отношение на Уитни, беше безгранично, но не понасяше бъдещия си тъст.
— Трябваше да се отбия при вас, преди да потегля за Лондон — обясни Стоун, докато се настаняваше на масата. — Очертава се голям проблем и има опасност той да стане още по-голям, ако незабавно не предприемем нещо.
Клейтън направи знак на прислугата да излезе от трапезарията и отново насочи вниманието си към неканения посетител.
— Та какво казвахте, Мартин?
— Нещо става. Когато тръгвах, Севарин беше в градината заедно с Уитни.
— Както съм казвал и преди, той не ме плаши — нетърпеливо го прекъсна Клейтън.
— В такъв случай е време да започнете да се притеснявате от него — предупреди го Мартин. — Когато беше на петнадесет, дъщеря ми се беше побъркала от мисълта да отнеме Пол от Елизабет Аштън и въпреки че оттогава са минали пет години — цели пет години, забележете! — тя не се е отказала от идеята си. Смятам, че е на път да я осъществи. Помнете ми думата, този беден дявол се кани да й поиска ръката! Всичко е само въпрос на време. Един Бог знае защо — тя ще го побърка! Както побърква и мен.
Клейтън иронично подхвърли:
— Мога само да поздравя „бедния дявол“ за отличния му вкус. Но да се върнем на темата: многократно съм ви заявявал, че мога да се справя с Уитни и…
Видът на Мартин показваше, че е готов да избухне:
— Не можете да се справите с нея! Мислите си, че можете, но не я познавате добре. По дяволите! Уитни е по-упорита и от магаре. Веднъж да й влезе някоя муха в главата, започва да преследва целта си и е готова да премине през огън и вода, за да я постигне. — Мартин Стоун извади кърпа от джоба на сакото си, избърса потта от челото си и продължи:
— Възможно е, щом веднъж накара Севарин да й поиска ръката, да изгуби интерес към него и дори напълно да го забрави. Но е възможно и другото — да реши наистина да се омъжи за него. Тогава ще се наложи да я вържете здраво и да я завлечете до олтара! Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?
Сивите очи се впиха безстрастно в него:
— Да.
— Много добре. В такъв случай трябва да направим всичко възможно, за да осуетим възможността Севарин да й направи предложение. Освен това трябва да измислим начин да уведомим Уитни, че от юли всъщност е сгодена за вас. Кажете това на Севарин. Кажете го на всички останали. Обявете годежа си незабавно.
— Не.
— Не?! — Мартин не можеше да повярва на ушите си. — Какво тогава смятате да предприемете по отношение на Пол Севарин?
— Вие какво предлагате?
— Вече ви казах! Заповядайте на Уитни да забрави за Севарин и й наредете да се подготви за сватбата си с вас! Веднага.
Клейтън едва овладя гнева си:
— Мартин, случвало ли ви се е някога наистина да заповядвате на дъщеря си да прави нещо, което тя не желае?
— Разбира се. Аз съм й баща!
— И когато сте й заповядвали, тя безропотно ли ви се е подчинявала?
Стоун се отпусна назад и безпомощно въздъхна:
— Последният път, когато й заповядах да ми се подчини, беше, когато Уитни бе четиринадесетгодишна. Изисках от нея да се държи възпитано като Елизабет Аштън. През следващите два месеца тя буквално се разтапяше от любезност. Покланяше ми се всеки път, когато ме срещнеше — в къщата или извън нея. Кланяше се на готвачите и на слугите, даже на конете. А когато не правеше реверанси, усърдно трепкаше с мигли… знаете как правят това малките девойчета. Каза, че така изпълнява заповедта ми да се държи като Елизабет Аштън.
— На мен Уитни ще ми се подчини — заяви Клейтън с нетърпящ възражение тон. — Но докато аз не сметна за необходимо да я уведомя за нашия годеж, не желая никой друг да й споменава за него. Разбирате ли ме, Мартин?
Той кимна.
— Чудесно — изрече херцогът и посегна към купчината писма.
Стоун нервно разхлаби връзката на яката си и рече:
— Още нещо. Става въпрос за лейди Ан Гилбърт. Не знам защо е сигурна, че Уитни ви ненавижда. Бих искал да я убедите, ако е възможно, че сте в състояние да преодолеете проблема.
— Защо?
— Защото слугите ме информираха, че тя непрекъснато изпраща писма до британските консулства из цяла Европа с надеждата да открие съпруга си. Мисля, че иска да го накара да дойде тук възможно най- скоро.
Лицето на херцога се изкриви от гняв,
— Да не се опитвате да ми кажете, че лейди Ан е против женитбата ми с Уитни?
— Не, за Бога! Лейди Ан е разумна жена, но има слабост към племенницата си. След като й казахте как сме постъпили и след първоначалния шок, тя прие идеята за брака ви с Уитни. Спомена, че сте най-добрата партия в цяла Европа и че в Англия няма по-аристократично и важно семейство от вашето.
— Радвам се да чуя, че лейди Гилбърт има такова ласкаво мнение за мен.
— Не съвсем. Бясна е заради начина, по който ние с вас сме уредили нещата. Обвини ме, че съм безсърдечен баща без капчица чувствителност! А за вас каза, че сте властен и арогантен, че не одобрява многобройните ви връзки с жени, както и че сте твърде красив, за да може човек да разчита на верността ви. С две думи, според лейди Гилбърт Уитни е прекалено добра и за мен, и за вас.
— Изненадан съм, че малкият ми подарък от сто хиляди лири не е повлиял на чувствата й — цинично рече Клейтън
— Тя го нарече „подкуп“. Лейди Гилбърт се нуждае от вашето уверение, че няма да принудите Уитни да се омъжи за вас, а ще й дадете достатъчно време, за да изпита по-нежни чувства. И ако това уверение не дойде лично от вашите уста, мисля, че е решила да използва влиянието на съпруга си, за да осуети тази женитба. Той има връзки във висшите кръгове и мнението му тежи пред всички значими личности.
— С риск да прозвучи нескромно ще ви кажа, че аз се числя към групата на тези значими личности, Мартин.
До вчера отношението му към Уитни беше друго. Той виждаше в нейно лице обекта, който би могъл да задоволи едновременно страстите му и изискванията на семейството му да си осигури наследник. Но през последната вечер всичко се промени — тя беше успяла да докосне нежните кътчета на душата му, да събуди у него неподозирана любов и желание да я защитава.
През смях му беше разказала една история, която му се стори по-скоро тъжна, отколкото забавна. За пръв път си представи какви унижения и болка с трябвало да изпита Уитни.
Не харесваше съседите й — те бяха ограничени клюкари. В мига, в който новината за нейното завръщане от Франция плъзна из околността, започнаха с извратена наслада да си припомнят всички нейни недостатъци и безсрамието й да преследва Пол Севарин
И ако да накара Севарин да се влюби в нея беше единственият начин, по който Уитни можеше да излекува наранената си гордост, то Клейтън нямаше нищо против тя да го направи. Беше достатъчно търпелив. Но толерантността му към Уитни си имаше граници — той не можеше да се съгласи тя да се сгоди за друг.
Мартин щеше да отсъства пет дни. Херцогът трябваше да намери основателен повод да посети дъщеря му през това време. Умът му трескаво заработи. Изведнъж си спомни, че тя го беше предизвикала да се състезават с конете.
Клейтън взе един лист и се замисли, преди да започне да пише. Писмото трябваше да звучи предизвикателно, а не като покана, която тя просто щете да отхвърли.
Скъпа госпожице Стоун,
