сърцето си. Ако не беше толкова упорита, отдавна щеше да го направиш.
Уитни преглътна резкия отговор, за да не прави сцени пред кочияша, но думите му не излизаха от главата й по пътя към дома. Мислеше за това не защото той я беше упрекнал, че отказва да погледне истината в очите, а защото напоследък сама не разбираше какво става с нея.
Как беше възможно да откликва на ласките на Клейтън с такова желание, при положение че се канеше да се омъжи за Пол? Защо изпита такава болка, щом осъзна, че е наранила дълбоко херцога? Защо сякаш всичко около нея се срина, когато за миг повярва, че наистина му казва „сбогом“? Дали защото помежду им беше разцъфнало прекрасно приятелство?
Приятелство, горчиво повтори тя. Клейтън не й беше приятел. Той се интересуваше само от себе си и от собствените си желания, а по някаква необяснима причина тя се беше оказала обект на неговите желания. Отказваше да повярва, че тя обича Пол, просто защото не го устройваше.
Но Пол трябваше да стане неин съпруг — от години беше определила едно кътче в сърцето си единствено за него.
Пол. Мислите й се насочиха към любимия и към предателството, което беше извършила спрямо него. Беше се държала направо скандално. Беше позволила на Клейтън я гали, да я целува. Беше му позволила ли? О, не! Сама го беше целувала, беше се притискала към тялото му и беше потръпвала от страст, когато устните му се впиваха в нейните.
Същата вечер, докато лежеше в леглото си и се взираше в балдахина, се почувства много нещастна. Измъчваше се от чувство за вина, като си спомняше плановете, които двамата с Пол бяха правили в няколкото дни след предложението за женитба. Той смяташе да реконструира голямата спалня в западното крило на къщата си, защото тази стая беше по-близо до детската. Уитни се беше изчервила до корените на косите си, когато беше споменал за бъдещите им деца, но с радост се беше присъединила към фантазиите му.
А ето че го беше предала. Беше спечелила любовта му и я беше захвърлила в ръцете на Клейтън Уестморланд. Не беше достойна за Пол. Мили Боже, та тя не беше достойна дори и за Клейтън! Нима след като беше отвръщала така страстно на целувките му, не кроеше планове да се омъжи за друг?
Зазоряваше се, когато крайното решение бе взето. Клейтън никога нямаше да отстъпи и да развали брачния договор, затова двамата с Пол трябваше да избягат и да се венчаят тайно в деня на неговото завръщане. Пол я обичаше и й вярваше. Разчиташе на нея. Срамът от тайната женитба щеше да бъде нейното наказание заради недостойното й поведение в отсъствието на мъжа на живота й. Щеше да докаже, че е достойна за обич и уважение. Щеше да се превърне в най-любящата, най-примерната и най-добрата съпруга на земята.
Вземането на решение би трябвало да я накара да се почувства по-добре, обаче когато се събуди, беше съсипана. Уитни с мъка се надигна от леглото си и като масажираше с пръсти слепоочията си, за да прогони пронизващата болка в главата си, позвъни на Клариса. На закуска изглеждаше бледа и разсеяна. Едва успя да се усмихне вяло на леля си и напълно пренебрегна баща си. За нещастие Мартин Стоун беше решил, че няма да се остави да бъде пренебрегван повече.
— Е, госпожице — започна властно той, — определихте ли вече датата с негова светлост?
Уитни остави вилицата, облегна брадичка на сключените си длани и с престорена наивност изгледа баща си.
— Каква дата?
— Не се отнасяй с мен като с идиот! Знаеш, че имам предвид сватбата ви.
— Сватбата? — повтори Уитни. — Нима съм забравила да ти кажа? Няма да има сватба.
Тя се извини с поглед на леля си, стана от масата и напусна трапезарията.
— Мартин, ти наистина си голям глупак! — избухна лейди Ан. — Не бива да я притискаш така. Какъв избор й остава, освен да ти се противопостави?
Тя бутна чинията си и последва Уитни.
