Щом се озоваха навън. Пол я взе в прегръдките си и я целуна.
— Опитвам се да се реванширам заради всичките онези години, през които съм те пренебрегвал — рече шеговито той.
Точно от такова начало имаше нужда Уитни. Тя отстъпи назад и лъчезарно се усмихна:
— В такъв случай трябва да побързаш. Годините, заради които трябва да се реваншираш, са прекалено много, а времето, през което трябва да го направиш, е малко. Само няколко седмици.
— Какво искаш да кажеш? — изгледа я подозрително Пол.
— След две-три седмици се връщам в Париж с леля и чичо — обясни нехайно тя, обзета от облекчение при вида на дълбоката бръчка, прорязала челото му.
— Отиваш отново във Франция? Мислех, че си се върнала, за да останеш у дома.
— Там също имам дом, Пол. И в някои отношения го чувствам повече като свой дом от този тук.
Той изглеждаше толкова разстроен, че Уитни изпита вина. И все пак — той можеше да направи нещо, с което да я задържи. Дългоочакваното предложение. Пол беше наясно с това.
— Но баща ти е тук — опита се да спори младият мъж. — Аз съм тук. Това означава ли нещо за теб?
— Разбира се, че означава — прошепна Уитни и погледна встрани, за да прикрие чувствата, които я обзеха. Нима Пол не можеше просто да каже: „Омъжи се за мен“?
Обърна му гръб и се престори, че се любува на прекрасния розов храст до нея.
— Не можеш просто така да заминеш — отчаяно каза Пол. — Мисля, че съм влюбен в теб.
Сърцето й лудо затуптя. Искаше й се да се втурне към него, да се отпусне в прегръдките му, но беше още рано за това. Тя се обърна и го погледна усмихнато:
— Надявам се, че когато си сигурен в чувствата си, ще ми пишеш.
— О, не! — засмя се Пол, хвана я за ръката и я притегли към себе си. — Кажете ми, госпожице Стоун, обичате ли ме или не?
— Мисля, че да — колебливо изрече Уитни.
Той разочаровано пусна ръката й и хладно изрече:
— Трябва да си вървя. Имам работа.
Обзе я отчаяние. Имаше чувството, че Пол е прозрял хитростта й, че е усетил опита й да го притисне и да го манипулира.
Поеха към каретата му и когато спряха пред нея, той целуна любезно ръката й. Пристъпи към вратичката на каретата, но се спря и обидено попита:
— Колко още съперници освен Уестланд имам?
— А ти колко искаш да бъдат? — отвърна тя.
Пол присви очи, понечи да каже нещо, но се отказа.
Усмивката на Уитни угасна. Беше го принудила да й разкрие намеренията си и го беше постигнала. Резултатът беше налице. Пол желаеше приятен, необвързващ флирт с нея, но нищо повече. Не я искаше, когато тя замина за Франция, не я искаше и сега.
Тя трескаво започна да се моли наум, а краката й едва я държаха.
— Госпожице Стоун — наруши внезапно напрегнатото мълчание Пол, — току-що ми хрумна, че имам само две възможности: или да избягвам всякакви бъдещи контакти, което ще сложи край на мъките ми, или да се оженя за вас, за да ги продължа.
Тя впи поглед в искрящите му сини очи и разбра, че той вече е направил избора си. Облекчението й беше толкова голямо, че бе готова да заплаче.
— Знаеш, че никога няма да си простиш, ако предпочетеш да постъпиш като негодник — промълви тя.
Пол избухна в смях и разтвори ръце. Уитни се спусна към него и сдържаните до този миг сълзи рукнаха. Тя опря страна до силните му гърди и чу ускорения ритъм на сърцето му.
