В мига, в конто Клейтън се беше върнал сам, повел двата коня, от множеството се изтръгна вик на ужас.
— Какво се е случило? — беше извикала лейди Ан. — Къде е Уитни?
— Ще се върне след малко — беше отвърнал Клейтън.
Не след дълго се появи конят на Севарин. Пол придържаше Уитни пред себе си.
Загледан в двамата, Уестланд изведнъж осъзна, че както и да се беше озовала на земята, Уитни не беше го направила нарочно. Не беше в стила й да се предава и да си служи с номера.
Когато слезе от коня на Севарин, тя хвърли колеблив поглед към съперника си. Нямаше представа какво беше казал на нетърпеливата публика.
— Всички те чакат, за да чуят какъв е резултатът от състезанието — прошепна й той.
— Конят ми не издържа — обяви високо Уитни. — Господин Уестланд спечели надбягването.
После се обърна към Клейтън и прошепна:
— Всъщност ти добре знаеш, че няма победител и победен.
— Конят ти губеше сили, а ти си достатъчно добра ездачка, за да усетиш това още преди да паднеш от гърба му — пошегува се Клейтън.
— Доволна съм, че поне признаваш, че падането ми е чиста случайност, а не номер.
— Само ако знаеше колко много неща съм склонен да ти призная, ще останеш удивена — засмя се той.
Обърна коня си и препусна към имението си.
Следващия ден беше един от най-скучните за Уитни от дълго време насам. Пол беше зает с приготовления за пътуването си, така че единственото, което й оставаше, беше да си запълва времето с писане на писма до приятелите си в Париж.
В петък написа дълго писмо и до Емили, която се беше върнала в Лондон. Изкушението да сподели новините с най-близката си приятелка беше голямо, но тя се задоволи само да намекне, че предстои да се случи нещо изненадващо. Завърши с обещанието, че много скоро ще посети Емили в Лондон — щеше да й се наложи да отиде дотам, за да направи нужните покупки за сватбата.
Отнесе писмото в салона, за да бъде изпратено от прислугата, и откри, че Клейтън Уестланд току-що е пристигнал. Той седеше на дивана с лейди Ан и бъбреше с нея. Когато Уитни влезе, гостът учтиво се изправи и я поздрави с думите:
— Дойдох да се уверя, че сте се възстановили напълно след неприятния инцидент. — В тона му нямаше и следа от обичайната ирония.
— Чувствам се превъзходно — отвърна тя.
— Отлично. Значи няма да можете да се оправдаете с главоболие или неразположение, когато отново ви бия на шах. Какво ще кажете за днес следобед?
Прекараха деня надвесени над шахматната дъска под зоркия поглед на лейди Ан, която седеше на дивана и бродираше.
Същата вечер Уитни дълго се мята в леглото, преди да заспи. Дали утре ръката й щеше да бъде украсена с годежен пръстен? Беше възможно, стига баща й да се върнеше навреме за разговора с Пол. А после щяха да обявят официално годежа си.
Уитни не беше единствената, която имаше проблеми със съня. Клейтън втренчено се взираше в тавана на спалнята си и си представяше първата брачна нощ с Уитни.
16.
Лейди Ан се събуди от някакъв шум. Познати гласове разменяха весело поздрави. Тя примигна и седна в леглото си. Беше неделя, денят, в който организираха прием по случай рождения ден на Мартин.
Идеята да изненадат баща й с това тържество беше на Уитни. В началото Ан я подкрепи, изпълнена с надежда, че това ще помогне отношенията между баща и дъщеря да се затоплят, но тогава тя още не знаеше за споразумението, сключено между Стоун и херцог Клеймор. Сега се страхуваше, че някой от тридесетте поканени гости може да разпознае Клейтън и тогава Бог знае какво щеше да се случи.
Лейди Ан дръпна въжето на звънеца до леглото, за да повика прислужницата, и неохотно се надигна.
На зазоряване Сюъл, икономът на Стоун, почука на вратата на Уитни и я уведоми, че баща й се е прибрал.
Тази вечер беше идеална за обявяването на годежа, помисли си развълнувано девойката. Семействата Аштън и Меритън, както и всички знатни хора от околността щяха да присъстват на тържеството. Нямаше търпение да види тяхната реакция при новината, че двамата с Пол ще се женят!
Вярваше, че любимият й все ще намери начин да издебне баща й и да разговаря насаме с него.
Облече рокля от бял сатен с дълбоко деколте, разкриващо прелестната вдлъбнатина между гърдите й. Широките ръкави бяха пристегнати на лактите и китките със сини панделки. Колие от диаманти и топази украсяваше шията й.
— Приличаш на принцеса! — гордо възкликна Клариса. Гласовете на гостите долитаха до нея от долния етаж.
Бяха накарали слугите да съобщят на Стоун, че за вечеря се очакват няколко души и че гостите ще бъдат в салона в седем часа. Вече беше шест и тридесет. Уитни се усмихна. Представи си колко изненадан ще бъде баща й, когато открие, че салонът е пълен с роднини, пристигнали от Бат, Брайтън, Лондон и Хампшир в негова чест. Излезе от стаята. Искаше да намери Сюъл, за да го накара да слезе при гостите и да ги предупреди да вдигат колкото се може по-малко шум. Минавайки покрай балкона, забеляза баща си. Мартин Стоун стоеше облегнат на перилата и наблюдаваше пристигащите карети. Свършено бе с изненадата!
Уитни се приближи и надникна през рамото му.
Сюъл посрещаше пристигащите и умолително се обръщаше към всеки един от тях:
— Сър… Мадам… Моля ви да говорите по-тихо…
Уитни целуна баща си и рече:
— Това са хората, които идват да те поздравят за рождения ти ден, татко!
Въпреки че изражението на лицето му не се промени, Мартин Стоун беше трогнат.
— Да смятам ли? че това трябва да е изненада и от мен се очаква да не забележа цялото раздвижване в дома си? — попита той.
— Точно така! — засмя се тя.
— Тогава ще се постарая да изглеждам изненадан, скъпа — потупа я но ръката той.
Чу се звън от счупено стъкло. Долу в салона някой беше изпуснал чаша, а миг след това един женски глас извика:
— Мили Боже! Мили Боже!
— Летисия Пинкертън! — възкликна Мартин. — Това е нейното любимо и единствено възклицание за всякакъв случай. Навремето обичах да дразня майка ти, като й обещавах, че ще науча Летисия да казва: „По дяволите!“ — с усмивка добави Мартин, после се обърна и тръгна към стаята си.
Уитни остана загледана в него, а на устните й трептеше усмивка.
След половин час Мартин Стоун се появи в големия салон заедно с Уитни и лейди Ан. Уитни направи знак на Сюъл и гостите извикаха:
— Изненада!… Честит рожден ден!
Лейди Ан пристъпи напред, готова да поеме задълженията си на домакиня, но в същия миг пред нея се изпречи един прислужник, поклони се и рече:
— Извинете, милейди, но това писмо пристигна по специален пратеник и Сюъл ми заръча да ви го предам незабавно.
Ан погледна плика. Адресът беше написан с така скъпия за нея почерк на съпруга й. Тя нетърпеливо счупи печата и зачете.
Уитни се огледа за Пол, но не го видя, и реши да обиколи, за да провери дали всичко в салона е наред. Резултатът от видяното я задоволи. Надникна и в балната зала. Помещението беше пълно с рози, а
