Доколкото си спомням, наскоро изявихте желание да окажете вашите ездачески способности с Опасния вихър. На ваше разположение съм в сряда сутринта. Предоставям ви възможността сама да изберете трасето. Ако междувременно сте съжалили за прибързаната си реакция и отправеното към мен предизвикателство, уведомете ме. Обещавам, че няма да го възприема като проява на страх, а като разумна преценка, че конят е доста труден за управление.
Запечата писмото с восък, връчи го на един слуга и заповяда пликът да бъде незабавно отнесен до дома на госпожица Стоун и слугата да не си тръгва, докато не получи отговор.
Отговорът пристигна по-бързо, отколкото беше очаквал. Беше написан с красив обработен почерк, издаващ начетеност и добро образование. Отговорът беше кратък и ясен:
Съгласна съм за сряда. Ще ви чакам в десет сутринта в северозападния край на имението на Севарин.
15.
Гледката, която се разкри пред погледа на Клейтън, когато наближи до уговореното място в сряда сутринта, го стресна. Идеше му да обърне коня си и да препусне обратно към дома си. На поляната се бяха събрали почти всички видни граждани от околността. Дамите, начело с лейди Ан и Амелия Юбанк, бяха отворили разноцветни слънчобрани, а господата бяха в официалните си неделни костюми. Повечето седяха в двуколките си, но някои от тях бяха пристигнали на коне и дори — пеш.
Липсваха само акробати в ярки костюми, премятащи се по поляната, и двама-трима жонгльори, за да заприлича на селски панаир. Тази мисъл тъкмо премина през главата му и ето, че се чуха фанфари. Множеството се извърна към посоката, от която идваше Уестланд.
Уитни стоеше на стартовата линия и преценяваше коня на съперника си. Трябваше да признае, че конят и ездачът изглеждаха идеално.
— Може би в момента ви се иска да ми бяхте предложили дуел с пистолети, госпожице Стоун! — подразни я Клейтън, изравнявайки коня си с нейния.
Тя гордо вдигна глава. Намерението й беше да го срази с хладно официално държание, но усмивката му беше толкова обезоръжаваща, че не се сдържа и също се усмихна.
Двама мъже се втурнаха към Клейтън и му пожелаха успех. Той заприказва с тях и дори подхвърли няколко шеги. Изглеждаше спокоен и уверен. Сякаш нямаше нищо общо с коварния прелъстител, който я беше целувал страстно в дома си. Като че в него живееха двама души — единият много й харесваше, а другият я плашеше.
— Готови ли сте? — извика Пол на двамата състезатели и вдигна пистолета си във въздуха.
Уитни се наведе напред, погледна към Клейтън и тихо каза:
— Ако бъдете така любезен да ме последвате, сър, за мен ще бъде удоволствие да ви покажа пътя.
Той се засмя, пистолетът гръмна и конят на херцога уплашено трепна, а ездачът изпусна юздите от изненада. Докато успее да успокои животното, Уитни вече летеше напред, набрала значителна преднина.
— Спокойно — зашепна Клейтън на коня си, докато препускаше след Уитни. — Да видим какво ще направи тя, преди да решим какво да предприемем.
Госпожица Стоун изглеждаше великолепно върху седлото и очевидно владееше Опасния вихър. Все още водеше. Изчезна зад дърветата, за да направи завой, но когато конят отново се появи, сърцето на Клейтън спря: жребецът препускаше без ездачка на гърба си. Херцогът хвърли разтревожен поглед наоколо. И изведнъж я видя. Тя лежеше на тревата близо до вековен бук. Очевидно един от по-ниските клони я беше съборил, когато се беше опитала да вземе завоя.
Клейтън скочи от седлото и се втурна към нея. Никога в живота си не се беше чувствал толкова уплашен. Коленичи до Уитни и потърси пулса й. Усети слабо тупкане и вече по-спокойно огледа главата й за рани. Паниката отново се надигна в него. Спомни си десетките истории, които беше чувал за хора, загубили паметта си при удар.
Не забеляза нищо обезпокоително. Прегледа за счупени кости. Нищо. Свали сакото си и го сложи под главата й. Започна да масажира слепоочията й.
Клепачите на Уитни трепнаха и тя отвори очи. Клейтън едва не извика от облекчение.
— Къде си ударена — попита дрезгаво той и нежно отмести кичур коса от челото й. — Можеш ли да говориш?
Морскозелените очи го гледаха спокойно. Устните й трепнаха в усмивка. Но думите, които тя промълви, го накараха да забрави за нежността:
— Надявам се помниш, че преди инцидента водех аз!
Уестланд не можеше да повярва на ушите си. Той се изправи, облегна гръб на дървото и се втренчи в нея с нямо изумление.
— Ще ми помогнеш ли да стана? — попита след минута тя.
— Не, няма. — Клейтън скръсти ръце на гърдите си.
— Много добре — немощно промълви Уитни и със залитане се надигна, оправяйки полите си. — Но държа да отбележа, че е изключително нелюбезно от твоя страна.
— Не и толкова нелюбезно, както нарочното ти падане в мига, в който си осъзнала, че не можеш да задържиш преднината.
Тя изумено го погледна, наведе се, вдигна сакото му от земята, изтръска полепналите по него треви и му го подаде.
— Извинявай. Провалих се за пореден път. — Уитни въздъхна. — Наистина съжалявам.
— За какво? — попита я Клейтън, потискайки усмивката си.
— Заради измамата. Прибягвам към нея винаги когато не мога да спечеля.
Той се засмя. Уитни с лекота превръщаше греховете си в добродетел и добродетелите си в грях.
Докато тя търсеше камшика си, той отново се метна на коня си. Препусна след Опасния вихър, хвана юздите му и го поведе към Уитни. Но когато девойката посегна, Клейтън отстъпи назад и засмяно рече:
— Толкова съм впечатлен от вашето признание, драга моя, че се смятам за задължен аз също да бъда пределно искрен. Аз съм от онези перверзни хора, които са готови да отидат много далеч, за да отнемат възможността на лъжците да печелят. Всъщност аз самият ще ви измамя. До скоро — пътят до финала не е много дълъг. Но ако предпочитате да яздите, няма страшно — всеки момент някой от зрителите ще пристигне тук, за да провери каква е причината за забавянето ни. Във всеки случай няма да се върнете на своя кон и няма да получите възможност да завършите състезанието.
При тези думи той препусна към финала. Уитни проследи с гневен поглед отдалечаващата се фигура. Но колкото повече мислеше, толкова по-смешна й изглеждаше ситуацията. Тя не беше паднала нарочно от коня си. Клонът наистина я беше повалил, докато се обръщаше да види на какво разстояние зад нея е Клейтън.
Опита се да му се разсърди заради това, че я беше изоставил, но не можа. Спомни си колко разтревожен изглеждаше, докато седеше надвесен над нея, колко нежно шепнеше успокоителни думи.
Как й се искаше Клейтън да се задоволеше само с приятелството й! От него щеше да излезе чудесен приятел. Беше толкова очарователен и забавен и винаги намираше начин да я разсмее! Може би след като тя се омъжеше, той щеше да се примири с поражението и може би…
Забрави за Клейтън в мига, в който Пол пристигна при нея. Щом я видя да седи спокойно на земята, загрижеността му отстъпи място на раздразнението.
— Би ли ми обяснила защо всеки път, когато двамата с Уестланд сте заедно, става така, че изчезвате от погледите на другите? — поиска да разбере той.