Пол я обичаше! Искаше да се ожени за нея. Това беше истинско доказателство, че престоят й във Франция я беше променил. Вече не беше просто млада дама, която се облича по последна мода и е овладяла светските маниери. Имаше цена. Съседите вече нямаше да коментират факта, че беше хлътнала до уши по Пол Севарин. Сега щяха да се усмихват и да твърдят, че господин Севарин винаги я е харесвал, но просто я е изчаквал да порасне. Щеше да живее сред хората, на които откакто се помнеше, искаше да прави добро впечатление. Беше се реабилитирала и пред тях, и пред баща си.
— Да отидем при баща ти — предложи Пол. Уитни вдигна разплакани очи към него:
— Защо?
— Защото искам да приключим час по-скоро с формалностите, а не мога да поискам ръката ти от леля ти. Не че не бих предпочел това, ако имах възможност да избирам — добави той.
— Къде е баща ми? — попита Уитни иконома.
— Замина за Лондон, госпожице. Преди половин час.
— За Лондон? — Не можеше да повярва. — Нали щеше да тръгва утре? Защо е променил намеренията си? Скоро ли ще се върне?
Икономът, който обикновено знаеше всичко, заяви, че няма никаква представа какви са плановете на господаря. Отчаянието отново я обзе.
Затова пък Пол бе доволен, че поне засега няма да му се налага да се изправя пред баща й.
— Все пак кога се връща господин Стоун? — обърна се той към Уитни.
— Доколкото знам, престоят му в Лондон ще трае около пет дни. Трябва да се върне за приема, който ще организираме за рождения му ден. Поканите вече са изпратени. Може би ще успееш да говориш с него в неделя след службата в църквата?
— Имам някои дела за уреждане — поклати глава Пол. — А ако искам да пристигна навреме за аукциона в Хемптън Парк, ще трябва да потегля за там най-късно в неделя, в деня, в който баща ти ще се върне.
Уитни се опита да прикрие обзелото я разочарование:
— Колко време ще отсъстваш?
— Девет-десет дни, не повече.
— Това е цяла вечност!
Пол взе ръцете й в своите.
— За да ти докажа колко почтени са намеренията ми, цялата събота ще бъда на разположение. Ако баща ти се върне тогава, ще говоря с него. Дори бих могъл да отложа заминаването си с няколко часа, за да присъствам на приема. В случай, че имате намерение да поканите и мен, разбира се.
Уитни кимна с усмивка.
— Ако не успея да издебна подходящ момент и да говоря с него, тогава ти би могла да го уведомиш, че след завръщането си смятам да му направя официално посещение. Е? — засмя се отново той. — Приличам ли ти на мъж, който се опитва да избяга от оковите на брака?
Когато Пол си тръгна, Уитни се зачуди дали да изтича при леля си и да сподели радостта си с нея, но се отказа. Засега щеше да запази щастието си само за себе си. Освен това я обзе странно суеверие. Страхуваше се да не провали целия план, като разкаже за предстоящия си годеж с Пол, преди той официално да е поискал ръката й. Баща й сигурно щеше да се върне навреме, Пол щеше да разговаря с него и годежът щеше да бъде обявен на самото тържество.
Тези мисли я успокоиха и тя влезе вкъщи, за да се присъедини към леля си за обяда.
Докато се хранеше, Клейтън прехвърляше получената поща. Сред многобройните писма, свързани с бизнеса му, имаше и лични — от майка му и от брат му. Клейтън се усмихна. Представи си каква е била изненадата на майка му, когато е прочела новината, че най-после е решил да се ожени и да я дари с така желаните и дълго чакани внуци. Е, добре, щеше да й осигури поне шест внука — и всички щяха да имат зелените очи на Уитни.
Продължаваше да се усмихва, докато четеше внимателно.
Икономът се появи на прага, прочисти гърлото си и прекъсна заниманието му, обявявайки:
— Господин Стоун е тук, ваше височество. Естествено, аз го уведомих, че се храните, но той настоя, че работата е много спешна и не търпи отлагане.
— Много добре. Въведи го — раздразнено отвърна Клейтън. Търпението, което проявяваше по
