— Много е нелюбезно от твоя страна да ме поставяш в такова безизходно положение — изкоментира поредния му ход, усмихвайки се в себе си. Клейтън беше направил точно това, което очакваше.
— Мислиш си, че си ме хванала в капан, нали? — отбеляза той.
Докато Уитни внимателно обмисляше какво да предприеме, Клейтън незабелязано погледна през рамо и направи мълчалив знак на лакея, който не беше мръднал от мястото си до вратата от мига, в който Стоун и лейди Ан бяха напуснали помещението.
Лакеят безшумно се доближи до една маса, на която бяха наредени няколко кристални гарафи, взе една от тях и отсипа малко от съдържанието в ниска чаша. Спря и въпросително погледна към господаря си. Очакваше инструкции относно питието на младата дама. Клейтън вдигна два пръста и слугата сипа още едно бренди.
Поднесе питиетата на масата за шах и тихо напусна стаята.
Уитни не забеляза, че двамата с Клейтън са останали сами, но когато той й подаде едната чаша, тя подозрително го изгледа. Течността не приличаше на вино.
— По време на вечерята ти така разгорещено нападаше ограниченията, наложени от обществото върху нежния пол, затова предположих, че ще поискаш да пиеш това, което пия аз — обясни той.
Уитни доближи чашата до носа си и вдиша острия мирис на брендито. Разпозна любимото питие на чичо си Едуард.
— Бренди — произнесе бавно. — Идеално, ако е придружено с една добра пура, нали?
— Да — съгласи се Клейтън, посегна към металната кутия, вдигна капака и поднесе пурите към гостенката си.
Направи го толкова естествено, че тя едва успя да запази сериозното си изражение. Прехапа треперещите си устни и се престори, че избира коя пура да си вземе. Как щеше да реагира Уестланд, ако тя действително вземеше пура от кутията? Без съмнение щеше да й поднесе огънче.
— Мога ли да ти препоръчам дългата пура отляво? — промърмори любезно той.
Уитни се отдръпна назад и се облегна на стола си.
— А може би предпочиташ емфие? — подкани я отново Клейтън и тя звънко се засмя. — Имам малко. Държа го специално за дискриминирани гости като теб.
— Направо си невъзможен! — задъха се от смях гостенката.
Вдигна чашата към устните си и опита вкуса на брендито. Течността опари гърлото й. Втората и третата глътка не бяха толкова неприятни и не след дълго Уитни реши, че брендито е от онези питиета, за които хората трябва да имат специален вкус. Много скоро обаче усети как топлината се разлива по цялото й тяло, главата й се замая. Решително остави чашата настрана.
— Кой те е учил да играеш шах? — поинтересува се Клейтън.
— Чичо ми.
Тя се пресегна, взе царя и започна отново да го разглежда.
— Ако не те познавах, щях да си помисля, че тези фигури наистина са изработени от злато и сребро — отбеляза.
Клейтън взе златния цар от ръцете й и рече:
— Ако не те познавах, щях да си помисля, че се опитваш да ме измамиш, като поставиш царя си на по- безопасна позиция.
— По-безопасна позиция ли? За какво говориш? Царят ми не е заплашен! — подскочи тя.
Той се засмя и бавно премести топа си:
— Шах.
— Шах?
Не можеше да повярва! Беше в шах! И мат.
Тя впи поглед в Клейтън, който доволно се усмихваше.
— Ах, ти, подъл, вероломен мошенико! — процеди през зъби.
— Комплиментите ти наистина сгряват сърцето ми! — засмя се той.
— Ти нямаш сърце! — възрази Уитни. — Ако имаше, нямаше да подмамиш една беззащитна жена да се състезава с теб в игра, в която очевидно си майстор.
— Ти беше тази, която ме подмами да играя — напомни й с усмивка той. — Е, ще завършим ли играта или смяташ да ме лишиш от заслужен триумф, като заявиш, че играта не е приключила?
