Кротко.
Гласът му подейства на Опасния вихър като магия. Той наведе глава и се впусна в тръс.
За миг Уитни забрави омразата си към Клейтън Уестланд. Самата тя беше опитен ездач и не можеше да не се изпълни с възхищение от това, което се случваше пред погледа й. Черният жребец препускаше, гордо носейки товара на гърба си. Уитни изпита уважение към врага си и дори не се опита да прикрие чувствата си. Тя с усмивка срещна погледа на Клейтън, който в този момент водеше коня към нея. Понечи да го поздрави за уменията, но той рязко я прекъсна:
— Много съжалявам, но следващия път си намери някой друг за детските си игрички! — Той хвърли камшика в протегнатата й ръка.
— Ти, чудовище такова! — просъска Уитни, хвана здраво камшика и замахна към Клейтън.
Камшикът изплющя върху задницата на жребеца. Опасният вихър се изправи на задните си крака, изцвили и се втурна като обезумял напред.
— Мили Боже! — прошепна Уитни, докато гледаше как кон и ездач изчезват в далечината. Засрами се от необмислената постъпка.
Томас не я накара да се почувства по-добре, втурвайки се към нея с викове:
— На това ли те научиха във Франция? Да причиняваш само страдания! На това ли? Знаеш, че вече никой няма да може да се доближи до този кон!
Уитни не можеше да обясни на стареца, че всъщност целта й беше да удари ездача, а не коня. Тя никога не беше вдигала ръка срещу кон. Огледа се наоколо. По лицата на всички коняри беше изписано силно неодобрение.
Опасният вихър вече приличаше на малка черна точка. Невъзможно беше да се каже дали Клейтън е все още на гърба му.
Смуши Хан и се отдалечи от останалите. Не можеше да понася мълчаливия укор в очите им. Нямаше представа накъде да тръгне. После й хрумна, че ако Уестланд пострада, трябваше да е тук, когато го донесат, за да му помогне с каквото може.
Ами ако мъжът успееше да се задържи на седлото и се върнеше жив и здрав? Тогава не би искала изобщо да се мярка пред очите му. Разтрепери се от страх.
— Страхливка! — рече си тя, обърна Хан и неохотно пое към къщата на Севарин с намерението да разбере къде щеше да се състои пикникът.
Защо още с пристигането си в Англия се беше забъркала в неприятности? Как се мразеше, че беше позволила това! Мислите й пак се върнаха към случилото се преди малко. Дали конят щеше да се нарани? Всъщност нямаше никакво значение, защото баща й нямаше да й прости.
Баща й… За пръв път в живота си усещаше, че той е доволен от нея, а сега всичко отиваше по дяволите. Мартин Стоун не трябваше да научи! Слугите нямаше да му кажат. Клейтън би могъл да се оплаче, но ако тя го помолеше…
Силен шум я откъсна от мислите й. Тя погледна назад и видя Уестланд, който препускаше зад нея. Инстинктивно вдигна ръка да удари Хан, за да препусне, но после размисли и отпусна камшика си. Щеше да остане на място и да се срещне лице в лице с човека, пострадал по нейна вина.
Когато Клейтън се приближи, видът му я стресна. На лицето му беше изписана такава ярост, че Уитни потръпна. Уестланд спря Опасния вихър, посегна към Хан и хвана юздата му.
— Можеш да пуснеш юздата — тихо каза Уитни. — Нямам намерение да бягам.
— Млъкни! — изсъска той и поведе двата коня.
Мълчанието беше угнетяващо. Уитни започна напрегнато да обмисля какво да каже. Моментът едва ли беше подходящ за коментари върху майсторството на Клейтън. Не можеше просто да му се усмихне мило и да възкликне: „Добре свършена работа, господин Уестланд!“
Междувременно приближиха до старата каменна стена близо до ручея, където двамата за пръв път се срещнаха.
— Слизай долу! — заповяда Клейтън и закрачи към старото клонесто дърво.
Стомахът й се сви от страх.
