— Чудесно. Сега вече мога да си позволя да ви дам един съвет — като отказвате да се срещате с вашия годеник, за да постигнете целите си, каквито и да са те, вие постъпвате не само глупаво, но и рисковано. За мен е повече от очевидно, че негово височество е силно влюбен във вас, затова смятам, че е достатъчно само да му се усмихнете с тази ваша неустоима усмивка и да го помолите, за да имате всичко. Хитруванията няма да доведат до нищо добро, дете мое. Херцогът има богат опит с жените и ви уверявам, че е срещал много по-хитри дами от вас. Единственото, което тези жени са успявали да получат от него, е краткотрайно внимание. А вие, с вашата откритост и честност сте спечелили от херцог Клеймор нещо, което нито една друга дама не е успяла — предложение за брак.
Тя въздъхна. Защо всички се държаха така, сякаш Уитни току-що беше получила кралска корона? Защо очакваха тя да подскача от щастие, че негово височество Клейтън Уестморланд, херцог Клеймор е благоволил да предложи на нея, голямата късметлийка, брак?
Беше обидно! Отвратително!
Все пак успя да кимне и да промълви:
— Зная, че съветът ви е продиктуван от добри чувства, доктор Уитиком. Ще помисля върху това, което ми казахте.
Лекарят се изправи усмихнат.
— Ще помислите, но няма да го последвате, нали? — Уитни не отговори. Той я потупа окуражително по рамото. — Може би вие знаете най-добре как да се оправяте с херцога. Той е обсебен от вас. Честно да си кажа, никога не съм мислил, че ще настъпи денят, в който ще видя лорд Уестморланд изваден от равновесие от нещо или от някого. Но вие, скъпа моя, сте на път да го постигнете. Когато тази сутрин пристигнах от Лондон, го заварих разкъсван между желанието да се засмее или да изпадне в гняв. Ту беше готов да извие прекрасния ви врат заради измамата, ту започваше развеселено да ми разказва забавни истории, свързани с вас. Повярвайте ми, този човек е разкъсван между желанието да ви убие и желанието да ви има.
— И тъй като не е успял сам да реши кое от двете желания е по-силно, е изпратил вас тук, за да ми дадете урок — мрачно отбеляза Уитни.
— Правилно — изкикоти се доктор Уитиком. — Мисля, че точно това беше намерението му. Признавам, че бях много ядосан, когато открих, че пациентката, заради която прекосих половин Англия, е чисто и просто една симулантка, но сега, когато съм тук, смея да заявя, че не бих пропуснал това за нищо на света!
Уитни реши, че е редно най-после да слезе в трапезарията за вечеря. Не биваше да обижда гостите. Дори положи изключителни старания за външния си вид и облече нова рокля. Но нищо не беше в състояние да я откъсне от мрачните й мисли.
Беше държанка, с въздишка си рече тя. Той беше платил за дрехите, бельото, бижутата й.
Баща й преиграваше в старанието си да увери гостите колко щастлив е той от тяхното присъствие и колко го натъжава фактът, че на следващия ден всички си заминават. А може и наистина да съжаляваше. Нали ги беше използвал, за да избегне неизбежната конфронтация с дъщеря си? Само че не знаеше, че Уитни нямаше желание да се разправя с него. Не изпитваше никакви чувства към баща си.
Когато господата приключиха с пурите и напитките си, те се присъединиха към дамите. Уитни забеляза, че братовчед й Кътбърт се насочва към нея, и потръпна от погнуса. Кътбърт беше надут, плешив и отблъскващ. Тя бързо стана от мястото си, извини се на събеседничките си и излезе от салона.
Реши да се отбие в библиотеката и да си избере някоя книга, но не намери нищо, което да привлече вниманието й.
После внезапно й хрумна, че би могла да се скрие в кабинета на баща си и да си нареди пасианс. Влезе в уютната стая, седна в креслото до камината и разбърка картите. Чу, че вратата се отваря.
— Какво има, Сюъл? — попита, без да се обръща. Никой друг освен икономът нямаше обичая да влиза тук.
— Не е Сюъл, братовчедке — разнесе се бодър глас зад гърба й. — Това съм аз, Кътбърт. — Той се присламчи до нея и впи поглед в деколтето й. — Какво правите, братовчедке Уитни?
— Редя пасианс — хладно отвърна тя. — В това занимание може да участва само един човек.
— Никога не съм редил пасианси, но се надявам вие да ме научите.
Уитни прехапа устни и мълчаливо продължи да реди картите. При всяко нейно движение братовчед й се накланяше заедно с нея, но интересът му бе насочен не към пасианса, а към деколтето й.
— Ще престанете ли да ме зяпате! — не издържа по едно време тя и скочи от мястото си.
— Да — отвърна той, неочаквано я хвана за ръцете и я придърпа към себе си. — Ще трябва да престана.
— Кътбърт — гневно изсъска тя, — давам ти точно три секунди, за да си махнеш ръцете от мен, иначе така ще се развикам, че ще събера цялата къща!
Кътбърт неохотно се подчини, но щом я пусна, падна на колене и сложи ръка на сърцето си.
— Скъпа братовчедке — развълнувано започна той, — трябва да ви кажа онова, което ми е на сърцето и в ума…
— Знам какво ти е в ума! — прекъсна го рязко Уитни. — От часове дебнеш да останеш насаме с мен. Ставай.
— Трябва да кажа това, което ме вълнува — повиши глас Кътбърт, а пръстите му се вкопчиха в роклята й. Уитни с досада издърпа полите си, почти убедена, че намерението на братовчед й всъщност е да надникне под тях.
— Възхищавам ви се — продължи възвишено той. — Ценя високо…
Внезапно Кътбърт замлъкна.
— Искрено се надявам, че не прекъсвам някое любовно обяснение — разнесе се плътен глас и Клейтън се приближи към Уитни, без да откъсва очи от коленичилия на пода Кътбърт.
Той се изправи и със заекване обясни:
— Братовчедка ми тъкмо ми показваше как се реди пасианс.
— След като вече сте видели как става, вървете да се упражнявате — властно нареди Клейтън и направи жест към вратата.
Кътбърт сви юмруци, поколеба се, но видът на другия мъж му подсказа, че ще е по-добре да се подчини.
Когато досадникът излезе, Уитни се обърна към Клейтън.
— Благодаря — топло изрече тя. — Аз…
— Би трябвало да ти извия врата! — грубо я прекъсна той.
Девойката със закъснение осъзна, че не беше нормално да стои толкова дълго време права, при положение че коляното й я боли.
— Позволете ми да ви поднеса поздравленията си, мадам — саркастично рече Клейтън. — Само в рамките на дванадесет часа успяхте да спечелите Уитиком на своя страна и да видите Кътбърт в краката си.
Уитни се втренчи в него. Въпреки че гласът му режеше като бръснач, той се усмихваше. А тя се страхуваше, че Клейтън ще побеснее от гняв, когато разкрие измамата.
— Ах, ти, дявол такъв! — прошепна тя.
— Аз също трудно бих те окачествил като ангел! — пошегува се той.
Уитни се вгледа в красивия тъмнокос мъж, застанал пред нея. През целия ден се беше опитвала да се пребори с ужаса от неизбежната среща с него, а се оказваше, че няма нищо страшно. Той не се нахвърли с упреци върху нея, беше предпочел да погледне на случката откъм веселата й страна. Тя прошепна:
— Този ден беше най-ужасният в живота ми!
— Може би защото ти липсвах — иронично подхвърли Клейтън.
— Да си ми липсвал ли? — Уитни звънко се засмя. — С най-голямо удоволствие бих те убила, за да се отърва от теб!
— Тогава духът ми вечно ще те преследва — заплаши я шеговито той.
— Това е единствената причина, поради която все още не съм се опитала да го направя.
Внезапно смехът й премина в ридания.
Клейтън нежно я прегърна и тя се отпусна успокоена в ръцете на човека, виновен за всичките й