— Не — добродушно рече Уитни. — Предавам се.
— Надявах се да го чуя — многозначително изрече той.
Клейтън разкопча тъмносиньото си сако, отпусна се назад и замислено се загледа в огъня в камината. Типичен джентълмен през свободното си време. Би могъл да послужи за модел на някой художник, помисли си Уитни. Но зад отпуснатия и спокоен вид се криеше напрегнатост, сила.
— Не зная колко е часът — започна тя, — но отдавна трябваше да съм се прибрала у дома.
Очите му се отместиха от огъня към нея.
— Няма да си тръгнеш, докато не те чуя да се смееш отново така, както преди малко.
Уитни поклати глава.
— Не съм се смяла толкова много от пролетния фестивал, когато бях дванадесетгодишна.
Клейтън разбра, че тя няма намерение да продължи, затова рече:
— Нека тази история бъде наградата ми за победата на шах.
— Първо ме подмамваш да се включа в играта, после ме надхитряваш, а накрая претендираш и за награда! Нямаш ли милост?
— Не. Разказвай.
— Добре — с въздишка се съгласи тя, — но само защото не искам да подхранвам суетата ти с допълнителни молби да ме отведеш у дома.
— Макар че от случилото са минали много години, струва ми се, че беше вчера. Господин Туитсуърти, местният учител по музика, реши, че трябва да се организира музикален фестивал. Всички дами, които бяха поверени на компетентните му грижи трябваше да се представят пред публиката със свое изпълнение. Бяхме около петнадесет, но най-надарена в музикално отношение беше Елизабет Аштън, затова господин учителят възложи ролята на домакини на тържеството на господин и госпожа Аштън. Аз дори не исках да отида, но…
— Но учителят настоя да го направиш, иначе фестивалът би бил истински провал? — опита се да отгатне събеседникът й.
— Мили Боже, разбира се, че не! Господин Туитсуърти щеше да е щастлив да стоя настрана. Разбираш ли, всеки път, когато идваше у нас да ме чуе как свиря на пианото, очите му започваха да се зачервяват и да сълзят. Непрекъснато се оплакваше, че изпълнението ми било изтезание за ушите му.
Клейтън почувства, че го обзема гняв към учителя по музика.
— Този човек трябва да е бил истински глупак! — възкликна той.
— Такъв беше — съгласи се Уитни с усмивка. — Иначе щеше да се досети, че аз слагам черен пипер в кутията му за енфие при всяко посещение в нашата къща. Настъпи денят на музикалния фестивал. Как ли не умолявах баща си, но той беше непреклонен. Сега си мисля, че татко щеше да бъде по-отстъпчив, ако не бях имала глупостта да изпратя личната си прислужница Клариса с една бележка при него.
— И какво пишеше в нея?
— Че съм прикована към леглото от тежък случай на холера, но той би могъл спокойно да отиде на фестивала и да накара всички присъстващи там да се помолят за мое здраве.
Раменете на Клейтън се разтресоха и Уитни свирепо го изгледа:
— Още не съм стигнала до веселата част, господин Уестланд. Татко вдигна страхотен скандал на Клариса. Обвини я, че не е възпитала у мен уважение към истината. Докато се усетя, се видях напъхана в една от роклите си, която беше възкъса. Клариса не беше имала време да я отпусне, тъй като категорично й бях заявила, че няма да ходя на фестивала. Татко ме съпроводи до каретата. Естествено, не бях научила своя музикален етюд, но в това нямаше нищо изненадващо — винаги съм смятала, че свиренето на пиано е губене на време. Умолявах баща си да се върнем, за да си взема поне нотите, но той беше така ядосан, че остана глух за всичките ми молби.
— Всички от околността се бяха събрали в музикалния салон на семейство Аштън. Разбира се, Елизабет както винаги свири като ангел, а изпълнението на Маргарет Меритън беше прието доста благосклонно. Мен
