— Имахме проблеми с моя жребец — невъзмутимо обясни Клейтън.
Пол премести поглед от черния жребец към зачервеното от гняв лице на Уитни и каза:
— Притеснявах се за теб.
— Така ли? Било е напразно — отвърна тя.
Пол я придружи до светлосиньото одеяло и я настани до Емили и Майкъл Арчибалд, после седна до нея. Срещу тях седяха Елизабет и Питър.
Клейтън пое подадената му от един прислужник чаша вино и се запъти към съседното одеяло, към групичката на Маргарет Меритън. Маргарет го посрещна с усмивка. Ако очите й не бяха вечно присвити от злоба, тя би могла да изглежда красива, отбеляза Уитни. Но сега от лешниковите й очи, насочени към Уитни, струеше омраза.
— Ако сте се състезавали, то ти загуби — със задоволство рече Маргарет.
Така е — потвърди Клейтън и с усмивка зачака Уитни да отрече поражението си.
— Първо, в подковата на моя кон имаше камъче — процеди през зъби тя. — И второ, ако аз яздех Опасния вихър, смея да твърдя, че щях да спечеля с доста по-голяма преднина.
— Ако вие яздехте жребеца, милейди, сега щяхме да седим край леглото ви — засмя се Клейтън.
— Господин Уестланд, аз мога да се справям с този кон и да имам по-добри постижения от вас.
— Щом е така, предлагам ви реванш. Когато решите, можете да яздите Опасния вихър, а аз ще се състезавам с някой от моите коне.
Не можеше да отхвърли предизвикателството.
— Добре — кимна тя, — но без препятствия. Моят кон още не е подготвен за това.
— Доколкото си спомням, днес му се наложи да прескочи няколко огради и при това се справи много добре — сухо й припомни Клейтън. — Но да бъде така както вие искате.
— Не се ли нагърбваш с нещо, което не е по силите ти? — загрижено я погледна Пол.
Уитни високомерно изгледа Клейтън и убедено изрече:
— Разбира се, че не. Ще спечеля.
— Любопитна съм дали ще се появиш за реванша яхнала коня като мъж, обута в мъжки брич? А може би ще предпочетеш да яздиш права? — подхвърли подигравателно Маргарет.
Всички започнаха да говорят в един глас, но Уитни успя да чуе това, което Маргарет обясняваше на приятелите си:
— …излага баща си… скандализира цялата околност…
Уитни тръсна глава. Нямаше намерение да позволи подобни глупости да развалят удоволствието й от пикника. Тя насочи вниманието си към разговора, който Емили водеше със съпруга си:
— Когато бяхме малки, двете с Уитни се договорихме която се омъжи първа, да плати пет лири на другата.
— Наистина — усмихна се Уитни. — Бях забравила за това.
— Тъй като аз те подтикнах към тази крачка, ще трябва аз да платя — усмихна се Майкъл и намигна на госпожица Стоун.
— Правилно — прихна Уитни. — Надявам се, че това няма да е единственият случай, в който Емили ще ви позволи да оказвате влияние върху решенията й, милорд.
— Аз също! — с преувеличено отчаяние отвърна барон Арчибалд и всички се засмяха.
Пол се настани близо до нея и тихо попита:
— А ти смяташ ли да ми позволиш аз да влияя при вземането на твоите решения?
Беше толкова близо до любовно обяснение, че Уитни се зачуди дали да вярва на ушите си.
— Зависи — също така тихо отвърна тя, неспособна да отмести очи от неговите.
Вятърът разроши косите й и тя инстинктивно посегна към шията си за шала.
— Това ли търсите? — подвикна Клейтън и извади от джоба си жълтия шал на бели точки.
Пол стисна зъби, Уитни посегна и дръпна шала от ръката на Уестланд. Знаеше, че Клейтън умишлено прави това. Искаше да накара всички да се запитат как шалът се е озовал у него и защо двамата с Уитни пристигнаха със закъснение на пикника. Страните й пламнаха. Желанието да го нарани физически пламна с нова сила и я изпълни със злобно задоволство.
