женитби между двама напълно непознати за време, доста по-кратко от това, което ти прекара тук след завръщането си. Възможно е господин Севарин просто да се забавлява, ухажвайки една красива млада дама, която в момента е в центъра на вниманието. Много мъже го правят.
Уитни самоуверено се усмихна и целуна леля си.
— Прекалено много се притесняваш за щастието ми, лельо. Ще видиш, че Пол ще ми предложи.
Но докато каретата се носеше по пътя към дома на Клейтън, оптимизмът й започна да се изпарява. Дали леля й не беше права? Дали Пол просто не беше увлечен по новоизгрялата местна красавица? Беше узурпирала тази титла от Елизабет Аштън, но не изпитваше задоволство от този факт. Поканите за приеми просто валяха и когато тя приемеше да присъства на някой от тях, Пол неизменно я придружаваше и не се отделяше от нея до края на вечерта. Единственият човек, който можеше да й съперничи по популярност в околността, беше Клейтън Уестланд и за нещастие той винаги беше там, където се появеше и Уитни.
Решително отхвърли мисълта за отвратителния си съсед и отново се спря на Пол. Защо, по дяволите, не беше изрекъл и дума по този въпрос? И ако не смееше да повдигне темата за брака, би могъл поне да й се обясни в любов!
Продължаваше да търси отговори на тези въпроси, когато каретата спря пред къщата на Уестланд.
— Добър вечер! — поздрави ги достолепният иконом и добави: — Господарят ми ви очаква.
Уитни беше шокирана, после развеселена от поведението на прислужника — държеше се така, сякаш беше слуга на някоя особено важна персона и ги въвеждаше в замък, а не в провинциален благороднически дом.
Клейтън прекоси хола и се насочи към Уитни.
— Може ли? — попита той и любезно й помогна да свали пелерината си.
Тя хладно му благодари. Допирът на ръцете му й припомни за ласките, с които същите тези ръце я бяха дарили в деня на пикника, както и за обещанието му да има още много подобни мигове. Негодник!
Междувременно Клейтън поведе Уитни към една стая, която служеше едновременно за салон и кабинет.
Огънят весело пламтеше в камината. Обзавеждането издаваше изключително мъжко присъствие. На масивния шкаф имаше поднос, върху който беше нареден огромен сребърен сервиз за чай. Уитни беше сигурна, че техният прислужник дори не би успял да повдигне подноса, камо ли да го носи с нужното достойнство. Това я накара да се усмихне.
— Да смея ли да се надявам, че усмивката ви се дължи на положителна промяна в отношението ви към мен? — попита Клейтън.
Уитни рязко извърна глава.
— Нямам никакво отношение към вас.
— Напротив, госпожице Стоун, имате отношение, и то ярко изразено — засмя се той и й помогна да се настани в едно кресло с висока облегалка, тапицирано с кожа.
Вместо обаче да заеме отсрещното кресло, Клейтън остана прав до нейното и дори се облегна на него.
— Ако тук няма достатъчно места за сядане, нямам нищо против да стоя права — студено изрече Уитни и понечи да стане.
Той я хвана за раменете и я натисна надолу.
— Госпожице Стоун — рече с усмивка. — Езикът ви е остър като на пепелянка.
— Благодаря — спокойно отвърна тя. — Вие пък можете да се похвалите с обноски на варварин.
Клейтън отметна глава назад и гръмко се засмя, после посегна към косата й и я разроши. Уитни скочи, готова да го удари през лицето. Само влизането на леля й и баща й в салона я възпря.
— Е, виждам, че вие двамата сте увлечени в дяволски приятен разговор — отбеляза доволно Мартин Стоун.
Клейтън само се усмихна, но Уитни едва се овладя да не се изкикоти.
Вечерята беше достойна дори за масата на крал. Въпреки това Уитни не можа да й се наслади. Вяло побутваше омара в чинията, чувствайки се неудобно от факта, че беше настанена срещу Клейтън — все едно, че тя беше господарката на неговия дом. Нямаше да бъде честно обаче да не признае, че Уестланд е изключителен в ролята си на домакин.
