после слезе на долния етаж, за да изпълни задълженията си на домакиня.
Когато четвърт час по-късно се върна горе, лицето й беше поруменяло от възбуда. Уитни, която помагаше на Клариса да разопакова багажа, забеляза блясъка в очите на приятелката си и въпросително я погледна.
— Значи е той! — изстреля на един дъх Емили, облягайки се на вратата. — Той току-що ми каза кой всъщност е. Майкъл е знаел през цялото време, но негова светлост го помолил да запази в тайна самоличността му. Всички в Лондон говорят за него, но аз никога не го бях виждала! Уитни! — На лицето й се изписа гордост заради приятелката й. — Отиваш на бала на Ръдърфорд с най-желания ерген в Европа! Балът на Ръдърфорд! — повтори тя, опитвайки се да зарази Уитни със своя ентусиазъм. — Та поканите за баловете, които семейство Ръдърфорд дават, са по-ценни от диаманти!
Уитни прехапа устни. Искаше й се да се довери на Емили, но се страхуваше да не би да я натовари с проблемите си. Ако споделеше, че е сгодена с този „най-желан в Европа ерген“, Емили щеше да бъде възхитена; ако признаеше, че изобщо не желае да се омъжва за него, приятелката й щеше да изкаже съчувствието си; ако й разкажеше за планираното след няколко дни бягство с Пол, тя щеше да се ужаси и да се опита да я убеди да избегне скандала.
— Отдавна ли знаеш, че това всъщност е херцог Клеймор?
— От около седмица — внимателно отвърна Уитни.
— Е? — Емили беше много развълнувана — Кажи ми всичко. Влюбена ли си в него? А той обича ли те? Не беше ли изненадана, кога го разбра, че е херцог?
— Бях поразена — призна Уитни и се усмихна, като си спомни какъв ужас я беше обзел в мига, в който беше разбрала, че е обещана на Клейтън.
— Разказвай нататък! — настоя приятелката й. Нетърпението й беше толкова силно, че Уитни неволно се усмихна, поклати глава и се постара да отвърне достатъчно твърдо, за да избегне поне за момента всички по-нататъшни въпреки, свързани с херцог Клеймор:
— Той не е влюбен в мен, нито аз — в него. Знаеш, че имам намерение да се омъжа за Пол. Всичко вече е уредено.
Наближаваше десет вечерта. Клейтън нямаше търпение да приключи по-скоро с вечерния си тоалет и да потегли за дома на семейство Арчибалд.
— Ако мога така да се изразя, милорд, чудесно е да бъдем отново в Лондон — рече личният му прислужник Армстронг, помагайки му да облече жилетката от черен брокат и изящния фрак.
Когато всичко беше готово. Армстронг отстъпи назад и с гордост огледа господаря си Херцогът беше неотразим във вечерния си костюм.
— Е, издържах ли на огледа, Армстронг? — подхвърли той.
Прислужникът преглътна от вълнение Херцог Клеймор рядко се държеше толкова сърдечно с прислугата.
— Напълно, ваша светлост — отвърна, но когато Клейтън излезе, той си даде сметка, че най-вероятно госпожица Стоун беше причина за превъзходното настроение на господаря му. В този момент не беше толкова сигурен, че ще спечели облога с кочияша Макрий. Досега не можеше да допусне, че херцог Клеймор ще се ожени за онова момиче.
Макрий, облечен в официална ливрея специално за случая, скочи от капрата и отвори вратата на каретата, когато Клейтън приближи.
Херцогът доволно се усмихваше, като си представяше реакцията на всички, когато тази вечер се появеше на бала на Ръдърфорд с Уитни. От нощта на маскарада в Париж мечтата да покаже на всички, че тя е негова, не го напускаше. И нима имаше по-добро място за представянето й пред висшето лондонско общество от дома на неговите добри приятели?