Когато и последните от групата си тръгнаха, Пол даде нареждане на коняря да отведе Хан до имението на Стоун и помогна на Уитни да се качи в каретата му. Пътуваха в напрегнато мълчание.
— Пол, сърдиш ли ми се? — попита тя.
— Да, и ти добре знаеш защо.
Тя наистина знаеше и това я накара да изпита радост и тревога. Клейтън Уестланд наистина беше предизвикал Пол. Присъствието на такъв опасен съперник го подтикваше да предприеме дългоочакваната стъпка. Не можеше да греши, цялото поведение на Пол по време на пикника говореше за ревността му.
Щом навлязоха в алеята към дома на Стоун, Пол спря конете и сложи ръка на облегалката зад Уитни.
— Не си спомням да съм ти казал колко красива изглеждаш днес — промълви.
— Благодаря ти — отвърна развълнувана тя. Пол се усмихна.
— Ще те посетя утре в единадесет. Тогава ще говорим.
— За това колко красива съм била днес ли? — пошегува се девойката.
— Не, за онова, което ме ядоса.
Тя въздъхна:
— Бих предпочела да говорим за другото.
— Не се и съмнявам — усмихна се Пол и й помогна да слезе от каретата.
На следващата сутрин Пол беше точен до секундата. Не можеше да повярва, че мечтата й най-сетне се сбъдва: Пол Севарин й правеше официално посещение. Изглеждаше неотразим.
— Харесвам този твой младеж — прошепна й лейди Ан, докато излизаше от салона.
— Все още не е мой — прошепна в отговор Уитни.
С Пол решиха да отидат на разходка с двуколката му. Разговаряха безгрижно, смееха се и се шегуваха. Пол беше очарователен, отнасяше се към нея така грижовно, сякаш беше направена от най-фин порцелан. Уитни се стараеше да не извърши нещо, с което да го върне назад във времето, да му припомни за невъздържаното диво момиче, което някога беше. Дори и сега, след толкова време се изчервяваше от неудобство при спомена за вечерта преди заминаването си за Париж, за това как го беше целунала и как го умоляваше да я чака.
После отидоха в дома на Севарин и обядваха с майката на Пол. Въпреки че първоначално идеята я ужаси, Уитни скоро се успокои. Обядът мина изключително приятно.
Излязоха на двора и Пол я заведе до люлката, окачена на клоните на едно дебело дърво.
— Защо вчера ти и Уестланд закъсняхте за пикника? — попита без предисловие той, докато Уитни сядаше на люлката.
Положи усилия да запази самообладание.
— Имахме проблеми с коня — нехайно отвърна тя.
— Трудно ми е да повярвам на това обяснение, Уитни. Яздил съм с него и знам, че е отличен ездач. А вчера той беше много спокоен и се държеше добре.
— За кого говориш? За коня или за господин Уестланд? — опита се безуспешно да разведри мрачното настроение на Пол.
— Имах предвид Опасния вихър, но като стана дума за Уестланд, нека да поговорим и за него.
— За Бога, Пол! — умолително го погледна тя. — Много добре знаеш, че някои коне създават проблеми дори на най-умелите ездачи!
— Тогава би ли ми обяснила защо след като този жребец е толкова опасен, ти се съгласи да го яздиш при състезанието с Уестланд?
— О, това ли било. Ами негодникът просто ме хвана натясно и не ми даде възможност да се измъкна. — Уитни хвърли бърз поглед към Пол. По лицето му беше изписано съмнение. При така създалите се обстоятелства нямаше да е зле да разкрие истинското си отношение към Клейтън. — Не мога да понасям този човек и не мисля, че е много мило от твоя страна да ме подлагаш на кръстосан разпит. Не е нито честно, нито редно.