— Предпочитам да остана тук — с треперещ глас отвърна тя.
Той сякаш не я чу. Хвърли кожените си ръкавици на тревата и свали жакета си. Седна на земята, облегна гръб на ствола на дървото и затвори очи. Гласът му отново достигна до нея:
— Казах да слезеш от коня.
Уитни неохотно се подчини. Слезе от Хан и зачака. Клейтън се обърна към нея и острият му поглед я прониза. Полагаше неимоверни усилия да възвърне самоконтрола си и Уитни искрено се надяваше, че той ще успее да овладее гнева си. Очите му се заковаха върху дясната й ръка и тя осъзна, че продължава да стиска камшика. Разтвори изтръпналите си пръсти и камшикът падна на земята.
— Доколкото разбирам, има и други неща, които ти доставят почти същото удоволствие както язденето — саркастично изрече Клейтън.
Уитни нервно сви и отпусна юмруци.
— Ела тук, не се прави на срамежлива. Та ти си млада дама, която обича удоволствията. Беше ти забавно да ме караш да ти се извинявам, нали?
Тя инстинктивно кимна, но после заклати отрицателно глава.
— Не, не отричай. Забавляваше се много. Предполагам, че освен язденето и получаването на извинения използването на камшика също би могло да бъде наредено сред удоволствията ти. Прав ли съм?
Как трябваше да отговори на подобни въпроси? Тя скришом погледна към Хан.
— Не си го и помисляй — с кадифен глас я предупреди Клейтън.
Тя не помръдна от мястото си, макар да знаеше, че ако направи опит за бягство, ще успее. Обаче това щеше да засили гнева на Уестланд. Имаше и нещо друго — ако не го оставеше да си излее яда сега, той най-вероятно щеше да отиде при баща й.
— Ти настояваше, че между нас трябва да има нещо общо, щом искаме да бъдем приятели. Искаше да се радваме на едни и същи неща, нали? — продължи Клейтън.
Уитни конвулсивно преглътна и кимна.
— Вдигни камшика от земята! — повиши глас той.
Сърцето й лудо заби. По гърба й полазиха ледени тръпки. Никога през живота си не се беше сблъсквала с такъв гняв. Тя се наведе и взе камшика.
— Донеси ми го — заповяда Клейтън.
Уитни замръзна от ужас. Стана й ясно какво възнамерява да направи този негодник. Светкавично прецени възможностите: физическо наказание от човек, когото ненавиждаше, или психически тормоз от баща си. Май нямаше голям избор.
Поне нямаше да достави на мъчителя си удоволствието да я види трепереща от страх. Гордо вирна брадичка, прекоси поляната и подаде на Клейтън камшика както кралица подаваше меча на рицаря, заклел се да й служи. Зелените й очи смело устояха на погледа му.
— Понеже обичаш извиненията и употребата на камшик, ще се помъча да споделя тези твои любими занимания — отбеляза Клейтън. — Този път обаче аз ще съм този, който ще използва камшика, а ти ще се извиняваш.
Уитни не продума. Той й направи знак да легне по корем в скута му и тя се подчини. Зачуди се колко ли ще успее да издържи.
— Ще спра, когато започнеш да се извиняваш — уведоми я той и изчака няколко мига, сигурен, че ще чуе извиненията й.
Уитни не отрони нито звук. Упоритото й мълчание го вбеси и той вдигна камшика. Замахна и едва тогава осъзна какво се кани да направи. В последния миг отклони удара и захвърли камшика. Уитни изписка. Отвратен от себе си и от нея, той я сграбчи за раменете и я обърна с лице към себе си.
Тя го гледаше през сълзи, ядосана, че е проявила страха си пред него.
— Мразя те! — задавено извика девойката.
— За какво? — дрезгаво попита той.
Уитни насочи погледа си към лъскавия черен гръб на Опасния вихър, внезапно обзета от чувство за вина. Беше истинско чудо, че конят не беше наранен и че ездачът му беше достатъчно добър, за да се запази невредим след опасното препускане.