Как щяха ла ахнат Елен и Маркъс Ръдърфорд, когато разберат, че девойката до него всъщност му е годеница! Защото той нямаше намерение да скрива този факт от никого в Лондон. Това нямаше да бъде нарушение на дадената на Уитни дума да запази годежа им в тайна, защото Лондон не се включваше в понятието „у дома“. Тайна! С какво отвращение го изпълваше тази дума! Та той искаше целият свят да разбере за щастието му!
— Той е тук! — Емили буквално влетя в стаята на приятелката си, след като посрещна важния си гост и го въведе в дома си. — Само си помисли — правиш своя дебют в Лондон на най-важния бал на годината, и то придружена от херцог Клеймор! Как ми се иска Маргарет Меритън да можеше да те зърне отнякъде! — засмя се тя. Ентусиазмът й беше нараствал с всяка изминала минута и сега беше достигнал връхната си точка.
Уитни се усмихна и тръгна към долния етаж. Когато зърна Клейтън да разговаря с лорд Арчибалд пред стълбището, сърцето й трепна. Сепна се. Не разбираше защо се зарадва толкова, че го вижда.
Клейтън вдигна поглед и дъхът му спря, а цялото му същество се изпълни с гордост. Облечена в семплата си рокля от златист сатен, Уитни приличаше на богиня. Тънката материя подчертаваше съблазнителните извивки на тялото й, в косата й бяха вплетени диаманти и турмелини, а на устните й грееше очарователна усмивка. Никога не беше изглеждала по-привлекателна и чувствена. Беше красива, бляскава, пленителна… И беше негова.
Дългите й ръкавици стигаха над лактите и когато тя най-после се изправи до него, той взе дланите й в своите. Очите му искряха, а гласът му прозвуча дрезгаво, когато изрече:
— Господи, колко си хубава!
Уитни огледа с възхитен поглед кавалера си и спря засмените си очи на неговите:
— Но не колкото теб!
Клейтън побърза да обгърне голите й рамене със златистото наметало и едва когато двамата се озоваха навън, осъзна, че беше пропуснал да пожелае „лека нощ“ на домакините.
Загледана в захлопналата се зад прелестната двойка врата, Емили мечтателно въздъхна.
Съпругът й я прегърна и меко каза:
— Надявам се Уитни да не си загуби ума. Защото Клейтън няма да се ожени за нея. Чула си достатъчно клюки по негов адрес, за да знаеш, че съм прав. Дори и да се влюби в нея, той никога не би се свързал с жена, чието родословие е по-малко аристократично от неговото.
Нощта беше студена. Вятърът развя наметалото на Уитни и тя посегна към качулката. Забеляза спряната пред външните стълби карета.
— Мили Боже, твоя ли е тази карета? — почти извика тя. Златният герб върху вратата привлече погледа й. — Разбира се, че е твоя! — бързо добави тя и се опита да възвърне самообладанието си. — Просто не те възприемам като херцог — сметна за необходимо да добави и с мъка потисна ново възклицание, този път заради расовите жребци, впрегнати в каретата.
— Харесват ли ти? — попита Клейтън и й помогна да се настани на кадифената седалка.
— Дали ги харесвам? — Тя отметна качулката и обърна блеснал поглед към него. — Никога не съм виждала толкова красиви животни!
Ръката му обгърна раменете й.
— Тогава са твои.
— Не, не мога да ги приема. Наистина.
— Значи си решила да ме лишиш от удоволствието да ти правя подаръци? Знаеш ли колко ми беше приятно да плащам за роклите и бижутата ти, без дори да имаш и най-малка представа за това откъде идват парите?
Настроението му беше толкова добро и Клейтън се държеше така предразполагащо, че Уитни се осмели да зададе въпроса, който от дълго време я измъчваше.
— Колко плати на баща ми за мен?
Усмивката му моментално угасна.
— Ако не можеш да направиш друго за мен, поне престани да се възприемаш като стока, която съм купил — отвърна той.
Но въпросът вече беше зададен и тя нямаше да намери покой, докато не научеше отговора.
— Колко? — упорито повтори.
Клейтън се поколеба и накрая с леден тон отвърна:
