страдания. Дори когато сълзите й пресъхнаха, не се отдръпна от него, а остана така, заровила лице в силните му гърди.
— По-добре ли си вече? — нежно попита той.
Уитни кимна и избърса очите си с кърпичката, която Клейтън й подаде.
— Не бях плакала откакто навърших дванадесет години, но откакто се върнах от Франция, това се превърна за мен в редовно занимание. — Тя срещна погледа му и с изненада откри болка в него. — Мога ли да те попитам нещо?
— Ще направя всичко за теб — кимна Клейтън.
— Стига да е в твоята власт и в границите на разумното, разбира се — припомни му, усмихвайки се през сълзи тя.
Клейтън кимна.
— Чудя се какво те е накарало да предприемеш тази стъпка? Да отидеш при баща ми, без дори да си ме попитал и без да ме познаваш? — Забеляза, че той стисна зъби, и побърза да обясни: — Само се опитвам да те разбера. На маскарада за малко да се скараме. Аз се подигравах с твоята титла, отблъснах те и въпреки това ти реши да се ожениш за мен. Точно за мен! Защо?
— Ти как мислиш?
— Не зная. Не вярвам да има на света мъж, който да предложи брак на една жена с единствената цел да съсипе живота й, така че трябва да имаш друга причина.
Клейтън леко се усмихна. Думите й го обиждаха, но той усещаше, че Уитни дори не съзнава това. Държеше я в прегръдките си и беше щастлив.
— Не можеш да ме упрекнеш, че съм влюбен в теб. Що се отнася до споразумението, сключено с баща ти, то може и да е старомодно, но в същото време е традиция, която най-благородните семейства в тази страна спазват в продължение на векове.
— В твоето семейство това може да е традиция, но в моето не е — въздъхна тя. — Пък и не мога да повярвам, че в този тип бракове хората изобщо не се интересуват дали двамата партньори поне малко ще се харесват взаимно.
— Можеш ли да отречеш, че от време на време усещаш, че ме харесваш? — настоя нежно Клейтън. — Макар и пряко волята ти.
В тона му нямаше и следа от подигравка или предизвикателство и Уитни беше принудена да му отвърне искрено:
— Да. От време на време.
— Но винаги пряко волята ти? — подразни я той.
Уитни се усмихна.
— Пряко волята ми и пряко разума ми. Обеща ми, че ще ми кажеш защо искаш да се ожениш за мен — смени темата тя.
— Откъде можех да предположа, че още в мига, в който ме видиш тук, ще ме намразиш?
— Клейтън! — извика Уитни и замря. Беше го назовала с малкото му име. Побърза да поправи грешката си. — Ваше височество, херцог…
— Повече ми харесва първото обръщение!
— Ваше височество, милорд — настоя на своето тя, — отговаряте на всичките ми въпроси с въпрос! Защо, за Бога, дойдохте тук и поискахте да се ожените за мен? Само не се опитвайте да ме заблуждавате с разни обяснения от сорта на „Мислех, че те обичам“ и така нататък.
— Няма — засмя се Клейтън. — Както току-що самата ти отбеляза, едва те познавах, когато взех решението си.
Уитни се обърна с гръб към него. Защо я заболя от отговора му?
— Чудесно! — горчиво възкликна тя. — Сега вече всичко е пределно ясно. Срещнал си ме един-два пъти и без да знаеш нищо за мен, без изобщо да те е грижа, — пристигаш в Англия и ме купуваш от алчния ми баща, който не се притеснява да сключи сделка и да ме повика обратно, за да ме предаде в твое владение!
Тя отново се обърна към него, готова за битка, но Клейтън я гледаше спокойно, без да обръща внимание на предизвикателството в думите й.
В отчаянието си Уитни седна в креслото и взе тестето с карти.
— Това е пасианс — обясни тя, връщайки се към прекъснатото занимание. — Сега е на мода във Франция, но за жалост се играе само от един човек.
Клейтън продължаваше да я гледа.
— В сегашния случай обаче се налага намесата и на втори играч — рече той, наведе се над масичката и направи три-четири размествания, които Уитни беше пропуснала покрай неприятния разговор с Кътбърт.
— Много благодаря, но смятам да го довърша сама.
Клейтън тръгна към вратата и за миг тя реши, че той най-после ще си отиде, но херцогът спря на прага, каза нещо на един прислужник и се върна обратно. Сложи пред нея кутийката от розово дърво, която баща й използваше при игра на карти. Вътре бяха дървените чипове, с които мъжете залагаха.
Уитни с удивление разбра, че Клейтън възнамерява да я научи как се ползват тези чипове. Много скандално, но в същото време — ужасно вълнуващо! Нямаше намерение да протестира.
— Разбъркай ги — рече той и й подаде тестето карти.
Ръцете й трепереха от вълнение. Струваше й се, че никога няма да успее да разбърка картите както трябва. Поколеба се и ги подаде на Клейтън. Картите сякаш оживяха под пръстите му.
— Обзалагам се, че си запознат с всички игрални зали в Лондон — промълви тя.
— И то много отблизо — кимна той и отново й подаде тестето. — Цепи!
Уитни се опита да надене на лицето си маската на безразличието и спокойствието, но не успя. И нима беше възможно да остане равнодушна, когато Клейтън беше толкова красив и вълнуващ? Ето, щеше да я научи как да играе като него, и то само за да я разсее от нерадостните мисли и тревоги!
— Надявам се си даваш сметка, че ако някой ме види да правя това, репутацията ми ще бъде напълно съсипана — приведе се към него тя.
Клейтън многозначително я изгледа.
— Една херцогиня може да прави всичко, което си поиска.
— Само че аз не съм — поправи го тя.
— Ще станеш — категорично рече Клейтън.
Уитни отвори уста да възрази, но той кимна към масичката:
— Разцепи картите.
Играха повече от два часа. Уитни притежаваше верен усет и загуби съвсем малка сума. Клейтън беше горд заради нея, а всеки друг джентълмен, дори Ники, щеше да бъде ужасен от факта, че една дама може да притежава талант на комарджия. Нима този мъж харесваше у нея всичко онова, което би отблъснало останалите й обожатели? Докато беше с Пол например, тя непрекъснато се стремеше да се държи като дама, а Клейтън харесваше Уитни да е във вихъра си. Ако Пол разбереше, че е играла комар, щеше да бъде шокиран и отблъснат, а Клейтън не само я учеше как да залага, но се и радваше, когато Уитни го правеше добре.
Внезапно той се наведе към нея, целуна я леко по челото и рече:
— Утре ще те изведа на разходка с каретата, ако времето позволява.
После излезе.
Доктор Уитиком седеше край камината и отпиваше с удоволствие от първокачественото бренди на своя домакин, когато Клейтън се върна.
— Как намирате моята млада пациентка? — попита с възможно най-естествен тон докторът.
Клейтън си сипа едно питие, отпусна се небрежно на близкото кресло и впи безстрастен поглед в лекаря.
— Намерих я така, както най-вероятно сте я намерили и вие при днешното си посещение — здраво стъпила на двата си крака.
— Не изглеждате много доволен от това — отбеляза доктор Уитиком.
