му храносмилане! Днес му обясних всичко това, ама кой да слуша…

След вечерята Ройс поговори с рицарите за доста неща — обсъди колко допълнителни помощници ще са необходими на оръжейния майстор, за да поправи шлемовете и ризниците на войниците му, дали големият катапулт, разположен на стената, има достатъчно камъни в запас, както и други подобни теми. Дженифър го слушаше внимателно, горда от авторитета на съпруга си, който изобщо не повишаваше тон, а всички го слушаха. За пръв път през живота си се чувстваше част от семейството си и това я правеше щастлива. По някое време Ройс се обърна към нея и й каза с извинителен тон:

— Искаш ли да се поразходим навън? Тази октомврийска нощ е невероятна — твърде невероятна, за да я прекарваме в обсъждане на теми, които само те отегчават.

— Изобщо не съм отегчена — усмихна му се в отговор тя.

— Кой би се допуснал — започна херцогът, — че жената, която веднъж се опита да издълбае инициалите си на лицето ми със собствения ми кинжал, ще се окаже толкова мила съпруга?

Без да чака отговор, Ройс се изправи и галантно й помогна да стане от мястото си. Напомняйки на рицарите, че на другия ден трябва да се съберат във вътрешния двор след закуска, за да се поупражняват на стълба с въртящата се мишена, той поведе Дженифър към изхода на залата.

Когато излязоха, сър Юстас се обърна към останалите и рече с усмивка:

— Някой от вас спомня ли си Ройс да е правел разходки на лунна светлина преди?

— Само когато се опасяваше от среднощна визита от страна на врага — засмя се сър Лайънъл.

Единствено сър Годфри, най-възрастният от групата, остана сериозен.

— Той очаква нещо подобно още откакто пристигнахме тук — продума мрачно.

Двайсет и втора глава

— Къде отиваме? — попита Джени.

— Там горе, да се насладим на гледката — отвърна Ройс, посочвайки стръмните стълби, водещи към широката каменна пътека зад зъберите на крепостната стена. Тя опасваше всичките дванайсет кули на „Клеймор“ и позволяваше на стражите да патрулират по целия периметър на замъка.

Опитвайки се да не обръща внимание на войниците, разположени по пътеката, съпругата му се вгледа в обляната от лунна светлина долина, а мекият нощен ветрец развяваше буйните къдрици на разкошната й коса.

— Колко е красиво тук! — възкликна тя. — „Клеймор“ е великолепен! — След което помълча около минута и добави: — Изглежда ми непревземаем. Не мога да си представя как изобщо си успял да го завладееш. Стените са толкова високи, камъните са гладки… Чудя се как са се изкатерили войниците?

Той вдигна учудено вежди.

— Изобщо не сме се катерели. Прокопахме тунели под тях, укрепихме ги с дървени греди и ги запалихме. Когато трупите изгоряха и се сгромолясаха, същото стана и със стените.

Тя разтвори широко очи от изумление:

— Чувала съм, че си направил същото и при обсадата на замъка „Гленкени“. Струва ми се доста рисковано.

— Така си е — съгласи се Ройс.

— Тогава защо го правиш?

Отмятайки един непослушен кичур от челото й, херцогът отвърна:

— Защото не мога да летя, а това е единственият друг начин, чрез който мога да се добера до вътрешността на замъка.

— А не може ли — замисли се Дженифър — някой друг да използва същата тактика, за да се справи с теб?

— Само да се опита — ухили се съпругът й. — Би било истинско безразсъдство. На няколко метра от стените съм прокопал мрежа от тунели, които ще се срутят върху нашествениците, ако се опитат да ми погодят същия номер. Когато възстановявах тази крепост — рече, докато я обхващаше през кръста, — се опитах да я прекроя така, че дори аз да не мога да я превзема. Преди осем години камъните от външната страна на стените изобщо не бяха толкова гладки, колкото са сега. А пък кулите — посочи към тях — бяха четириъгълни, докато сега са кръгли.

— Защо? — попита съпругата му заинтригувана.

— Защото — отвърна той — кръглите кули нямат удобни за хващане ръбове, които да се използват от катерещите се вражески войници. Четириъгълните кули, каквито са тези на „Мерик“ например, са къде-къде по-лесни за изкачване, както много добре знаеш. — Той я целуна по бузата. — Ако нападателят не може да щурмува стените или да прокопае тунел под тях — прошепна, докато я целуваше отново, този път по устните, — единственото нещо, което му остава, е да се опита да запали обсажданата крепост. Ето защо всички постройки във вътрешния двор имат керемидени, а не сламени покриви.

Останала без дъх от целувките му, Дженифър промълви многозначително:

— Мислите за всичко, милорд…

На смуглото му лице заигра усмивка.

— Просто възнамерявам да запазя онова, което си е мое.

Думите му й напомниха за всички онези неща, които тя не бе успяла да запази — нещата, които трябваше да принадлежат на техните деца. Лицето й изведнъж помръкна.

— Какво има? — попита съпругът й, забелязал промяната в настроението й.

Дженифър сви рамене.

— Само си мислех, че е напълно естествено да искаш деца, а аз…

Ройс я погледна право в очите и изрече:

— Аз искам ти да си майката на моите деца, Дженифър! — Тя застина, тръпнеща в очакване той да произнесе бленуваните думи „Обичам те!“, и когато мъжът й не го направи, си каза, че онова, което беше казал, всъщност беше почти толкова хубаво, колкото „Обичам те!“.

— Имах толкова много неща — бижута, скъпоценности… — тъжно изброяваше съпругата, — принадлежели на майка ми, които трябваше да отидат при децата ми. Зестрата ми хич не е малка, както много добре знаеш, ако си прочел внимателно брачния договор.

— Мадам — каза хладно Ройс, — боя се, че сега не притежавате много неща.

Джени изведнъж се почувства недостойна, осъзнавайки, че всъщност се бе омъжила за него само с мръсните дрехи на гърба си. Погледът й се зарея отнесено из долината, докато произнасяше с горчивина:

— Сега нямам нищо. Нищичко. Дойдох при теб по-бедна и от най-бедната слугиня…

— За жалост е така — съгласи се Ройс. — Сега единственото нещо, което притежаваш, е най-красивото имение в цяла Англия, известно като „Гранд Оук3“. Името му произлиза от огромните дъбове, извисяващи се покрай портите му. — Той видя озадачения й поглед и добави усмихнато: — Крал Хенри ти го подари като сватбен дар. Това ти е зестрата в момента.

— Колко… мило… от негова страна! — възкликна Джени, давайки си сметка колко й е трудно да говори за английския крал.

Съпругът й я дари със саркастична усмивка.

— Той го взе от мен.

— Така ли? — смаяно попита тя. — И защо?

— Беше нещо като глоба за моите действия по отношение на едно шотландско момиче, отвлечено от някакъв си манастир.

— Не съм много сигурна, че се намирахме на територията на абатството…

— Според игуменката сте били.