— Не можеш да ми кажеш, че те отвращавам? Защо?
— Защото само преди пет минути ме предупреди никога вече да не те лъжа — прошепна с треперещ глас тя.
Забеляза как на лицето му се появява маската на цинично безразличие и побърза да покрие устните му със своите, преди Клейтън да е казал нещо, с което би наранил и двамата. От устата му се посипаха яростни ругатни и той понечи да се освободи от ръцете й, здраво обвили шията му.
— Клейтън, недей! Моля те! О, моля те! — изхълца отчаяно Уитни и от очите й рукнаха сълзи. Вкопчи се още по-здраво в него и започна да обсипва лицето му с целувки.
Ръцете му се спряха на талията й и направиха нов опит я отблъснат, но тя се притисна още по-плътно към тялото му. Докосна с език устните му и Клейтън се стегна, продължи да изследва устата му с език, надявайки се отчаяно да получи отговор. Реакцията му не закъсня и накара тялото й да експлодира. Уитни простена и го целуна още по-страстно и нетърпеливо.
Клейтън обгърна с длани лицето й и се вгледа нежно в него. Страстта още гореше в погледа му.
— Ти, красиво, чудесно малко глупаче! — прошепна той и отново наведе глава към нея.
В тялото й се разля огън и Уитни почувства, че нищо друго, освен да бъде близо до него, нямаше значение. Дланите му галеха гърдите й, плъзгаха се надолу към бедрата й и се връщаха обратно.
Изведнъж всичко свърши. Клейтън се откъсна от нея, целуна очите и челото й и кротко я прегърна.
— Не помръдвай, малка моя — прошепна той. — Остани близо до мен поне за малко.
Обзе я отчаяние. Как й се искаше да вкуси отново целувката му, да му позволи да я освободи от тъгата, която бавно я обземаше!
Клейтън интуитивно почувства желанието й и се наведе към устните й, но спря.
— Не! — твърдо изрече той.
Отказът му да я целуне при положение, че и на него му се искаше, озадачи Уитни и тя вдигна измъчен поглед към него.
— Ако продължиш да ме гледаш така, рискуваш да бъдеш целуната отново — предупреди я той. — А ако това стане, мисля, че няма да мога да спазя обещанието си да те пусна да си вървиш.
— Защо? — попита тя, но мислеше единствено за това колко силно желае целувката му.
— Защо? — Дъхът му погали лицето й. — Бих бил невероятно щастлив да ти покажа защо…
Разумът й отново се върна и Уитни поклати глава.
— Не. Това само ще направи раздялата ни още по-мъчителна. — Отстъпи назад и насила се усмихна. — Довиждане, ваша светлост — прошепна и му подаде ръка. Клейтън я взе и я обърна с дланта нагоре.
— Нима е нужно да прибягваме до подобни официалности? — усмихна се той и погали дланта й, после я вдигна към устните си и докосна чувствителното място с език.
Уитни бързо отдръпна ръката си и я скри зад гърба си. Дълго не отмести поглед от неговия. Опитваше се да запомни всяка черта от лицето му. Накрая каза:
— Съжалявам, наистина съжалявам, че ти причиних толкова неприятности.
Очите на Клейтън весело блеснаха.
— Надявам се, че ще продължиш да се чувстваш свободна да ми причиняваш подобни неприятности винаги, когато пожелаеш.
— Знаеш, че не това имам предвид.
Искаше да му каже толкова много неща, да му обясни, но той приемаше раздялата им с такова спокойствие! Може би Клейтън не искаше обяснения, нито извинения; може би това беше най-добрият начин двама души да се сбогуват?
— Ще ми липсваш. Наистина — промълви Уитни и гласът й трепна. Отстъпи назад, готова да си тръгне, но внезапно се спря. — За баща ми… — Не можеше да си обясни защо изпитваше съжаление и чувство за вина към жестокия си родител. — Надявам се, че няма да се отнесеш прекалено жестоко с него. Ако проявиш малко търпение, сигурна съм, че ще успее да ти се издължи.
Тъмните вежди на Клейтън се свиха.
