— Видях я точно когато един неин братовчед й се обясняваше в любов — с мрачна усмивка обясни Клейтън.
Докторът за малко да се задави с брендито.
— Мога да си представя колко сте се изненадали от това! — възкликна развеселен той.
— Вече нищо, което Уитни прави, не би могло да ме изненада — отвърна херцогът, но тонът му не отговаряше на философското му изказване.
Доктор Уитиком се поколеба и рече:
— Аз много се интересувам от странностите на женския характер и смея да твърдя, че съм натрупал доста знания за женската душа. Може би ще съм в състояние да ви дам съвет? — Приемайки мълчанието на херцога като знак на съгласие, лекарят продължи: — Успях да схвана, че госпожица Стоун иска от вас нещо, което вие отказвате да й дадете. Мога ли да попитам какво е то?
— Онова, което уважаемата госпожица Стоун иска, е развалянето на брачния договор — саркастично отвърна Клейтън.
От гърдите на лекаря се изтръгна нервен смях.
— Мили Боже! Сега си обяснявам защо така внимателно ме слушаше, когато й давах съвети как да ви задържи! — Изпълниха го противоречиви чувства: възхищение пред силния характер на Уитни, която не даваше и пукната пара, че е успяла да привлече вниманието на най-богатия и желан ерген в Англия; изненада от упоритостта и търпението, с които Клейтън се опитваше да спечели сърцето на любимата си; недоумение пред факта, че годежът на десетилетието е държан в дълбока тайна. — Какви са възраженията на младата дама? — полюбопитства той.
Клейтън отпусна глава на облегалката на креслото, затвори очи и въздъхна:
— Че съм пропуснал да я попитам за мнението й по този въпрос.
— Не виждам защо трябва да ви обвинява за това. Но като се има предвид независимият й нрав, защо наистина не сте я попитали, преди да се обърнете с предложение към баща й?
Младият мъж отвори очи:
— Та тя дори не знаеше името ми! Не мислите ли, че щеше да бъде малко странно да повдигам въпроса за женитбата пред нея?
— Тя дори не е знаела името ви?… Не искате да ми кажете, че след като половината жени в Европа се надяват да им обърнете поне малко внимание, вие сте решили да се ожените за девойка, която дори не сте познавали!
— Аз я познавах, но тя мен — не.
— И вие сте приели, че щом веднъж научи името и титлата ви, тя естествено ще приеме! Кой е Пол Севарин? — неочаквано попита докторът.
Клейтън смръщи вежди:
— Защо питате?
— Защото на връщане от дома на госпожица Стоун спрях в селото и се заприказвах с аптекаря. Той е голям бъбривец. Стана дума за пациентката ми и той спомена някои неща, които тогава ми се сториха пълна глупост.
Като например?
— Като това, че въпросният Севарин упорито ухажвал госпожицата и цялата околност очаквала в най- скоро време обявяването на годежа им. Всъщност някои от местните клюкари смятат, че годежът е вече факт, но се държи в тайна, а двамата са невероятно щастливи.
— Да ви кажа честно, не ме интересува! — раздразнено отвърна Клейтън.
— За клюките или за Пол Севарин? — изпитателно го погледна доктор Уитиком. — Или за момичето? — Той не отвърна, затова Хю се наклони напред и попита направо: — Влюбен ли сте или не в тази млада жена?
— Възнамерявам да се оженя за нея — процеди ледено Клейтън. — Какво повече бих могъл да кажа?
Той стана, пожела на госта си лека нощ и излезе от стаята, оставяйки объркания доктор Уитиком. След няколко минути обаче лекарят се засмя.
— Бог да му е на помощ! Та той дори не разбира колко е влюбен в нея! А дори и да разбира, никога няма да си признае.
Клейтън хвърли нервно сакото си на близкия стол и се приближи до прозореца. Как беше възможно хората да вярват на глупавите приказки за евентуален годеж между Уитни и Пол Севарин? Вярно, че Клейтън искаше момичето да им натрие носовете, като им покаже, че мъжът, който дълго време я беше отблъсквал, сега е загубил ума си по нея, но не беше допускал, че нещата могат да стигнат толкова далече. Уитни беше сгодена за него и да бъдеше проклет, ако позволеше на някого да мисли нещо друго! Тя не обичаше Севарин, независимо от това какво си внушаваше, просто упорстваше да го спечели, да го отмъкне от ръцете на вечната си съперница Елизабет Аштън.
Уитни не обичаше и него, но Клейтън не се притесняваше от този факт.
Любовта беше просто абсурдно чувство. Беше изненадан, че Хю Уитиком спомена тази дума пред него. Хората от висшите кръгове не използваха тази дума дори когато ставаше въпрос за съпрузите им. В най- добрия случай говореха за привързаност или нежни чувства.
Да, любовта беше глупава емоция, която нямаше място в неговия живот.
Гневът му отслабна, когато си спомни няколкото часа, карани с Уитни. Тя започваше да се нуждае от него, да търси успокоение в прегръдките му и дори беше признала, е донякъде е привързана към него. Единственото, което стоеше между двамата, беше сянката на Пол Севарин, която напоследък сякаш беше почнала да избледнява. Освен това тя беше обидена от начина, по който онзи глупак баща й беше съобщил новината за годежа й с Клейтън. Заради Мартин Стоун Клейтън беше загубил привилегията да ухажва и спечели сърцето на Уитни. Вярно, че напредваше бавно и мъчително, но затова пък всяка извоювана победа беше изключително сладка.
Все по-трудно му беше да потиска желанието си към нея. Тъкмо когато си кажеше, че тя ще бъде принудена да свикне с него и да го приеме, след като двамата се оженят, Уитни го поглеждаше с огромните си зелени очи и мисълта, че може да я принуди да застане с него пред олтара, започваше да му се струва отблъскваща.
Нито за миг не се съмняваше, че тя ще стане негова жена независимо от желанието й. Но ако Уитни бъдеше накарана насила да го приеме за свой съпруг, то битката помежду им щеше да се прехвърли в леглото.
20.
Утрото беше чудесно. Есента, този най-прекрасен от всички сезони я приветстваше със златни, червени и кехлибарени тонове и танца на падащи листа.
Уитни с неохота се откъсна от прозореца и започна да се облича.
Опитваше се да не мисли за Пол и за натрапения годеж с Клейтън. Вечерта щеше да има достатъчно време да размишлява върху неустановеното си положение, но засега щеше да се наслаждава на приятната слънчева топлина и красотата на настъпващия ден.
В единадесет и пет един слуга почука на вратата и я уведоми, че господин Уестланд вече я очаква на долния етаж. Уитни нетърпеливо се спусна към него.
— Здравей! — извика тя. — Денят е прекрасен, нали?
Клейтън взе дланите й в своите и се вгледа в светналото й от радост лице.
— Усмивката ти е толкова лъчезарна! — отбеляза той.
За пръв път Клейтън казваше нещо, отнасящо се до външния й вид, и въпреки че комплиментът не беше дори и наполовина толкова цветист, колкото комплиментите на изтънчените френски господа, Уитни почувства, че страните й пламват.
— Закъсня — рече тя, тъй като не можа да се сети за нищо друго. — Пет минути обикалях из стаята си, докато най-сетне ми съобщиха, че си пристигнал.
Клейтън не каза нищо, само ръцете му по-здраво стиснаха дланите й и сивите му очи се впиха
