глупавото дете да вземе, че да си признае и това, бързо добави: — Имам предвид, нали не си искал грехът на убийството да опетни душата ти завинаги?
Хлапакът поклати глава.
— Така че просто си се поддал на моментното вълнение, нали така?
За огромно облекчение на Дженифър той кимна.
— И понеже се гордееш много с уменията си, си искал да ги покажеш и на другите, нали така?
Момчето се поколеба за секунда, след което кимна утвърдително.
— Ето, виждате ли! — обърна се тя към насъбралите се хора. — Той изобщо не е искал да ми причини болка, а намерението е толкова важно, колкото и самото провинение! — После погледна към Джейк. — Ала е очевидно, че трябва да изкупиш вината си, ето защо, след като си толкова добър в хвърлянето и имаш такова набито око, мисля, че ще ти намерим място, където уменията ти да бъдат от полза. Всяка сутрин през следващите два месеца ще отиваш заедно с мъжете на лов, Джейк… А когато нямаме нужда от прясно месо, ще идваш в замъка и ще помагаш на мен. С изключение на неделите, естествено. И ако твоите…
Майката на момчето внезапно се хвърли напред и падна пред Дженифър, обгръщайки нозете й. Дженифър онемя от изненада, а горката жена зацелува стъпалата й, говорейки през сълзи:
— Благодаря ви, милейди, благодаря ви! Вие сте истинска светица! Господ да ви благослови, благодаря ви…
Бащата на момчето се приближи и помогна на съпругата си да се изправи. Той се поклони на Дженифър, мачкайки нервно шапката си в ръце, а в очите му проблясваха сълзи.
— Ако имате нужда от помощта на сина си в полската работа — каза му тя, — той може да изпълнява… ъ-ъ-ъ, наказанието си следобед…
— Аз… — промълви бащата, след което прочисти гърлото си и изправи рамене. — Ще ви споменавам всеки ден в молитвите си, милейди.
Усмихната, Джени каза:
— Както и съпруга ми, надявам се.
Човекът пребледня, но въпреки това се насили да погледне към високия смугъл мъж, който стоеше до нея.
— Да, и вас също, милорд.
Хората взеха да се разотиват безмълвно, хвърляйки скришни погледи към Дженифър, която се чудеше дали пък два месеца не е прекалено дълъг срок. Докато вървяха обратно към залата, Ройс бе необичайно мълчалив. Тя му хвърли разтревожен поглед.
— Изглеждаше изненадан — каза момичето, — когато казах два месеца.
— Защото наистина бях — иронично се усмихна той. — Тъкмо си мислех, че ще го поздравиш за превъзходния му мерник и ще го поканиш да вечеря с нас.
— Смяташ ли, че бях прекалено снизходителна? — попита съпругата му, докато той отваряше масивната дъбова врата към просторното помещение.
— Не знам. Както ти казах, нямам никакъв опит с разрешаването на дела от подобен характер. Пришам също трябваше да е по-добре запознат, вместо да ми дрънка врели-некипели за смъртно наказание.
— Изобщо не го харесвам.
— Нито пък аз. Той е бил иконом на замъка и преди и аз го оставих, но мисля, че вече е време да му потърся заместник.
— Скоро, надявам се?
— За момента — очите му проблеснаха дяволито — имам по-важни неща, за които да мисля.
— Така ли? И какви са те?
— Да те отведа в леглото и после да вечеряме.
— Събуди се, поспаланке! — Джени отвори очи. — Виж каква страхотна вечер! — каза й Ройс, докато тя се завърташе по гръб и му се усмихваше. — Нощ само за любов и… — той я щипна по ухото — похапване!
По времето, когато младоженците слязоха долу, повечето рицари вече бяха приключили с вечерята и дървените маси бяха прибрани в нишите покрай стените. Само тези от тях, които бяха привилегировани да се хранят на масата на господаря, като че ли се бавеха повече над всяко ястие, което прислужниците им поднасяха.
— Къде е леля ми? — попита Дженифър, докато сядаше на масата.
Сър Юстас кимна към сводестия проход от лявата му страна.
— Отиде в кухните да каже на готвачите да приготвят по-голямо количество храна за утре. Мисля — ухили се рицарят, — че тя вече разбра какъв апетит ни се отваря, когато ни сервират вкусни блюда.
Младата жена огледа подносите и чиниите на масата, повечето от които вече бяха празни, и въздъхна с облекчение.
— Значи ви… хареса?
— Облизах си пръстите! — заяви сър Юстас. — Питайте и другите, ако не ми вярвате!
— Само не и Арик — засмя се сър Годфри, посочвайки към исполина, който тъкмо оглозгваше една огромна гъска, от която бяха останали само кокалите.
В този момент леля Елинор влетя в залата, а лицето й направо сияеше.
— Добър вечер, ваша светлост! Добър вечер, Дженифър, мила! — изчурулика весело тя, след което огледа доволно празните чинии и каза: — Май моите ястия се харесаха на всички тази вечер, а?
— Ако знаехме, че ще слезете при нас и ще оживите вечерята с присъствието си — каза Стефан на брат си, — щяхме да ви оставим повече.
Ройс му хвърли ироничен поглед.
— Наистина ли?
— Естествено, че не — отвърна по-малкият брат. — Ето, хапни си малко плодова пита… Ще подобри настроението ти.
— Сигурна съм, че в кухните е останало нещо вкусничко — каза леля Елинор. — Ей сегичка ще погледна, тъкмо ще видя какво става и с лапата, която приготвям. А плодовите пити ще подобрят настроението на всички, с изключение на Арик.
— На него нищо не може да му подобри настроението — дори и боровите клонки — обади се Стефан.
При споменаването на боровите клонки всички присъстващи се усмихнаха, но когато Джени погледна към мъжа си, той изглеждаше озадачен също като нея. Леля Елинор бързо разбуди мистерията, появявайки се заедно с един прислужник, понесли както топли блюда за двамата съпрузи, така и малка купа, и кърпа с неясно предназначение.
— Двамата с Арик свършихме много хубава работа днес. Когато се върнахме от гората, той целият бе покрит с борови иглички — каза лелята, поглеждайки към рицарите на масата. После взе кърпата и я потопи в димящата купа. — За жалост обаче на горкия Арик не му провървя особено. Нали така, миличък? — рече възрастната жена, обръщайки се към исполина. — Пък и кой ли може да те обвини?
Тя погледна към племенницата си.
— Двамата с Арик се сблъскахме днес с най-злия паяк, който съм имала нещастието да срещна през живота си!
Рицарите се захилиха, но побързаха да сподавят кикота си, когато гигантът ги изгледа навъсено. Леля Елинор продължи:
— Противното малко създание ухапа горкичкия Арик, а той не му правеше нищо — само стоеше под дървото, където гнусното осмокрако бе изплело паяжината си. Обаче — добави тя, размахвайки пръст пред лицето на великана, като че ли беше шестгодишно дете — мисля, че беше много лошо от твоя страна да си го връщаш по този начин!
Арик само гледаше изпод вежди как тя мокри кърпата в купата.
— Мога да разбера защо разкъса паяжината му с юмрук, но какво ти беше виновно бедното дръвче, че трябваше да го направиш на трески с брадвата си? — Леля Елинор вече бе извадила кърпата от съда, а сър