Когато поднесоха петото блюдо, тя най-сетне наруши упоритото си мълчание. Клейтън многократно безуспешно се беше опитвал да я въвлече в разговора, но сега, когато се започна спор за нуждата от женското образование, не можа да остане безучастна.
— Каква полза има една жена от геометрията например, когато прекарва живота си в бродиране на копринени кърпички за съпруга си? — предизвикателно я погледна той.
Девойката го обвини, че разсъжденията му са безнадеждно остарели, а той й отмъсти, като през смях я нарече „суха интелектуалка“.
— „Суха интелектуалка“! — повтори развеселено Уитни.
— С този израз господата като вас наричат всяка жена, в чийто речник се срещат повече от трите задължителни за нежния пол фрази.
— И кои са тези три фрази?
— „Да, милорд“, „не, милорд“ и „както кажете, милорд“! — Предизвикателно вирна брадичка и добави: — Намирам, че е много тъжно повечето жени да бъдат възпитавани в безропотно подчинение от най-ранна детска възраст.
— Аз също — съгласи се Клейтън. — Но независимо от това колко високообразована е една жена, в крайна сметка настъпва мигът, в който тя трябва да се подчини на авторитета на своя съпруг и господар.
— Не смятам така — възрази Уитни, отбягвайки предупредителните погледи, които й хвърляше баща й. — Нещо повече — никога няма да нарека някой мъж свой господар!
— Наистина ли? — вдигна вежди Уестланд.
Докато успее да му отговори, баща й смени темата. Това изненада дъщеря му и подразни Клейтън.
Когато привършиха с десерта, той отново се обърна към нея:
— Питам се дали имате специално предпочитание към някоя от салонните игри? Но различна от тези, които напоследък двамата с вас разиграваме.
— Да — отвърна невъзмутимо тя, без да отмества поглед от неговия. — Стрелички.
— Ако имах стрелички, за мен щеше да е истинско удоволствие да бъда ваша мишена, госпожице Стоун — засмя се Клейтън.
— Мерникът ми е много точен, господин Уестланд.
— Именно заради това бих застанал пред вас. — Той я поздрави с вдигане на чашата си и тя отвърна с надменно кимване.
Клейтън я наблюдаваше и повече от всичко му се искаше в този момент двамата излишни събеседници на масата да изчезнат нанякъде, за да вземе Уитни в прегръдките си, да я накара да пламти от желание. Завъртя чашата си и внезапно осъзна, че тази вечер за пръв път беше успял да наруши хладната стена на безразличието, която тя беше издигнала помежду им.
Стрелички, подсмихна се той. Идеше му да извие прекрасния й врат.
След вечерята един прислужник изведе лейди Ан и Мартин Стоун от трапезарията. Уитни понечи да ги последва, но Клейтън я хвана за ръката:
— Значи стрели! Не знаех, че сте толкова кръвожадна!
Уитни саркастично отвърна:
— Предполагам, че приятелите ви завиждат за умението да подбирате най-цветистите думи. Мислете каквото искате за мен, но ще ви бъда задължена, ако запазите мнението си за себе си!
Беше засрамена и обзета от чувство за вина. Не можеше да отрече, че беше заслужила всички неприятни думи, с които Клейтън я беше наричал. Опита се да изтръгне ръката си от желязната му хватка, но не успя.
— Какво, по дяволите, си мислите? Сигурно не смятате, че съм искал да ви обидя, наричайки ви по един или друг начин! — Лицето й пламна и тя побърза да се извърне настрани, за да прикрие обзелите я чувства. Клейтън докосна с длан страната й и я погледна в очите. — Господи, та ти точно това си мислиш! Моля за извинение, малка моя! Прекалено дълго време съм се движил в кръгове, където е на мода да се говори