— След като се е съгласил да ми даде дъщеря си за жена, смятам, че не ми дължи нищо повече.
Усети наближаваща опасност.
— Но всичко вече е променено. Ти се съгласи да ме освободиш… — промълви объркано тя.
Клейтън се приближи до нея и сложи ръце на раменете й.
— За какво, по дяволите, ми говориш?
— Ти се съгласи да ме оставиш да си отида и…
— Съгласих се да те оставя да си отидеш у дома — отчетливо произнесе той.
— Не! — извика Уитни и поклати глава. — Съгласи се да ме пуснеш да си вървя, да се откажеш от идеята да се жениш за мен.
— Не може да си повярвала на това! Никога не съм имал подобно нещо предвид.
Почувства тежест в гърдите. Трябваше да се досети, че Клейтън не би се отказал толкова лесно. Втренчи се отчаяно в него… и изведнъж почувства, че я обзема странно облекчение. Дори нямаше време да се замисли над новопоявилото се чувство, защото той отново я взе в прегръдките си.
— Никога, дори в моменти на най-голяма слабост не съм и помислял, че мога да те оставя да си отидеш от мен, Уитни. Но дори и така да беше, нима мислиш, че след всичко, което се случи между нас преди малко, отново бих се поколебал? — Той я принуди да го погледне. — Помоли ме за време и аз се съгласих. Използвай го да свикнеш с мисълта нашия брак, защото сватба ще има. Ако предпочиташ да мислиш, че съм те измамил преди малко, твоя работа. Но лично аз не смятам да спазвам обещания, които никога не съм давал.
Констатацията, че няма друг избор, освен да се примири с мисълта, че му принадлежи телом и духом, беше повече, отколкото Уитни можеше да понесе в този момент.
— Тогава спази поне обещанието, което даде — че ще ме оставиш да си вървя у дома — изрече тя, откъсна се от прегръдките му и бавно пое по алеята.
Клейтън я догони и й помогна да се настани в каретата. На тръгване Уитни го измери с хладен поглед:
— Някога хрумвало ли ти е, че не си в състояние да ме принудиш да се омъжа за теб? Дори да ме завлечеш за косата пред олтара, аз пак мога да откажа да произнеса брачната клетва. Толкова е просто.
Клейтън вдигна вежди:
— Ако използваш времето, което ти отпуснах за подобни размишления, не виждам смисъл да чакаме повече, нали?
Погледна през рамо, сякаш търсеше с поглед някого, после внезапно се обърна и тръгна към къщата.
— Къде отиваш? — извика след него тя. Решителността му я разтревожи не на шега.
— Отивам да наредя на личния си слуга да стегне куфарите. Отиваме в Шотландия. Ще избягаме и ще се венчаем тайно.
— Да избягаме?! — Не можеше да повярва на ушите си. — Няма… Няма да посмееш. Злите езици няма да спрат да обсъждат, клюките ще…
Клейтън с безразличие сви рамене:
— Трябва отдавна да ти е станало ясно, че клюките изобщо не ме притесняват. Но тъй като очевидно притесняват теб, предлагам ти да обмислиш възможностите, които имаш. Щом се озовем в Шотландия, ти можеш да откажеш да произнесеш брачната клетва, но ако го сториш, ще се върнем тук неженени след няколкодневно отсъствие, което ще доведе до скандал и твоето компрометиране. Или пък можем да се оженим в Лондон и сватбата ни ще бъде такава, каквато заслужава всяка бъдеща херцогиня. Е, кое предпочиташ?
Нима имаше избор? Да избяга с него беше достатъчно скандално, но ако се върнеше неомъжена след това, щеше да бъде отритната от обществото. И Пол щеше да я презре.
— Предпочитам сватбата! — изсъска тя и гневно се облегна назад. Опита се да се успокои с мисълта, че има още една възможност — да избяга и да се омъжи тайно за Пол. Това отново щеше да предизвика критиките и одумванията на местните хора, но поне щеше да бъде съпруга на Пол.
— Уитни, поне веднъж забрави за тази твоя идея-фикс да се омъжиш за Севарин и се вслушай в
