директно и където жените са също толкова искрени с мъжете, с които флиртуват, както и самите мъже.
Въпреки че не беше попадала в подобна среда, Уитни беше чувала за жени, които си позволяваха да се държат свободно с мъжете и дори да си имат любовници. Почувства се глупаво. Не искаше Клейтън да я вземе за невежа провинциалистка.
— Не са само думите, с които ме наричаш — отбранително отвърна тя. — Ами държанието ти в деня на пикника? Начина, по който… — Гласът й потрепера. — Предлагам ти сделка: ти ще забравиш всичко, което съм направила, аз също ще забравя и ще започнем от начало. Разбира се, ще поискам от теб да ми дадеш честната си дума, че онова, което се случи на поляната край потока, няма да се повтори.
Той учудено вдигна вежди:
— Ако имаш предвид случката с камшика, не…
— Друго имам предвид — прекъсна го Уитни.
— Какво? Това, че те целунах?
Тя кимна и прихна при вида на обърканото му изражение:
— Само не ми казвай, че съм единствената жена, която ти е заявила, че не иска да я целуваш!
Той нехайно сви рамене:
— Признавам, че съм поразглезен от всички жени, които нямаха нищо против моето… внимание. Що се отнася до теб, ти пък си прекарала доста време сред безхарактерни глупаци и си свикнала да целуват полите на дрехата ти и да те умоляват паднали на колене за честта да бъдат наречени от теб твои повелители.
Усмивката й беше самоуверена.
— Както вече споменах, никога няма да нарека някой мъж свой господар и повелител. Когато се омъжа, ще бъда добра и сериозна съпруга, но пълноправен партньор, а не прислужница.
— Добра и отговорна съпруга? — погледна я скептично Клейтън. — Не, малка моя, много се съмнявам в това.
Уитни трепна. Нима той си въобразяваше, че има някаква власт над нея? Това чувство се беше появило още от първата им среща край потока, от първия миг, в който той й продума. Може би именно заради това изпитваше нужда да го избягва винаги когато беше възможно.
— Ще ти бъде ли приятно да поиграем вист или предпочиташ нещо друго? Само без стрелички! — пошегува се той
— Какво пък, нека да е вист — любезно отвърна тя.
Погледът й попадна върху шахматната дъска, разтворена върху една масичка близо до камината, и тя приближи, за да разгледа фигурите.
— Колко е красиво! — възкликна.
Фигурите бяха с големината на дланта й. Половината бяха изработени от сребро, другата половина — от злато. Уитни повдигна единия цар и го погледна отблизо. Лицето беше на Хенри II — толкова изкусно пресъздадено, че тя неволно се възхити на таланта на незнайния майстор. Кралицата беше съпругата на Хенри, Елинор Аквитанска. Бързо постави фигурата обратно върху дъската и посегна към попа с думите:
Обзалагам се, че това тук е Бекет. Бедният Хенри! — усмихна се тя. — Архиепископът на Кентърбъри го преследва дори и на шахматната дъска.
— Играете ли шах? — любопитно я погледна Клейтън. В тона му се прокрадна съмнение.
Мина й през ума, че би могла да го предизвика, и бързо отвърна:
— Страхувам се, че не много добре.
Сведе глава, за да скрие пламъка в очите си. Играеше шах толкова добре, че чичо Едуард проклинаше деня, в който я беше научил на тази игра. Но въпреки това лордът се гордееше с нея и канеше наред всичките си колеги от консулството, за да се изправят срещу нея. Но тя беше непобедима.
— Често ли играете? — невинно запита тя.
Клейтън вече поставяше кожените столове от двете страни на масичката.
— Рядко — отвърна той.
— Добре. В такъв случай играта няма да продължи дълго — кимна тя и се настани на мястото си.
— Планирате да ме разбиете ли, мадам? — вдигна вежди Клейтън.
— Естествено — отвърна тя.
Уитни се опитваше да не подценява противника си. Първоначално Клейтън тръгна несигурно, но после се съвзе и четиридесет и пет минути по-късно играта още продължаваше.
— Май наистина ще осъществите намеренията си — засмя се той и възхитено я погледна.
— Не толкова лесно, колкото си мислех. При положение, че предвиждам действията ви три хода напред, не разбирам как все още продължаваме да играем.
— Извинявам се, че съм ви разочаровал — пошегува се той.
— Напротив, изпитвате удоволствие от това да ме разочаровате и много добре го знаете! — засмя се Уитни.
В този момент към тях се приближи господин Стоун, извини се, че подаграта му се е обадила, и помоли Клейтън да изпрати Уитни до дома, щом свършат играта. После хвана лейди Ан под ръка и бодро закрачи към вратата.
Уитни скочи бързо от стола си.
— Можем да продължим друг път — рече тя, едва прикривайки разочарованието си от недовършената игра.
— Глупости! — прекъсна я баща й. — Няма нищо неприлично в това двамата да останете и да играете шах. Къщата е пълна с прислуга, така че нищо нередно не би могло да се случи.
— Но, татко! — възкликна тя, но баща й не отстъпи. Тогава Уитни се обърна към Клейтън и умолително рече: — Надявам се, че ще се държите като истински джентълмен, господин Уестланд.
— Заклевам се да се отнасям с госпожица Стоун с цялото уважение, което изпитвам към нея — поклони се възпитано той.
Първата игра завърши с пат. Започнаха втора. В началото Уитни беше напрегната, но постепенно се отпусна и скоро двамата с Клейтън вече си разменяха остри забележки.
— Много неразумно от твоя страна — посъветва Уитни съперника си, когато той посегна към офицера си.
Клейтън криво се усмихна, пренебрегна предупреждението й и премести фигурата с думите:
— Не виждам как можете да ми давате съвети след последния си неудачен ход, госпожице.
— Тогава да не си посмял да се оплачеш, че не съм те предупредила! — Тя придвижи своя офицер и зачака.
Беше събула обувките си и беше подвила крака под себе си. Представляваше прекрасна гледка с лъскавите си тъмни къдрици, блесналите от радостна възбуда очи и повдигащата се при всяко движение гръд, така че Клейтън трудно успяваше да се съсредоточи върху играта. Искаше му се да блъсне шаха настрани и да я сграбчи в прегръдките си, но вместо това се облегна назад, задоволявайки се само да й се възхищава.
Уитни представляваше удивителна смесица между зряла, съблазнителна жена и невинно момиче. Същество на контрастите.
Тя прекъсна мислите му, като го попита:
— Чудя се дали обмисляте следващия си ход или просто съжалявате за предния, милорд?
Клейтън се засмя и отвърна:
— Не очаквах подобно любезно отношение.
— Правя го единствено за да те разсея и да те накарам да забравиш своята стратегия. Не отговори на въпроса ми — подсети го тя.
— Ако трябва наистина да знаеш, ще ти кажа — рече важно той, взе царя си и направи неочакван хол с него. — Чудех се какво ме накара да приема да играя с жена, след като на всеки е известно, че шахът изисква здрава мъжка логика.
— Предубеден звяр такъв! — засмя се Уитни. — Защо ли изобщо си губя времето с такъв слаб противник!
Час по-късно тя продължаваше да планира стратегията си. Три, най-много четири хода и играта щеше да бъде нейна.
