кристалните полилеи празнично блестяха.
Зад гърба й се разнесе гласът на Пол:
— Липсваше ми! — Огледа я с възхищение и шепнешком добави: — Кой би допуснал, че ще се превърнеш в такава красавица?
Лейди Ан зърна бялата рокля на Уитни да се мярка сред множеството и тръгна към нея.
— Скъпа — започна щастливо тя. — най-после получих отговор от този твой безотговорен чичо! Бил е в…
Спря по средата на изречението, шокирана от онова, което видя: Пол беше взел племенницата й в прегръдките си и я целуваше. Щом чуха гласа на лейди Ан, двамата млади бързо се откъснаха един от друг.
— Не се притеснявай, лельо! — щастливо рече Уитни. — Умирах от желание да ти съобщя новината и повече няма да чакам! С Пол ще се оженим веднага щом получим разрешението на татко. Пол ще се опита да говори с него тази вечер… Лельо? — извика тя, когато леля й се обърна и бързо се отдалечи. Очевидно нямаше желание да чуе онова, което Уитни се опитваше да й каже. — Къде отиваш?
Лейди Ан се обърна и заяви:
— Отивам при онази маса. Смятам да си налея голяма чаша вино.
Леля й взе бутилка бургундско, напълни чашата си догоре и продължи:
— А когато изпия тази чаша, смятам да си налея още една.
С тези думи тя тръгна към противоположната страна на залата и пътьом подхвърли:
— Добър вечер, господин Севарин. Радвам се да ви видя отново.
— Ако леля ти продължи в този дух, утре ще се събуди с ужасно главоболие — отбеляза младият мъж, когато лейди Ан се отдалечи. — А ти, моето момиче, ще имаш страшно много работа тази вечер. Едва ли можеш да разчиташ на някой друг да се погрижи за гостите.
Час по-късно, докато посрещаше закъснелите гости, Уитни се увери, че Пол беше прав. В Париж лейди Ан поемаше изцяло грижата по организацията и провеждането на баловете в дома си, но тук беше оставила това задължение на племенницата си.
Уитни направи знак на прислужниците да донесат повече напитки и храна и се обърна към лейди Юбанк, за да я поздрави.
Вдовицата не обърна никакво внимание на любезния поздрав. Вдигна монокъла си и безцеремонно огледа насъбралото се множество.
— Вечерта не ми изглежда много ползотворна, госпожице! — изсумтя тя. — Виждам, че Севарин е обсебен от Елизабет Аштън и Маргарет Меритън, а от Уестланд няма и следа. Май се предоверих в теб, моето момиче. Мислех си, че в теб има някакъв плам, но изглежда съм се лъгала. Очаквах тази вечер да чуя новината за годежа ти с най-желания ерген в околността, а вместо това те заварвам да стоиш тук сама и…
Уитни не можа да скрие усмивката си.
— Ще чуете очакваната от вас новина, милейди. Ако не тази вечер, то възможно най-скоро. Веднага след като Пол се върне от деловото си пътуване.
— Пол? — с недоумение повтори лейди Юбанк. За пръв път, откакто Уитни я познаваше, вдовицата беше загубила ума и дума. — За Пол Севарин ли ми говориш? — И след миг добави: — А Уестланд поканен ли е?
— Да.
— Добре, добре — изкикоти се доволно възрастната дама. — Значи все пак има надежда вечерта да стане интересна. Много интересна!
Клейтън пристигна в девет и още щом прекрачи прага, се насочи към младата домакиня. Беше изумително красив. Уитни с усмивка го поздрави и протегна приятелски ръце към него:
— Вече си мислех, че няма да дойдеш.
Той взе ръцете й в своите и отвърна:
— Казваш го така, сякаш с нетърпение си ме очаквала!
— Знаеш, че дори и да беше така, нямаше да го призная — през смях отвърна девойката.
После осъзна, че ръцете му продължават да стискат нейните и че двамата са прекалено близо един до друг. Побърза да се отдръпне. Той насмешливо я изгледа.
— Ако двете ми загуби от теб на шах в четвъртък са ми спечелили благоволението ти, то обещавам отсега нататък винаги да те оставям да ме побеждаваш — пошегува се той.
— Не те победих, защото ти ме остави да го направя — шеговито рече тя, повика един от слугите, който предлагаше напитки на гостите, и му поръча да налее уиски на господин Уестланд.
Клейтън беше приятно изненадан от факта, че Уитни си спомня кое е предпочитаното от него питие.
— Намираме се в затруднено положение — въздъхна той. — Аз спечелих надбягването, а ти — игрите на шах. Как сега ще определим кой от двама ни е по-добър?
— Невъзможен си! — засмя се тя.
— Не виждам в какво друго бихме могли да се състезаваме и да бъдем равностойни — продължи Клейтън.
Уитни палаво се усмихна:
— Умееш ли да стреляш с прашка?
— Нима можеш да боравиш с прашка? — Изненадата, с която изрече тези думи, беше толкова пресилена, че Уитни избухна в смях.
— На никого не съм казвала, но навремето успявах да улуча маргаритка от десет метра разстояние — довери му тя, привеждайки се към него.
В този момент забеляза, че Пол се насочва към баща й, но надеждата й, че разговорът най-после ще се състои, отново помръкна. Едновременно с Пол до господин Стоун застанаха още двама джентълмени и започнаха да поднасят поздравленията си на рожденика. Уитни въздъхна.
Клейтън знаеше, че е прекалено заета с гостите и че отнема от ценното й време, но нямаше сили да се откъсне от нея. Изглеждаше божествено красива, а освен това флиртуваше с него и това му доставяше неизразимо удоволствие.
— Силно съм впечатлен — промълви той.
Тя не долови вълнението в гласа му, тъй като вниманието й беше насочено към стоящата наблизо групичка.
— Някой от вас да е чувал за скалите, останали от праисторическата епоха? — високо казваше Хърбърт Пинкертън, един от чичовците й. — Дяволски интересна тема! Нека да ви разкажа за тях. Ще започна от мезозойската ера…
Беше се надявала тържеството да е весело и забавно, а ето че очакванията й не се оправдаваха. Господата, към които се беше приближил чичо й, се спогледаха и учтиво започнаха да слушат лекцията му, но не след дълго на лицата им се изписа досада.
— Извини ме, аз… — обърна се тя към Клейтън. Трябваше да спаси отегчените слушатели от чичо Пинкертън.
— Къде е леля ти? — огледа се Уестланд. — Не ти ли помага да се справиш със задълженията ти на домакиня?
— Чувства се малко неразположена — колебливо отвърна Уитни и добави: — Моля те, извини ме, трябва да спася тези хора от чичо Хубърт. Ще отегчи до смърт всички с подробните си обяснения за праисторическите скални образувания, а господата изглеждат толкова изнервени, че нищо чудно да го нагрубят.
— Представи ме на чичо си Хубърт — предложи Клейтън. — Ще се заема с него, докато ти се занимаваш с останалите гости.
Тя го представи на Пинкертън и не можа да повярва на ушите си, когато Клейтън се поклони пред възрастния господин и с уважение изрече:
— Тъкмо казвах на госпожица Стоун, че ще ми бъде много приятно да дискутирам с вас проблема за скалните образувания от мезозойската сра. — Обърна се към Уитни и любезно попита: — Ще ни извините ли, госпожице? Нямам търпение да разговарям с чичо ви във връзка с общите ни интереси.