След минута Мартин също излезе от трапезарията. Нареди да приготвят каретата и се застяга да направи посещение на бъдещия си зет.
Към обяд главоболието на Уитни намаля, но настроението й беше все така лошо. Двете с леля й седяха във всекидневната и мълчаливо бродираха.
— Мразя да бродирам! — избухна изведнъж момичето. — Винаги съм мразела. Дори и да можех да го правя добре, пак щях да мразя това глупаво занимание!
— Зная — с въздишка отвърна леля й. — Но когато бродира, човек поне не се чуди къде да дене ръцете си.
Вратата се отвори и в стаята влезе един прислужник с писмо за Уитни.
— От Ники е — установи тя и лицето й се проясни. Нетърпеливо счупи печата и погледът й пробяга по равните редове.
Изведнъж усмивката й помръкна. Тя вдигна ужасен поглед към леля си.
— Ники пристига утре в Лондон.
— Негова светлост никак няма да бъде доволен от факта, че Никълъс Дьовил вероятно ще отседне в тази къща.
Уитни беше по-притеснена от друго. Чудеше се как да избегне срама, който щеше да изпита пред стария си приятел следващата седмица, когато се разнесе вестта за бягството и женитбата й с Пол.
— Няма да се стигне дотам — твърдо каза тя и се изправи, решена да вземе нещата в свои ръце.
— Какво мислиш да правиш? — полюбопитства леля й, щом я видя да посяга към листа и перото.
— Ще пиша на Ники да остане в Лондон. Каква болест предпочиташ? Малария или холера? — Понеже леля й не даде знак, че е склонна да погледне на проблема със същия горчив хумор, Уитни въздъхна и по- сериозно добави: — Просто ще уведомя Ники, че имам да направя няколко посещения далеч от дома и за съжаление няма да мога де се срещна с него при сегашното му пътуване. Може би следващия път. От писмото му разбирам, че няма да стои дълго в Англия — пристигнал е само за да присъства на някакво светско събиране, организирано от лорд Маркъс Ръдърфорд, който и да е той.
Ан поясни:
— Лорд Ръдърфорд е свързан с някои от най-богатите и аристократични семейства в Европа, включително и със семейство Дьовил. Чичо ти често е споменавал пред мен, че лордът е един от най- влиятелните членове в парламента.
— Зная само, че със сигурност е избрал най-неподходящия момент, за да покани Ники в Англия.
Почувства се по-добре. Беше направила всичко необходимо, за да предотврати задаващото се нещастие, и беше доволна от себе си.
Върна се към оставения на дивана гергеф и се нахвърли с настървение върху бродерията. Продължи да бродира дълго след като леля й беше излязла от салона. Така! Този бод беше за несправедливата Съдба, която я преследваше на всяка стъпка! Този беше за лорд Ръдърфорд, който беше отговорен за идването на Ники в Англия. Този бод беше за жестокия й безсърдечен баща. А следващият…
В озлоблението си Уитни не забеляза, че не насочва иглата към плата, и я забоде в показалеца си. Силно изохка.
Разнесе се тих смях, последван от познат плътен глас:
— Чудя се дали бродираш върху този плат или го изтезаваш?
Тя подскочи от изненада. Гергефът падна на пода. Нямаше представа колко дълго Клейтън е стоял на прага и я е наблюдавал. Засрамена от реакцията си, тя насочи цялото си внимание към пръста си.
— Да изпратя ли да доведат доктор Уитиком? — предложи през смях Клейтън. — Ако не ти харесва моят лекар, ще изпратя за „доктор Томас“, но наскоро разбрах, че той се е специализирал главно в областта на разтегнатите сухожилия и на навяхванията…
Уитни прехапа устни, за да не се засмее.
— Всъщност точно сега доктор Томас е зает с друг пациент — един нов жребец. А последния път, когато доктор Уитиком направи посещение в този дом, беше малко ядосан, че са го изпратили при един симулант, който нямаше нужда от лекарската му помощ. Страхувам се, че няма да остане по-доволен, ако го повикат напразно втори път.
