който действа необмислено.
— Вие го харесвате, нали, отче?
— Да — отвърна без колебания божият служител. — Обаче по-важното в случая е дали вие го харесвате…
— Допреди пет минути, преди да разбера, че не мога да напускам замъка, щях да ви отговоря утвърдително.
— Ами сега?
Херцогинята го изгледа мрачно, след което се усмихна и кимна безпомощно.
— Мисля, че получих отговора, от който се нуждаех. Кажете ми сега какво е това тайно нещо, за което искахте да си поговорим?
Дженифър прехапа устни, чудейки се как да го обясни по-добре:
— Да сте забелязали нещо… ами, как да го кажа… странно в отношението на прислугата към съпруга ми?
— Странно? В какъв смисъл?
Разказа му как камериерката й се беше прекръстила, когато бе зърнала Ройс, след което му обърна внимание на обстоятелството, че никой от селяните не бе приветствал завръщането на господаря им у дома.
— Как смятате, дали има нещо, или аз само си въобразявам?
Той се замисли.
— Не, не си въобразявате, дете мое. От съвсем скоро съм тук, а горките хора са изкарали без свещеник повече от година, поради което сега изгарят от нетърпение да поговорят с мен. — Намръщвайки се, той продължи: — Знаете ли, че съпругът ви е подложил на обсада този замък преди осем години?
Когато Дженифър кимна, той изглеждаше облекчен.
— Да, но виждали ли сте някога истинска обсада?
— Не.
— Изобщо не е красива гледка. Има поговорка, че когато атовете се ритат, магаретата теглят. При обсада страдат не само обитателите на замъка, но и жителите на околните села. Реколтата им бива плячкосвана както от обсадените, така и от обсаждащите, децата им биват убивани, а домовете им — изпепелявани. Нерядко нападателят решава да опожари околностите на замъка, унищожавайки посевите и градините, за да лиши обсадените от възможността да се снабдят с храна, а често избива и беззащитните работници…
Младата жена го слушаше със зяпнала уста и макар че в думите му нямаше нищо ново за нея, тя си даде сметка, че за пръв път се намира на място, където съвсем наскоро са се случили описаните от монаха ужаси.
— Няма никакво съмнение, че вашият съпруг е правил някои от тези неща по време на обсадата на „Клеймор“. Сигурен съм, че той е бил движен изцяло от интересите на короната, обаче селяните едва ли се интересуват особено от този факт. Особено когато са въвлечени насила в битка, от която нямат никаква полза, а същевременно могат да изгубят всичко.
Дженифър си помисли за членовете на планинските кланове, които се сражаваха безспир, без да се оплакват от лишенията и мъките, и поклати глава.
— В Шотландия е по-различно — каза.
— Така е — потвърди свещеникът. — В Англия селяните не участват в подялбата на плячката, както е във вашата страна. Според английските закони цялата земя принадлежи на краля и той може да я раздава на благородниците си като награда за вярност или особени заслуги. Те пък от своя страна вече могат да дадат някоя част от нея на селяните, в замяна на което от тях се очаква да работят два или три дни седмично на нивите на господаря или да вършат някаква работа в замъка. Естествено, това не ги освобождава от данъка, който трябва да плащат върху земята си.
Момичето го слушаше намръщено.
— Във време на войни или глад лордът е морално, но не и законно, задължен да защитава интересите на своите поданици. Понякога той ги пази, но обикновено само ако има полза от това.
Когато отец Грегъри млъкна, тя бавно изрече:
— Да не би да искате да кажете, че те се опасяват, че съпругът ми няма да ги защитава? Или мислите, че го мразят, задето е подложил на обсада „Клеймор“ и е опожарил полята?
— Не — отговори спокойно божият служител. — Селяните отдавна са се примирили с обстоятелството, че поне веднъж на едно поколение реколтата им бива унищожена, когато техният лорд се забърка в конфликт с някой друг благородник. Случаят със съпруга ви е малко по-различен.
— По-различен? — повтори Дженифър. — В какъв смисъл?
— През целия си живот той непрекъснато е воювал и селяните се страхуват, че всичките му врагове ще започнат да идват един след друг в „Клеймор“, за да потърсят отмъщение. Или пък че той самият ще ги предизвика да дойдат тук, за да задоволи ненаситната си жажда за кръв и сражения.
— Но това е пълна глупост! — извика тя.
— Съгласен съм с вас, но на селяните ще им трябва малко повече време, докато осъзнаят каква е истината.
— А аз си мислех, че те ще се гордеят от обстоятелството, че господарят им е герой от войната!
— Те се гордеят. Те се чувстват облекчени и уверени, че за разлика от своя предшественик, той ще е склонен и способен да ги защити, ако възникне необходимост от това. Силата и могъществото му им помагат много в този случай. Всъщност горките хорица се отнасят със страхопочитание към него.
— Те направо са
— Напълно естествено… Опитайте се да се поставите на тяхно място — техният нов господар е човек, наречен Вълкът. Легендите говорят, че той е безмилостен към тези, които дръзнат да пресекат пътя му. В качеството си на техен господар той ще има правото да определя какви данъци да плащат, той ще ги съди и ще преценява кой е прав и кой — крив в крамолите им. Помислете сега — след като знаете колко безмилостен и жесток е той всъщност, бихте ли искали точно той да е човекът, който ще ви е господар?
— Но той изобщо не е безмилостен и жесток — реагира гневно младата жена. — Ако беше дори и наполовина толкова лош, двете със сестра ми щяхме да имаме къде-къде по-тежка участ.
— Вярно е — съгласи се свещеникът, усмихвайки се. — Единственото, което му трябва на вашия съпруг, е време. Време, през което селяните да разберат що за човек.
— От вашите уста звучи много лесно — каза тя, изправяйки се и оправяйки роклята си. — И предполагам, че е така. Надявам се, че на хората едва ли ще им трябва много време, за да…
Вратата изведнъж се отвори и Ройс нахълта в параклиса. Когато ги видя, на лицето му се изписа облекчение.
— Никой не знаеше къде си — упрекна той съпругата си. — Занапред не изчезвай така, без да кажеш на някого къде отиваш…
Отец Грегъри хвърли един поглед към ядосаното лице на Дженифър, извини се и остави младоженците сами. Веднага след като вратата се затвори зад него, младата жена каза рязко:
— Не знаех, че съм затворничка тук.
— Защо си се опитала да напуснеш замъка? — попита херцогът, без изобщо да си дава труда да се преструва, че не е разбрал какво иска да каже.
— Защото исках да поговоря насаме с отец Грегъри, без да се налага всички слуги от двора да ни зяпат и подслушват — сопна му се тя. — Сега ти отговори на въпроса ми! Защо ми е забранено да напускам това място? Това моят дом ли е, или някакъв затвор? Няма да…
— Естествено, че е твоят дом — прекъсна я съпругът й, след което добави, обърквайки я напълно: — Имаш най-сините очи на земята. Когато си ядосана, те имат цвета на намокрено синьо кадифе.
— Намокрено кадифе? — намръщи се Дженифър. — Намокрено кадифе?
— Добре де, какво трябваше да кажа?
Тя се усмихна:
— Ами можеше да кажеш, че са като сапфири например…
— Да, но сапфирите са студени, а твоите очи са топли и изразителни. По-добре ли се справям сега?
